Тя пребледня, но кимна.
— А къде ще отидеш ти?
— В лагера.
— За лятото? Или завинаги?
— Не съм сигурен още. Зависи.
Приковахме поглед един в друг и мълчаливо се разбрахме. Щяхме да видим какво щеше да е положението в края на лятото.
Тя ме целуна по челото.
— От теб ще стане истински герой, Пърси. Най-великият от всички.
За последен път огледах стаята си. Имах чувството, че никога повече няма да я видя. След това с мама поех към вратата.
— Тръгваш ли си вече, вагабонтин? — извика Гейб. — Дано никога повече не те видя.
Поколебах се за последен път. Нима можеше да пропусна този шанс да си отмъстя? Тръгвах си, без да съм спасил майка си.
— Хей, Сали! — извика той. — Какво стана с шницела? В очите на майка ми блесна стоманен гняв. Бях сигурен, че я оставях в добри ръце. Нейните собствени.
— Идва ей сега, скъпи — извика тя. — Шницел изненада! Погледна ме и ми намигна.
Последното, което видях преди да се затвори вратата, беше как майка ми се взира в Гейб, все едно вече си го представяше как би изглеждал като градинска статуя.
Двайсет и втора глава
Пророчеството се сбъдва
Ние бяхме първите герои, завърнали се живи в лагера след провала на Люк и затова, разбира се, всички ни гледаха все едно бяхме знаменитости, спечелили някакво телевизионно риалити.
Според традицията ни увенчаха с лаврови венци на голямо празненство в наша чест и след това поведохме шествието към кладата, за да изгорим погребалните савани, които роднините ни бяха ушили в наше отсъствие.
Саванът на Анабет беше страшно красив — от сива коприна с избродирани сови — и аз й казах, че е жалко, задето няма да я погребат с него. Тя ме ощипа и ми отвърна да си затварям устата.
Като син на Посейдон нямах роднини и затова хижата на Арес беше пожелала да приготви моя саван. Те бяха взели стар чаршаф, по ръбовете бяха изрисували усмихнати човечета със задраскани с Х очи, а в средата бяха изписали с големи букви ЗАГУБЕНЯК.
Адски кеф беше да го изгоря.
Децата от хижата на Аполон пееха и раздаваха сандвичи, при мен се събраха старите ми приятели от хижата на Хермес, близките на Анабет от хижата на Атина и сатирите на Гроувър, които завистливо гледаха чисто новото му разрешително за търсач, издадено от Съвета на чифтокопитните старейшини. Съветът беше обявил постиженията на Гроувър за „болезнено смели — с две рога над всичко, видяно до този момент“.
Единствено Клариса и нейните приятели бяха в лошо настроение и отровните им погледи ясно говореха, че никога нямаше да забравят как съм опозорил баща им.
На мен обаче не ми дремеше.
Дори и приветствената реч на Дионис не успя да помрачи радостта ми.
— Да, да, дребният негодник все пак остана жив и сега съвсем си е навирил носа. Е, три пъти „ура“ в негова чест. В раздела за други съобщения — тази събота няма да има състезание с канута…
Нанесох се пак в трета хижа, но вече не се чувствах толкова самотен. През деня се упражнявах с приятелите си. Вечер лежах и слушах вълните, знаех, че баща ми е някъде там, в океана. Може и да не беше съвсем сигурен какво изпитваше към мен, може и да не ме беше искал, но въпреки това бдеше над мен. И засега се гордееше с постиженията ми. А майка ми имаше шанс да започне нов живот.
Седмица след завръщането ми в лагера пристигна писмо от нея. Уведомяваше ме, че Гейб бил изчезнал безследно. Съобщила в полицията и те го били обявили за издирване, но тя имала чувството, че никога повече нямало да го види.
И след това, без никаква връзка с предходното, пишеше, че е продала първата си скулптура „Игра на покер“ на някаква галерия в Сохо. Получила толкова много пари за нея, че внесла депозит за нов апартамент и дори си платила таксата за първия семестър в университета. Галерията проявявала интерес за още нейни творби и ги обявили за „голяма стъпка към супер грозния неореализъм“. „Но не се тревожи — пишеше майка ми, — приключих със скулптурите. Изхвърлих кутията с инструментите, която ми беше оставил. Време е вече да се захвана с писане.“
Отдолу имаше послепис. „Пърси, намерих хубаво частно училище в града. Внесох депозит, за да ти запазя място, в случай че решиш да се запишеш за учебната година. Може да живееш у дома. Но ако решиш да останеш за цялата година в лагера, ще те разбера.“
Внимателно сгънах писмото и го оставих на нощното шкафче. Всяка вечер преди лягане го препрочитах и се опитвах да реша какво да отговоря.
На четвърти юли целият лагер се събра на плажа за приготвения от децата в №9 спектакъл. Синовете на Хефест нямаше да се задоволят само с някакви си бели, червени и сини фойерверки. Те бяха изкарали в морето една лодка и я бяха натоварили с ракети с големината на торпедо. Анабет разправяше, че предишната година фойерверките следвали толкова често един след друг, че приличали на анимация, прожектирана на небосвода. За финал над океана трябваше да се появи петдесетметров спартанец в пълно бойно снаряжение и накрая да избухне в цветовете на дъгата.
С Анабет се настанихме на едно одеяло на земята и в този миг се появи Гроувър, за да се сбогува с нас.
Беше облечен в обичайните си джинси, тениска и кецове, но през последните няколко седмици изглеждаше пораснал — почти можеше да мине за гимназист. Брадичката му вече не беше толкова рехава. Беше понаедрял. Рогата му бяха с около сантиметър по-дълги и вече трябваше постоянно да носи шапка, за да ги скрие.
— Заминавам — обяви той. — Дойдох само да кажа… сещате се.
Опитах се да се радвам заради него. Все пак не всеки ден сатир получаваше разрешение да замине да търси бог Пан. Но ми беше трудно да се сбогуваме. Познавах го само от година, но въпреки това беше най- старият ми приятел.
Анабет го прегърна и му заръча да внимава.
Аз го попитах откъде мисли да започне.
— Ами… това е тайна — измърмори той смутено. — Иска ми се да можехте да дойдете с мен, но хората и Пан…
— Разбираме — кимна Анабет. — Взе ли си достатъчно консервни кутии за из път?
— Аха.
— Преговори ли мелодиите за тръстиковата свирка?
— Стига, Анабет! — извика възмутено той. — Като някоя стара мама коза си!
Но си личеше, че само се преструваше.
Взе тояжката си и метна раницата на рамо. Изглеждаше като обикновен стопаджия, каквито човек често среща край пътя — нищо не беше останало от дребосъка, когото защитавах в училището.
— Е — рече Гроувър, — пожелайте ми късмет.
Отново прегърна Анабет. Потупа ме по рамото и пое през дюните.
Над главите ни избухнаха първите фойерверки — Херкулес убива немейския лъв, Артемида преследва глигана, Джордж Вашингтон (който, между другото, се оказа син на Атина) пресича Делауеър.
— Хей, Гроувър! — извиках.
Той се обърна, вече почти беше навлязъл в гората.
— Където и да отидеш, надявам се там да правят хубава енчиладас.
Гроувър се усмихна и след миг изчезна между дърветата.
— Някой ден ще го видим отново — рече Анабет.
