— Това са ловджийски пушки. Костя е ловджия.
— Няма значение. Ти трябва да ме разбереш. Арбат е режимна улица и аз в моето положение не мога да допусна в къщата пушки. — Гласът на Софя Александровна зазвуча настойчиво. — Сега се гледа строго на тези неща. Ако Константин Фьодорович живееше в своя квартира, той щеше да отговаря, а в моята отговарям аз.
Тя помълча, после добави:
— Длъжна съм да запазя тази стая за Саша, тя е на Саша, длъжна съм да премахна от нея всякаква заплаха, дори най-незначителната.
— Добре — каза Варя, — вкъщи вече няма да има пушки.
Варя не беше виждала с очите си регистрацията на Костя. В Крим, в хотела, той представяше своя паспорт заедно с нейния, попълваше адресната карта, пишеше адреса: Москва и така нататък, тоест пишеше, каквото фигурираше в паспорта му, нали администраторката проверяваше.
И все пак Варя не бе държала в ръцете си паспорта на Костя. Ами ако греши, ако той не е писал „Москва“, а друг град? На нея й е безразлично, но тя не може да подвежда Софя Александровна.
Още същата вечер каза на Костя.
— Софя Александровна се безпокои за регистрацията ти.
— Нали й казах къде съм регистриран, тя какво, не вярва ли?
— Вярва. Но Галя, съседката, плете интриги, иска да й отнеме стаята, крещи навсякъде, че Софя Александровна спекулира с жилищна площ. И ако излезе, че нямаш московско жителство, Софя Александровна ще си има неприятности.
— Да й покажа ли паспорта?
— Най-добре ще е.
— А кога? Когато се прибирам, тя спи, когато ставам, вече е излязла.
— Остави го, аз ще й го покажа.
Той я погледна изкосо.
— Не мога да си оставям паспорта, трябва ми. Утре ме събуди по-рано, аз ще й го покажа.
— Има и друго. Тя моли да не носиш вкъщи пушки.
— Но те са ловджийски, не са забранени.
— Няма значение, Галя може да направи донос за тези пушки.
— Кажи й, че имам документ, разрешение.
— Можеш да имаш разрешение за една пушка, а вкъщи са няколко.
— Ловджийските пушки са разрешени от закона и Софя Александровна да не се безпокои — раздразнено каза Костя.
— За нас има само един закон — Софя Александровна — каза Варя, — тя се разпорежда тук. Или ще се подчиним на изискването й, или ще трябва да се омитаме от дома й.
— Добре, да бъде, както казвате — недоволно избъбри Костя.
На сутринта стана, дълго се прозява и протяга, нали не беше свикнал да става рано, навлече си халата, взе от джоба на сакото си паспорта, почука на Софя Александровна, влезе при нея, после се върна.
— Всичко е наред.
И пак си легна.
Костя не й даде да пипне паспорта му, Варя си го отбеляза, но не искаше да мисли за това. През краткото време, откак живееше с Костя, бе свикнала с мисълта, че той е човек със сложна съдба и сложно положение, че за нищо не бива да го пита, той никога няма да разкаже онова, което не иска да разкаже. Родителите му, порусначени гърци, азовски рибари, били разкулачени и изселени от Мариупол. Костя бил тогава моряк в търговския флот, намирал се в далечно плаване и само затова не го сполетяла участта на родителите му. Той призна, че когато се върнал от плаването и научил за изселването на семейството си, съжалил, че не останал в Пирея или Истанбул, сега щял да си живее живота там. Повече не опитал да работи във флота, там внимателно проверявали онези, които ще плават зад граница, тогава щели да разберат, че родителите му са разкулачени и да изселят и него. Дошъл в Москва, в столицата е по-лесно да те изгубят от очи, станал монтьор, сменял си работата, изобретил онази амалгама, влязъл в задругата, но основното му занимание бил билярдът. Бейлис, най-големият билярдист в Москва, забелязал Костя, въвел го в най-добрите билярдни зали, където били лесна плячка „баламите“, провинциалистите с натъпкани джобове, командировани с държавни пари. Към тях Костя бил безпощаден, подмамвал ги с малка печалба, а после ги обирал до шушка.
Веднъж Льовочка каза, че ако Костя живеел в Америка, щял да стане милионер. Ика насмешливо подметна, че милионери в Америка стават не само ваксаджиите, но и мафиотите. Варя избухна, посъветва Ика да си затваря устата. Но не каза на Костя за ваксаджиите, той не би го простил на Ика.
Като се омъжи за Костя, Варя прескочи много стъпала, изкачи се по-високо от Вика Марасевич, Нина Шереметева, Ноеми — те са зависими от любовниците си, а тя отива в ресторанта с мъжа си, него всички го познават, всички му се подмазват. Варя не им завиждаше и за чужбинските дрешки, които си препродаваха. Костя я водеше при най-добрите московски шивачи, обущари и кожухари. Палтото й уши Лавров, роклите — Надежда Петровна Ламанова, Александра Сергеевна Лямина, Варвара Степановна Данилова, дори Ефимова, сутиените — Лубенец, коланите — Кошке на Арбат, шапките — Тамара Томасовна Амирова, обувките й изработваха Барковски, Гутанович, Душкин. Костя не признаваше евтини майстори, неговите костюми ги шиеше Журкович, най-скъпият шивач в Москва.
С една дума външно всичко изглеждаше ярко, празнично, красиво. Но Варя чувствуваше, че връзката й с Костя не е за цял живот. Защо? Тя самата не знаеше. В миналото й имаше много неща, които тя не приемаше, но всичко беше ясно и разбираемо. Сега нямаше яснота, тя не знаеше накъде отива, накъде плува. Костя беше по-голям от нея с десет години, но нищо не беше чел, дори „Тримата мускетари“. От целия Пушкин знаеше само четири стиха: „И после сам, в борба нелека, въоръжен със тъпа щека, играеше билярд цял ден, в пресмятания вдълбочен…“22. Но той беше умен и цитираше тези стихове не за да покаже, че Пушкин не му е чужд, а че на Пушкин, както и на него, не му е бил чужд билярдът.
Обичаше ли го? Трудно е да се каже. Това се случи в хотела в Ялта. Тя не се съпротивлява, може би от желание да изпита непознатото, за което й бяха разказвали момичетата, а може би от желание да стане жена в истинския смисъл на думата.
Но дори след това между тях не се породи истинска близост, делеше ги нещо, вероятно възрастовата разлика?… Той плуваше чудесно и все пак на плажа тя се чувствуваше неудобно: набит, широкоплещест, но късокрак (костюмът прикриваше този недостатък), космат, и ръцете, и краката, и гърбът — всичко покрито с косми, а на гърдите с татуиран орел, на плажа Костя изглеждаше доста по-възрастен… Щом се приберяха в хотела, заключваше вратата, прегръщаше я, целуваше шията, гърдите й, но тя се срамуваше от дневната светлина, страхуваше се, че когато слязат в ресторанта, всички ще разберат по физиономията й, че това се е случило току-що. Когато си лягаше, Варя угасяше лампата — стесняваше се да се съблича пред Костя, стесняваше се да го милва, прегръща, целува. И не й се искаше да го прави.
Новият живот не бе я разтърсил, не се чувствуваше упоена. Онова, което по-рано й бе изглеждало недостижимо, изведнъж стана достъпно, ежедневно, сякаш винаги бе живяла така. Все така я привличаше празничността на вечерната ресторантска зала, харесваха й красивите дрехи, но й до дява ха продължителните проби, дразнеше я нелюбезността на шивачките, мъчителното чакане при фризьора Пол, макар че там се събираше целият московски бомонд.
Фризьорският салон се намираше на Арбат, до ресторант „Прага“. Костя навремето бе оборудвал този салон с лампи за сушене на косите, тъй че Варя, както и другите постоянни клиентки, влизаше през двора, през жилището. Впрочем фризьорът Пол, а всъщност Павел Михайлович Кондратиев, и жена му Вера Николаевна, маникюристка, кой знае защо, имаха по-специално отношение към Варя. Тогава излизаше на мода шестмесечното къдрене, но Павел Михайлович отказа да накъдри така Варя:
— Как може да се разваля такова лице!
Чакащите за такова къдрене дами чуха това и естествено се обидиха. Но Варя това хич не я засягаше! Тя си имаше свои познати, своя компания, същата онази, на Костя. В ресторанта те все така седяха на една маса и Варя танцуваше само с тях. Костя от време на време излизаше за малко от билярдната, изпиваше
