Погледнах Анабет и тя мълчаливо кимна. Вече знаех какво беше онова в ямата — онова, което командваше от входа към Тартар.
Взех си раницата от Гроувър и надникнах вътре. Мълнията си беше на мястото. Нищо и никаква вещ, която за малко не беше довела до избухването на Третата световна война.
— Трябва да се върнем в Ню Йорк — рекох. — До залез-слънце.
— Няма начин — отвърна Анабет, — освен ако…
— Не летим.
Тя ме зяпна.
— Но ти не бива да летиш със самолет! Зевс може да те… А и сега ще носиш оръжие, много по-мощно от атомна бомба!
— Да — кимнах. — Точно така е. Да вървим.
Двайсет и първа глава
Разчиствам си сметките
Беше странно как хората си затваряха очите пред някои неща и ги напасваха в своята представа за действителността. Хирон ми го беше казал отдавна, но както обикновено, оцених мъдростта му едва впоследствие.
Според новинарските емисии експлозиите на кея в Санта Моника бяха предизвикани от луд похитител на деца, стрелял с пистолет по полицейска кола. Куршумът случайно улучил тръба на газопровод, разкъсана от земетресението. Въпросният луд похитител (Арес) бил отвлякъл мен и още две деца в Ню Йорк и ги повел на десетдневно ужасяващо пътешествие из страната.
Горкият Пърси Джаксън значи все пак не беше чак такъв международен престъпник. Журналистите твърдяха, че съм бил причинил хаоса в онзи автобус в Ню Джърси, докато съм се опитвал да се измъкна от похитителя (след това свидетели дори се кълняха, че са видели високия мъж в кожени дрехи в автобуса. „Ама чак сега си го спомних!“). Лудият бил виновникът и за експлозията в Сейнт Луис. Все пак едно хлапе не би могло да направи подобно нещо, нали? Една бдителна сервитьорка в Денвър била видяла как мъжът заплашва отвлечените деца, накарала един приятел да ги снима и алармирала полицията. И накрая смелият Пърси Джаксън (това хлапе все повече започваше да ми харесва) откраднал оръжието от своя похитител в Лос Анджелис и се изправил срещу него в двубой с пистолети на брега. Полицията пристигнала навреме, но в зрелищна експлозия петте полицейски коли избухнали и лудият избягал. За щастие нямало жертви. Пърси Джаксън и приятелите му били в безопасност под закрилата на полицията.
Журналистите сами си измислиха цялата тази история. Ние само кимахме и се опитвахме да изглеждаме уплашени и уморени (което не беше трудно) и се преструвахме на изтормозени за пред камерите.
— Най-голямото ми желание — заявих със сълзи на очите — е да видя отново любящия си пастрок. Всеки път, когато го чуех как ме ругае по телевизията, аз знаех… че някак си… нещата между нас ще се изгладят. Сигурен съм, че с радост ще възнагради всеки жител на красивия град Лос Анджелис с безплатен уред от магазина си. Ето това е неговият телефонен номер.
Полицаите и журналистите бяха толкова трогнати, че за нула време събраха пари за три билета за първия полет за Ню Йорк.
Знаех, че нямам друг избор и трябва да летя. Надявах се Зевс да ми пусне малко аванта предвид обстоятелствата. Но пак ми беше трудно да се кача на самолета.
Излитането беше истински кошмар. Всяко разтърсване беше по-страшно и от старогръцко чудовище. През целия път се държах здраво за подлакътниците и ги пуснах чак когато кацнахме на „Ла Гуардия“.
И тук ни чакаха журналисти, но успяхме да им се изплъзнем благодарение на Анабет, която си сложи шапката-невидимка и ги примами настрани — „Ей там са, до машината за сладолед!“ — и след това дойде при нас на изхода.
На стоянката за таксита се разделихме. Казах на Анабет и Гроувър да се върнат в лагера и да разкажат на Хирон за случилото се. Те не бяха съгласни и на мен ми беше трудно да се разделим след толкова приключения, но знаех, че последната част от пътуването трябваше да съм сам. Ако нещо се объркаше, ако боговете не ми повярваха… Исках Анабет и Гроувър да оцелеят и да разкажат истината на Хирон.
Скочих в едно такси и поех към Манхатън.
Половин час по-късно влязох в преддверието на „Емпайър Стейт Билдинг“.
Сигурно приличах на бездомник с изпокъсаните си дрехи и изподрано лице. Не бях спал повече от двайсет и четири часа.
Отидох при пазача на рецепцията и казах:
— Шестстотния етаж.
Той четеше дебела книга с рисунка на вълшебник на корицата. Аз лично не си падам по фантастиката, но сигурно тази беше доста добра, тъй като пазачът дори не вдигна поглед от нея.
— Няма такъв етаж, хлапе.
— Искам аудиенция при Зевс.
Той се усмихна разсеяно.
— Какво?
— Чу ме.
Бях на косъм да реша, че е обикновен смъртен, и да побягна, преди да е извикал санитарите от лудницата, но тогава пазачът каза:
— Ако нямаш покана, няма да получиш никаква аудиенция. Повелителят Зевс не приема никого без предварителна уговорка.
— В случая ще направи изключение. — Свалих раницата и я отворих.
Онзи надникна, видя металния цилиндър и в първите няколко секунди не зацепи какво представляваше той. След това пребледня.
— Това е…
— Точно — кимнах. — Искате ли да го извадя и…
— Не! Не! — Скочи от креслото, порови из бюрото да си намери картата и ми я подаде. — Пъхаш я вътре в таблото. И внимавай да не се качи още някой с теб в асансьора.
Изпълних всичко, което ми каза. Щом вратата на асансьора се затвори, пъхнах картата в процепа. На таблото се появи нов бутон, червен, с надпис 600.
Натиснах го и зачаках.
Свиреше музика. „Дъжд капе на главата ми“.
Най-накрая се чу „дзън“. Вратата се отвори. Пристъпих навън и едва не получих сърдечен удар.
Намирах се на увиснала във въздуха тясна каменна пътечка. Под мен се виждаше Манхатън, все едно го гледах от самолет. Право пред мен мраморни стъпала се виеха по един облак нагоре във висините. Погледът ми проследи стъпалата дотам, където свършваха, и мозъкът ми просто отказа да възприеме това, което видяха очите ми.
„Погледни отново“ — заповяда разумът.
„Гледаме — настояха очите. — Наистина е там.“
Над облаците се извисяваше планина, чийто връх беше покрит със сняг. По склона бяха накацали десетина двореца, разположени на различна височина — цяло градче от палати с бели колони, позлатени тераси и бронзови мангали, искрящи с хиляди огънчета. Пътища водеха към върха, където на фона на снега искреше най-големият дворец с градини с цъфнали маслинови дръвчета и рози. Мярнах и пазар на открито с пъстроцветни сергии, от едната страна на планината имаше и каменен амфитеатър, а от другата хиподрум и колизеум. Истински древногръцки град — само дето не беше в развалини. Изглеждаше чисто нов — така, както сигурно е изглеждала Атина преди две хиляди и петстотин години.
Умът ми не го побираше. Не можеше да има нищо подобно тук. Планина, надвиснала над Ню Йорк като тежащ милиарди тонове астероид? Как би могла да се закрепи върху „Емпайър Стейт Билдинг“, пред очите на четиринайсет милиона души и никой никога да не го види?
Но ето че беше тук. Пред мен.
Изкатерих се нагоре като в мъгла. Минах покрай няколко смеещи се нимфи, които ме замериха с маслини. Продавачи от пазара ми предлагаха амброзия на клечка, шлемове и дубликат от истинско злато на
