внимание веднага щом пристигнат. Фур… Милостивите ще го измъчват вечно.
При мисълта за фуриите потреперих. Сега се намирах на тяхна територия. Старата госпожа Додс сигурно вече се облизваше от нетърпение.
— Но ако той е проповедник и вярва в друг ад… — подех аз.
Гроувър сви рамене.
— Може би за него това място изглежда много по-различно. Хората виждат това, което искат. В това отношение сте много инатливи… упорити.
Приближихме се към портата. Воят вече беше толкова силен, че земята под краката ми се тресеше, но все още не виждах откъде идваше.
В този миг зеленикавата мъгла пред нас се разсея. Там, където пътеката се разделяше на три, стоеше огромно, забулено в сенките, чудовище.
Видях го едва сега, тъй като то беше полупрозрачно, подобно на мъртвите. Когато стоеше неподвижно, се сливаше с фона. Единствено очите и зъбите му изглеждаха истински. И се взираше право в мен.
Зяпнах смаяно.
Цербер беше ротвайлер!
Винаги си го бях представял като голям черен мастиф. Но той беше чистокръвен ротвайлер, макар и два пъти по-голям от мамут, с три глави и полуневидим.
Мъртвите вървяха право към него без никакъв страх. От двете му страни се отклоняваха опашките за ЛИЧНА ПРЕЦЕНКА, а тази за АВТОМАТИЧНА СМЪРТ минаваше направо между предните му лапи и под туловището му.
— Сега го виждам по-добре — измърморих. — Защо става така?
— Ами… — Анабет притеснено облиза устни. — Предполагам, защото сега сме по-близо до смъртта.
Средната глава на кучето се извъртя към нас. Подуши въздуха и изръмжа.
— Сигурно усеща живите — рекох.
— Но това няма значение — обади се Гроувър с разтреперан глас. — Защото ние имаме план.
— Точно така — подкрепи го Анабет с ужасно изтъняло гласче. — Имаме план…
Приближихме се към чудовището.
Средната глава се взря в нас и след това излая толкова силно, че за миг сърцето ми застина в гърдите.
— Разбираш ли какво казва? — попитах Гроувър.
— Да — отвърна той. — Естествено.
— И?
— На човешкия език няма точен превод на мръсните думички, които използва.
Извадих голямата пръчка от раницата си — бях я отчупил от едно от леглата на Кръсти, луксозния модел „Сафари“. Вдигнах я високо и се опитах да излъча към Цербер положителни кучешки мисли — образи от телевизионни реклами за кучешка храна, сладки малки палета, пожарни кранове за препикаване. Опитах се да се усмихна, все едно не бях на косъм от смъртта.
— Здрасти, дебелчо! — извиках. — Като те гледам, май не си играят достатъчно с теб.
— Грррхх!
— Добро момче — пробвах отново.
Размахах пръчката. Средната глава на кучето се завъртя проследи движението. Другите две продължиха да се взират в мен, без да обръщат никакво внимание на подканата ми за игра. Цялото внимание на Цербер беше съсредоточено към мен и това като че ли не беше особено добре.
— Донеси! — Хвърлих с все сила пръчката в сумрака. Чух я как цопна в реката Стикс.
Цербер се взираше презрително в мен. Очите му бяха студени и заплашителни. Е, дотук с плана.
Цербер изръмжа отново, този път едновременно с трите си гърла.
— Ааа… — обади се нерешително Гроувър. — Пърси?
— Какво?
— Сигурно не е зле да знаеш… — Какво?
— Цербер казва, че имаме десет секунди да се помолим на боговете. А след това… ще засити глада си с нас.
— Почакайте! — извика Анабет и започна да рови в раницата си.
Охо!
— Пет секунди — обяви Гроувър. — Дали да не се опитаме да избягаме?
Анабет извади червена гумена топка с големината на грейпфрут. На нея пишеше „Воден свят, Денвър“. Вдигна топката и пое право към звяра.
— Виждаш ли топката, Цербер? Искаш ли я? Седни!
Цербер я зяпна смаяно. Ние също.
Трите глави се наклониха настрани. Шест ноздри се разшириха.
— Седни! — заповяда отново Анабет.
Бях сигурен, че в следващия миг ще се превърне в най-голямата кучешка бисквитка в света.
Вместо това обаче Цербер се облиза с трите си езика, отпусна се на задните си лапи и седна, като смаза няколко мъртви, които минаваха под него към опашката АВТОМАТИЧНА СМЪРТ. С едва чуто съскане като от изпуснати гуми те се разсеяха във въздуха.
— Добро момче! — похвали го Анабет.
И му подхвърли топката.
Цербер я хвана със средната си глава. Топката беше толкова малка, че се губеше в устата му, но другите две глави веднага оголиха зъби към средната и се опитаха да вземат новата играчка.
— Пусни! — заповяда Анабет.
Главите на Цербер престанаха да се бият и се извърнаха към нея. Между зъбите му топката изглеждаше миниатюрна като дъвка. Звярът нададе тихо изплашено скимтене и пусна омазаната с лиги и почти прехапаната на две топка в краката на Анабет.
— Добро момче. — Тя взе топката, без да обръща внимание на кучешките лиги по нея. Обърна се към нас. — Тръгвайте. Наредете се на АВТОМАТИЧНА СМЪРТ, там става по-бързо.
— Но… — понечих да възразя аз.
— Тръгвай! — заповяда тя със същия тон, с който говореше на кучето.
С Гроувър нерешително направихме крачка напред.
Цербер изръмжа.
— Стой! — заповяда му Анабет. — Ако искаш топката, стой и не мърдай!
Цербер изскимтя, но не помръдна.
— А ти? — попитах я.
— Знам какво правя, Пърси — прошепна тя. — Или поне се надявам…
С Гроувър минахме между лапите на чудовището.
Дано само Анабет не му заповядаше да седне отново.
Бързо излязохме от другата страна. Дори и в гръб, Цербер си беше също толкова страховит.
— Добро момче! — извика Анабет.
Вдигна високо червената топка и вероятно в този миг стигна до същия извод, до който вече бях стигнал и аз — ако му дадеше топката, вече нямаше да може да го командва.
Затова я хвърли. Лявата му глава веднага я хвана във въздуха, но средната я нападна, а дясната изръмжа недоволно.
Докато вниманието на чудовището беше насочено към топката, Анабет притича под корема му и застана до нас пред металдетектора.
— Как го направи? — попитах смаяно.
— Най-обикновена дресировка — рече тя задъхано и аз с изненада видях, че очите й бяха насълзени. — Когато бях малка, в дома на баща ми имахме доберман…
— Както и да е — прекъсна я Гроувър и ме дръпна. — Да вървим!
Секунда преди да профучим покрай опашката, Цербер жалостиво изскимтя. Анабет се спря и се обърна. Кучето също се беше завъртяло към нас и очаквателно дишаше задъхано, малката червена топка лежеше на парчета в локвичка слюнка пред лапите му.
