— Добро момче — заяви Анабет, но гласът й прозвуча тъжно и колебливо.
Главите на чудовището се наклониха едва ли не загрижено към нея.
— Ще ти донеса нова топка — обеща тя. — Искаш нова топка, нали?
Чудовището изскимтя. Нямаше нужда да зная кучешки, за да разбера, че Цербер си чакаше топката.
— Добро куче. Скоро пак ще дойда да те видя. Обещавам. — Анабет се обърна към нас. — Да вървим.
Двамата с Гроувър профучахме през металдетектора, който веднага се разпищя, замигаха червени лампички и надписи: ЗАБРАНЕНИ ВЕЩИ! ЗАСЕЧЕНА МАГИЯ.
Цербер изръмжа.
Минахме през портала АВТОМАТИЧНА СМЪРТ, което предизвика воя на нови сирени, и тичешком навлязохме в Подземното царство.
Няколко минути по-късно се скрихме задъхани в кухия дънер на огромно изгнило черно дърво, а духовете пазачи се суетяха край нас и призоваваха за подкрепление фуриите.
— Е, каква беше поуката от днешния урок, Пърси? — обади се Гроувър.
— Че триглавите кучета предпочитат червените гумени топки пред пръчките?
— Не — поклати глава Гроувър, — поуката е, че плановете ти хапят.
Не бях сигурен дали беше прав. Все пак нашата идея — моята и на Анабет — беше съвсем правилна. И тук, в Подземното царство, всеки, дори и чудовищата, се нуждаеше от малко внимание от време на време.
Мислех си за това, докато чакахме духовете да отминат. Престорих се, че не виждам как Анабет избърсва сълзите си, предизвикани от жалното скимтене на Цербер, който в далечината тъгуваше за новия си приятел.
Деветнайсета глава
Стигаме до истината или поне до част от нея
Представете си най-голямата тълпа, която някога сте виждали — да речем стадион, изпълнен с милиони фенове за някакъв концерт.
А сега си представете едно поле, хиляди пъти по-голямо, натъпкано с хора, и си представете, че токът е спрял, няма никакъв шум, никакво осветление, нито пък балони с хелий във въздуха. Зад кулисите на сцената се е случила някаква трагедия. Хората се разхождат унило и си шепнат приглушено в мрака, в очакване на концерт, който никога няма да започне.
Ако успеете да си представите тази картинка, ще получите някаква идея как изглеждаше Асфодел.
Черната трева беше стъпкана от краката на милиони мъртъвци. Усещаше се топъл, влажен ветрец, който разнасяше мирис на блато. Тук-там се издигаха групички черни дървета — Гроувър ми каза, че се наричали чинари.
Таванът беше толкова високо, че все едно гледахме буреносни облаци, като се изключеха сталактитите, които блещукаха слабо в сивкаво и изглеждаха зловещо заострени. Преследваше ме ужасяващата мисъл, че може да се стоварят върху нас, тъй като из черната трева наоколо лежаха разпилени хиляди парчета от сгромолясали се сталактити. Мъртвите поне не трябваше да се тревожат за такива дреболии като падащи по главите им камънаци с размерите на космически кораб.
С Гроувър и Анабет се опитвахме да се слеем с тълпата, като внимавахме да не се засечем с пазачите. Аз все търсех познати лица сред околните, само че ми беше трудно да гледам мъртвите. Чертите им се размиваха. Всички изглеждаха ядосани или объркани. Приближаваха се и говореха, но гласовете им звучаха като трепкане на криле на прилепи. Щом станеше ясно, че не ги разбирахме, те се намръщваха и ни обръщаха гръб.
Мъртвите не бяха страшни, а само тъжни.
Продължихме напред, след опашката от новопристигнали, която се виеше от портите към черна беседка с надпис:
От беседката излизаха две много по-малки опашки.
Вляво, подкарвани от пазачите, духовете се отправяха по камениста пътека към Наказателните полета, които искряха и димяха в далечината — набраздена с реки от лава пустош с минни полета и стотици километри бодлива тел, ограждаща различните зони за мъчения. Макар и да бяхме далече, виждах как разни хора биват гонени от глутници диви кучета, изгаряни на клада, подкарвани да тичат голи през кактуси или заставяни да слушат оперна музика. Едва-едва се различаваше нисък хълм, по който Сизиф, от това разстояние той изглеждаше колкото мравка, буташе тежката скала към върха. Видях и други мъчения, но предпочитам да не ги описвам тук.
Върволицата, която тръгваше от дясната страна на беседката, беше извадила много по-добър късмет. Тя стигаше до малка долина, заобиколена от стени — затворена общност, единственото щастливо кътче в Подземния свят. Отвъд портала се виждаха красиви къщи от най-различни периоди от човешката история — римски вили, средновековни замъци, викториански имения. По моравите цъфтяха сребристи и златни цветя. Тревата се полюшваше в цветовете на дъгата. Долиташе смях и се усещаше аромат на печено на скара месо.
Това беше Елизион, познат още като Елисейските полета.
В средата на долината искреше синьо езеро с три малки островчета, които бяха като от реклама за Бахамите. Островите на блажените — за хората, избрали да се преродят три пъти и три пъти успели да стигнат до Елизион. От първия миг си дадох сметка, че точно там исках да попадна, когато дойдеше редът ми да умра.
— Точно за това е всичко — рече Анабет, все едно прочела мислите ми. — Там е мястото на героите.
Замислих се колко малко хора стигаха до Елизион, колко малък беше той в сравнение с Асфодел и дори с Наказателните полета. Толкова малко хора правеха добрини в живота си. Потискаща мисъл.
Заобиколихме беседката на съдиите и навлязохме навътре в Асфодел. Стъмни се. Цветовете от дрехите ни избледняха. Тълпата шушнещи духове изтъня.
След няколко мили в далечината се чу познато жужене. На хоризонта се издигаше дворец от искрящ черен обсидиан. Над него кръжаха три подобни на прилепи създания — фуриите. Имах чувството, че ни очакват.
— Май е твърде късно да поемем назад — обади се с копнеж Гроувър.
— Спокойно, ще се справим — опитах се да му вдъхна кураж.
— Може би трябва първо да претърсим другите места — предложи той. — Например Елизион…
— Стига, козльо — дръпна го за ръката Анабет.
Гроувър изпищя. Крилатите му маратонки изведнъж се бяха задействали и го задърпаха напред. Той се олюля и се просна по гръб в тревата.
— Гроувър! — скара му се Анабет. И Стегни се!
— Но аз не…
Извика отново. Крилата на маратонките му пърхаха като полудели и го влачеха настрани.
— Мая! — извика той, но заклинанието отказваше да подейства. — Мая! Стига толкова! Помощ! Обадете се на 911!
