Не смеех да отклоня поглед от Арес, но с периферното си зрение зърнах червените лампи на патрулката, спряла на булеварда. Чуваше се как се затръшват врати на коли.
— Ето там, полицай! — извика някой. — Виждате ли?
— Прилича на онова хлапе от телевизията — обади се дрезгав глас. — Какво по…
— Онзи е въоръжен — намеси се друг полицай. — Повикайте подкрепления.
Изтърколих се настрани и мечът на Арес се заби в пясъка.
Изтичах до Въртоп, вдигнах го и замахнах към лицето на Арес, но той отново парира удара ми.
Всеки път сякаш предварително му беше ясно какво ще се опитам да направя.
Отстъпих назад във водата, като го принудих да ме последва.
— Признай си, хлапе — извика Арес. — Нямаш никаква надежда, просто си играя с теб.
Сетивата ми работеха на максимални обороти. Сега ми стана ясно какво беше имала предвид Анабет с думите, че СДВ може да те спаси в сражение. Бях напълно нащрек, нищо не се изплъзваше от погледа ми.
Виждах кои мускули на Арес се стягат. Досещах се накъде ще атакува.
В същото време съзнавах присъствието на Анабет и Гроувър на десетина метра вляво от мен. Видях да пристига втора полицейска кола с пуснати сирени. Започнаха да се събират и зяпачи — хора, които обикаляха по улиците заради земетресението. В тълпата мярнах неколцина, които вървяха със странната потропваща походка на сатири. Имаше и трепкащи духове, все едно мъртвите бяха излезли от царството на Хадес, за да наблюдават битката. Чух плясъка на кожени криле, фуриите кръжаха над главите ни.
Още сирени.
Навлязох още по-дълбоко във водата, но Арес беше бърз като мълния.
Върхът на меча му проряза ръкава и от рамото ми бликна кръв.
Разнесе се глас по мегафон:
— Хвърлете оръжията! Оставете ги на земята! Веднага!
Оръжията ли?
Погледнах меча на Арес, очертанията му леко трептяха и се изменяха — ту беше меч, ту се превръщаше в пистолет. Нямах представа какво виждаха другите в ръцете ми, но определено едва ли им беше по вкуса.
Арес се обърна и изгледа кръвнишки зяпачите, а това ми даде възможност да си поема дъх. Вече се бяха събрали пет полицейски автомобила — зад тях се криеха десетина полицаи с насочени към нас пистолети.
— Това е личен въпрос! — извика Арес. — Изчезвайте! Вдигна ръка и от полицейските коли лумнаха пламъци.
Полицаите едва успяха да отскочат назад и колите избухнаха. Хората се разбягаха с писъци. Арес избухна в гръмогласен смях.
— Е, геройче, време е и теб да те хвърлим на кладата. Замахна. Отклоних удара. Бях достатъчно близо, за да се опитам да го пронижа, помъчих се да го подлъжа и да го финтирам, но той с лекота парира.
Вълните достигаха до гърба ми. Арес беше във вода до бедрата и навлизаше в дълбокото след мен.
Усещах ритъма на морето, вълните нарастваха, прииждаше приливът и изведнъж ми хрумна идея.
„По-малки вълни“ — заповядах наум и водата край мен като че ли спадна. Сдържах прилива със силата на волята си, но зад мен напрежението нарастваше като в бутилка с газирана вода, запушена с коркова тапа.
Арес пристъпи напред със самоуверена усмивка. Свалих меча, все едно вече нямах сили.
„Задръж още миг!“ — помолих морето. Натискът вече почти ме събаряше.
Богът вдигна меча си. В този миг отприщих прилива, скочих на гребена на една вълна и се насочих право към Арес.
Двуметровата вълна го удари в лицето, той започна да ругае и да плюе, устата му се напълни с водорасли. Озовах се зад него и отново финтирах към главата му. Арес се обърна навреме и вдигна меча си, но този път беше по-бавен — номерът ми го беше изненадал. В последния миг аз смених посоката, извъртях Въртоп настрани и го забих във водата, насочвайки острието към петата на Арес.
В сравнение с последвалия писък земетресението на Хадес беше дреболия.
Дори морето се отдръпна и около Арес се появи един кръг от петнайсет метра мокър пясък.
Икор — скъпоценната кръв на боговете — пулсираше от прореза в ботуша му. Изражението на лицето му беше отвъд омразата — болка, изненада, невероятно смайване, че е бил наранен.
Закуцука към мен, мълвейки ругатни на старогръцки.
Но нещо го спря.
Все едно облак закри слънцето. Светлината помръкна. Звуците и цветовете избледняха. Студено, тежко присъствие премина над плажа, забави времето, температурата падна до нулата, изведнъж почувствах, че животът няма смисъл, че продължаването на борбата е безполезно.
Мракът отмина.
Арес изглеждаше зашеметен.
Зад нас горяха полицейски автомобили. Зяпачите се бяха разбягали. Анабет и Гроувър стояха смаяни и гледаха как водата се връща отново към нозете на Арес и искрящата златиста кръв се размива в прилива.
Арес свали меча.
— Създаде си страшен враг, родственико — рече той. — Сам подпечата съдбата си. Всеки път, щом вдигнеш меча си в битка, всеки път, щом се надяваш на победа, моето проклятие ще тегне над теб. Пази се, Пърси Джаксън! Пази се!
Тялото му започна да свети.
— Пърси — извика Анабет. — Не гледай!
Извърнах глава, а Арес разкри истинския си божествен образ. Знаех, че ако погледна, ще бъда изпепелен.
Светлината угасна.
Арес беше изчезнал. Приливът се отдръпна и се показа бронзовият шлем на Хадес.
Взех го и поех към приятелите си.
Преди да стигна до тях, чух плясък на кожени криле. От небето се спуснаха три злобни баби с плетени капели и огнени камшици и кацнаха пред мен.
Тази в средата, госпожа Додс, пристъпи напред. Беше оголила зъби, но за първи път не изглеждаше страшна, а по-скоро разочарована, все едно вече си е представяла как закусва с мен, но в крайна сметка е решила, че няма да съм й вкусен.
— Видяхме всичко — изсъска тя. — Значи наистина не си бил ти?
Хвърлих й шлема и фурията изненадано го хвана.
— Върнете го на господаря Хадес — рекох. — И му кажете истината. Кажете му да спре приготовленията за война.
Госпожа Додс се поколеба, облиза зелените си загрубели устни с раздвоения си змийски език.
— Живей добре, Пърси Джаксън. Стани истински герой. Защото в противен случай, ако отново попаднеш в ноктите ми…
Тя се разкикоти отвратително, наслаждаваше се на идеята. След това заедно със сестрите си разпериха криле, издигнаха се в изпълненото с пушеци небе и изчезнаха.
Най-сетне стигнах до Гроувър и Анабет, които ме гледаха смаяно.
— Пърси… — поде Гроувър. — Това беше невероятно…
— Ужасяващо — прекъсна го Анабет.
— Страхотно! — поправи я Гроувър.
Не се чувствах ужасен. Нито пък страхотно. Просто бях уморен и останал без сили.
— Усетихте ли го? — попитах. — Не знам какво беше, но…
И двамата смутено кимнаха.
— Може би бяха фуриите — предположи Гроувър.
Не бях сигурен. Нещо беше попречило на Арес да ме убие и каквото и да беше то, беше много по- могъщо от фуриите.
