също. Самият той сега е валута, уважават го и западните, и нашите писатели, дори бившите „Серапионови братя“ — Федин, Тихонов, те са истински писатели, талантливи, опитни, те трябва на първо място да служат на делото на социализма. А РАПП ги изтиква от литературата, изтегля на преден план „пролетарските“ стихоплетци. Какво ще постигнеш с тези стихоплетци? Какъв литературен паметник ще оставят те на НЕГОВАТА епоха? Демян Бедни? От Демян ще остане само библиотеката му, разправят, имал хубава библиотека. Маяковски е способен човек, трябва да използуваме стиховете му, но това е по-скоро политика.
Навремето и ТОЙ пописваше. Като семинарист занесе на Иля Чавчавадзе, редактора на „Иверия“, стихотворението си „Дила“ — „Утро“, под псевдонима Сосело, на семинаристите беше забранено да подписват стихове със собствените си имена. Тогава Чавчавадзе публикува пет-шест негови стихотворения, спомени за Гори, за баща му, за пътя към Атени, за бащините му гуляи с приятели. ТОЙ не написа нищо друго — стиховете не бяха съдба за него. Хубави ли бяха онези, които написа? Никога не бе ги препрочитал. И все пак Чавчавадзе хвалеше неговото „Утро“…
А двайсет години по-късно, през 1916 година, в грузинския учебник на Якоб Гогебашвили за началните училища бе отпечатано „Утро“, пак под псевдонима Сосело. Щом двайсет години след първата публикация Якоб Гогебашвили го бе избрал за учебника, значи в него е имало нещо, имало е някаква стойност. И все пак той не е роден за поезия, поетът не може да бъде борец — поезията размеква душата. Журналистиката става за борба, перото му добре служеше на Революцията. Той пишеше много, под различни псевдоними: Давид, Намерадзе, Чижиков, Иванович, Бесошвили, Като, Коба… Коба стана и негово партийно нелегално име, то му харесваше. Коба се казваше благородният герой от романа на Казбеги „Отцеубиецът“. Но това име стана известно на полицията, вече не можеше да подписва статиите си с него, затова се върна към други, различни псевдоними — К. Стефин, К. Сталин, К. Солин — докато най-сетне, май през януари 1913 година, във вестник „Социалдемократ“ се подписа Й. Сталин. Й това е името, под което днес го познава цял свят.
Той престана да пише стихове, не стана писател, но обичаше да чете, много четеше. Вече не си спомняше своите юношески увлечения, те се смесиха с по-късни — четеше и в затвори, и на заточение, професията на революционера предоставя достатъчно време за четене, нещо повече, задължава те да четеш.
Духовната семинария даваше образование в обема на една класическа гимназия. Изучаваше се латински, гръцки, староеврейски, френски, английски, немски. Но ТОЙ трудно усвояваше чуждите езици и когато беше на заточение, пак не учеше езици, чисто губене на време! Виж, руски научи добре, в семинарията се преподаваше на руски, а той учи там пет години. Само грузинският акцент му остана от детството, той не се и опитваше да се избави от него. Акцентът не е най-важното. Знаем ги и руснаците: не ги бива да сложат правилно една запетая, едно ударение.
Второстепенни, посредствени писатели не четеше — за какво? Четеше класиците, необходимо е за един руски революционер… Гогол, Салтиков-Шчедрин, Чехов, Горки — те можеха да влязат в работа в борбата с властта, в дискусии ги използуваха и опонентите — трябва да се знаят! Не обичаше и не четеше селските писатели, разните там Златовратски, Левитов, Каронин, че и Некрасов, Никитин и Суриков — те жалеха селянина, а самият селянин никого не жали — ТОЙ знае това добре, изпитал го е на гърба си.
Толстой е голям творец, но не е разбирал същината на властта, идеализирал е човека, поучавал е, напътствувал е и така е принизявал художествената си сила. „Огледало на руската революция“ — какво ли няма да кажеш, за да угодиш на интелигентните либерали! И Достоевски не е никакъв философ, и той като Толстой не е схващал добре механиката на обществената и държавната уредба. Но за разлика от Толстой, не е идеализирал човека, разбирал е неговата нищожност, подлата му същина, проповядвал е идеята за страданието, а идеята за страданието е мощно средство за въздействие върху хората, църквата го използува умело. Само дето Достоевски е писал скучно, лошо е писал, нехудожествено.
Най-великият руски писател е Пушкин! Всичко е разбирал, за всичко се е досещал, всичко е умеел. Да вземеш само образа на Петър — какво проникновение! „Русия със ръка железна ти сам възправи отведнъж!“24. Връх на творчеството му е „Борис Годунов“: „Глупав е народът ни и лековерен, радва се на чудеса и новини; виждат в Годунов болярите само равния на себе си… Ако ти си твърд и хитър…“ Точно казано! „Глупав и лековерен“ — ето същината на народа… „Хитрост и твърдост“ — ето същината на НЕГОВАТА власт. „Виждат само равния на себе си“ — това е същината на НЕГОВИТЕ противници. „Борис Годунов“ го порази още на младини, порази го образът на Отрепиев… „Беглец разпопен, а на години е двайсет… А на ръст е дребен, гръд широка, едната ръка по-къса от другата, коси червеникави…“25. Може би беше чел Пушкин в семинарията. Пушкин беше включен в програмата, но истински той прочете „Борис Годунов“ по-късно, във физическата обсерватория, където работеше като статистик, след като го изключиха от семинарията. Сега пишат, че е бил изключен от семинарията за пропагандиране на марксизма, той самият навремето бе писал в една анкета: „Изхвърлиха ме от Тифлиската духовна семинария за пропагандиране на марксизма.“ Друга беше причината — не беше внесъл таксата, макар че майка му всеки месец му пращаше парите, получавани от Егнатошвили. Но той не искаше да завърши духовната семинария, не възнамеряваше да става свещеник, по онова време вече беше свързан с марксисткия кръжок. Инак версията, че е изключен за пропагандиране на марксизма, е правилна версия, тя служи добре за оформянето на образа на вожда и следователно служи на революцията.
Именно във физическата обсерватория той препрочете „Борис Годунов“… „Беглец разпопен… А на години е двайсет… А на ръст е дребен, гръд широка, едната ръка по-къса от другата, коси червеникави.“ И той тогава беше на 20 години, и той една година преди да завърши семинарията се отказа от духовната кариера, и той е нисък на ръст, с широки гърди, и косата му е възрижава, едната му ръка е трудноподвижна. Той вече не беше хлапе, безплоден мечтател, разбира се, не правеше никаква аналогия между себе си и Отрепиев, пък и този неудачник не го привличаше. И все пак външната прилика го порази. Порази го и прозрението на Пушкин за причината на несполуките на Отрепиев: бъбрив — издал огромната си тайна на една вятърничава полякиня, наивен и с будна съвест, измъчвал се е от средствата, към които трябва да прибягва всеки политик. „За Москва ще кажа пътя таен на вразите…“ Авантюрист-романтик, но не и политик! Всичко е имало в него: воля, честолюбие, храброст, плам, стремеж към победата, но и пълна неспособност да я укрепи, да се възползува от плодовете й. Да стигнеш до висшата власт и да не я удържиш — такава е съдбата на пишман-политиците, да удържиш властта е по-трудно, отколкото да я вземеш. Отрепиев не я е удържал. Това не би се случило, ако след възцаряването си в Москва Дмитрий бе повторил поне една десета от онова, което е вършил царят, за чийто син се е обявил.
Впрочем той мисли така сега, а как е мислил тогава, не си спомня. Ясно си спомня само как го порази външната прилика. Порази го съдбата на избягалия калугер, възнесен до върховете на светската власт. С времето този образ бе избледнял в паметта му, изместен от други исторически личности, завладели въображението му. И все пак нейде в недрата на мозъка му този образ бе съществувал. Дали не бе изплувал неосъзнато, когато срещна в Баку Софя Леонардовна Петровская, потомствената полска аристократка? Той й харесваше — пролетарски нелегален революционер, карбонар, с оръфан панталон, небръснат, мрачен, затворен, волеви и силен. Веднъж отиде в дома и, не я намери и когато отиде следващия път, тя със смях му каза:
— Съседското момиченце ми казва: Софя Леонардовна, търси ви някакъв страшен чичко.
Тогава той се позасмя, но остана доволен от характеристиката — искаше да се страхуват от него.
Софя беше деликатна жена с мек характер, грижеше се за него, всъщност тя беше най-голямата любов в живота му. Съчувствуваше на есерите, но никога не спореше с него, в нея я нямаше непримиримостта на партийните функционерки, не му натрапваше мненията си, напротив, отбягваше политическите спорове, виждаше, че всяко несъгласие го дразни. И не го дразнеше, беше единствената жена, която не го дразнеше. Ала отношенията им не продължиха много… Тя почина от туберкулоза.
