Разбира се, той не е Отрепиев, тя не е Марина Мнишек. И все пак сега той допуска, че първите подбуждащи мотиви се бяха породили в него именно от тези образи, дремали нейде в далечните кътчета на мозъка му: полска аристократка и неизвестен, незавършил свещеник, нелегален, с още неясни, но амбициозни планове.
Един септември погребваха на Шиховското гробище Ханлар Сафаралиев, работник от нефтодобива, убит от черносотниците. Състоя се грандиозна демонстрация, ревяха заводските сирени, в колоната крачеше ТОЙ, крачеха Шаумян, Енукидзе, Азизбеков, Орджоникидзе, Джапаридзе, Фиолетов. ТОЙ държа реч, там беше и Соня. А половин година по-късно погребаха и нея на същото гробище. Нямаше демонстрация, не ревяха заводските сирени. Ковчега придружаваха съседки, познати поляци. Спуснаха я в ямата, засипаха я с пръст и си отидоха. А той остана, не искаше да се връща с непознати хора, нямаше за какво да разговаря с тях. Остана, приседна до прясната могилка.
Скалистият нос Шихово се вклиняваше дълбоко в морето, извисяваше се над Биби Ейбат, набучкан с безброй нефтени кули. Около тях не се виждаха работници, но кобилиците се движеха нагоре-надолу, извличаха нефт. Пролетта едва започваше, но слънцето вече грееше силно. ТОЙ седеше сам на хълма, на скалистия нос Шихово, на брега на Каспийско море, гледаше залива, безбройните нефтени кули. Бе погребал Соня, единствената жена, която ценеше, но мъката му не бе всепоглъщаща. Той бе минал през затвори — и през Батумския, и през Кутаиския — и през заточение в Източен Сибир, беше избягал от заточение, бяха си отишли неговите съратници от „Месами Даси“, в затвора бе умрял Кецховели, умрял бе и Цулукидзе. Всички си отиват и ще си отидат, човешкият живот е само миг в този кръговрат. Има само днес — и то е миг, но за революционера е миг истински живот. Само революционерът и властникът разбират нищожността на човешкия живот, но само властникът има право да щади себе си. Собственият живот не струва нищо, докато се бориш за власт, но след като човек я завладее, животът му се превръща в награда за победителя. Сега ТОЙ е победител, ще съумее да запази живота си, защото ще съумее да запази властта си.
Всички революционери рискуват живота си. И той рискуваше, но беше предпазлив. Когато пристигаше в Баку, слизаше на Баладжари и отиваше до града пеша по морския бряг, покрай нефтените кули. Умореше ли се, присядаше на пътечката, както сега, обръщаше лице към слънцето, гледаше надолу към пътя, към кулите, към морето.
Какво ръководи революционера, какво го води по трънливия път? Идеята? Идеите завладяват много хора, но нима всички стават революционери? Човеколюбието? Човеколюбието е черта на мухльовците, баптистите и толстоистите. Не! Идеята е само повод за революционера. Всеобщо щастие, равенство и братство, ново общество, социализъм, комунизъм — това са лозунги, които вдигат масата на борба. Революционерът — това е характер, протест срещу унижението, самоутвърждаване. Него пет пъти го арестуваха, заточваха го, той бягаше от заточение, криеше се, не си дояждаше, не си доспиваше — за какво? Заради селяните, дето не щат да знаят нищо освен своя оборски тор? Заради „пролетариата“, тези работари? В Баку той често нощуваше в работническите общежития на Ротшилд в Баилово, хубаво се нагледа на „работническата класа“. В онзи бакински период вече беше виден партиен деец, лидер на болшевизма в Баку. Всеки опит да се оспори това е обречен на неуспех. Той ще съумее да пресече тези опити. Сталин стана от креслото; някъде над главата му летеше пчела, бръмчеше ли, бръмчеше досами ухото му. Сталин я отпъди, тя отлетя, кацна на масата, запълзя към пепелника, смачка я с тома на Ключевски.
— Подлост — каза на грузински, — подлост! — Отново се намести в креслото и мислено се върна към онези времена, към подлата брошура на Авел Енукидзе.
На Енукидзе, не щеш ли, му бе хрумнало да разкаже в тази брошура за тайната печатница, която работеше в Баку под нелегалното име „Нина“.
Печатницата бе подчинена на Ленин, кореспонденцията се водеше чрез Крупская, непосредствената работа ръководеха Красин, Енукидзе и Кецховели. Нито един човек освен тях, както пише Авел, не знаеше за нея, следователно не знаеше и ТОЙ, Сталин. На НЕГО, на Сталин, дори не бяха казали за печатницата.
Какво е ръководило Красин, този електроинженер на служба при Ротшилдовци и Манташевци, е ясно: Ленин му е заповядал да спазва максимална конспирация. ТОЙ не му се сърди: Красин отдавна умря. Умря и Кецховели. Пък и не тази малка печатница решаваше съдбата на революцията. Така стоеше въпросът тогава.
Другояче стои въпросът сега. Той не се нуждае от бакински, тифлиски, задкавказки лаври. Нужна му е истинска история на партията, а истинска история на партията е само онази история, която служи на интересите и авторитета на нейното ръководство.
Ако ТОЙ не е знаел за съществуването на нелегална печатница в Баку, под носа му, как може сега да се твърди, че ТОЙ е ръководил партията в Русия? Ако ТОЙ е ръководил партията, значи не може да не е знаел за съществуването на печатницата. Да се отрича това значи да се отрича неговата роля на пръв Ленинов помощник. Нима другарят Авел Енукидзе не разбира това? Не може да не го разбира. Защо тогава е издал брошура, от която личи, че другарят Сталин не е имал нищо общо с печатницата „Нина“? Защо е било нужно това на другаря Енукидзе? Какво така изведнъж го привлече историята? И на този човек той довери Кремъл, довери му живота си! Защо в комендатурата на Кремъл има толкова стари членове на партията? По такъв принцип ли се избира охрана? Ако за един охранник охраната е политическа задача, такъв охранник е несигурен: политическите възгледи се променят. Дори личната симпатия е несигурна работа: от симпатията до антипатията има една крачка. Охранникът трябва да бъде предан на стопанина си като вълкодава — ето това е истински страж. Той знае само едно: за най-дребното провинение, за най-нищожното недоглеждане ще бъде лишен от живота си с все благата и привилегиите. Ето така трябва да се подбира неговата охрана. А другарят Енукидзе държи за комендант на Кремъл Петерсон, бившия началник на влака на Троцки, човек на Троцки. Да не готвят дворцов преврат?! Енукидзе е с тях, това личи от нищожната му брошурка, чрез нея той се разобличи сам!
Тази подла провокационна брошура трябва да се направи на пух и прах. Авел, разбира се, ще започне да отрича, да плаче, да се кае, а каещият се човек е политически свършен човек. След всичко това вече никой освен близките и роднините му не се интересува дали той съществува физически. Роднините и близките ще го преживеят някак.
На кого да възложи да пише за тази брошура? Най-добре на някого от старите бакинци. Но кой остана от старите бакинци?
Орджоникидзе живя в Баку, работеше в Балахнински район, в нефтеното предприятие на Шамси Асадулаев — фелдшер в амбулаторията, малка къща в покрайнините на Рамани. ТОЙ добре си спомня тази къща: две стаи, в едната Серго живееше, а в другата приемаше болните. Хубава квартира за явки беше, удобна, кой ли не ходи при фелдшера. Там Серго работи около година, после идваше в Баку от време на време. Истински свидетел, хубав свидетел, но ще се извини със заетостта си, при това е приятел на Авел Енукидзе, как ще свидетелствува срещу приятеля си.
Вишински? Абсолютен негодник. Цял живот беше меншевик, то се знае, като меншевик може да не вършиш работа, само да говориш високопарно. През 1908 година в Народния дом в Балахани организираха съд срещу бакинските зубатовци — Шендрикови. Кой им беше защитник? Вишински. За една нощ говори пет пъти, така се опиваше от ораторското си изкуство този демагог, формалист! През лятото на седемнайсета се озова в Москва, бе началник на Арбатската милиция, тогава накачи но стените заповед за издирване и арестуване на Ленин, хем я беше подписал със собственото си име, тоя глупак: „А. Вишински“. След Октомврийския преврат измоли ТОЙ да го приеме, разкайва се, плака. Но нито с думичка не припомни как в Баиловския затвор делеше с него колетите си, там бяха в една килия. Разбираше с КОГО разговаря, разбираше, че ТОЙ не би му простил такова напомняне, че в замяна на онези жалки колетчета получава живота си. През 1920 година ТОЙ му помогна да влезе в партията, през 1925-а — да стане ректор на Московския университет, през 1931-а — прокурор на РСФСР, сега Вишински е заместник на генералния прокурор на СССР, но не става за свидетел по бакинските работи — в партията го презират.
Остава Киров. Преди революцията не е ходил в Баку, но след революцията пет години ръководи Азербайджан, имаше достъп до всички архиви, добре изучи историята на бакинската партийна организация, буден човек е, има тежест. Тъкмо той би могъл да отговори на брошурата на Енукидзе, с авторитета си да опровергае ненужната на партията версия и обратното, да подкрепи версията, укрепваща авторитета на
