Александровна, тя не знаеше какво да я прави — за да не се развали, я наряза и я занесе на сестрите си; подаряваше й разни дреболии: комплект дамски носни кърпички, чорапи, подари й дори чадър. И макар че Софя Александровна всеки път отказваше да ги вземе, невъзможно беше да се устои пред неговата щедрост.
И все пак, като мислеше за него, Софя Александровна изпитваше тревога. Никъде не работи — как е възможно това в наше време? Варя й беше разказала, че той изобретил някаква амалгама за покриване на електрически крушки, получил патент, плащал данък, имал си работа с финансовия инспектор. Всичко това звучеше странно, сякаш се бяха върнали неповските времена. Думите „непман“, „непманско“ за нея бяха синоними на парвенющина, на показен разкош, на търгашество. И ето че сега от това завинаги изчезнало минало се пръкна този човек, който никъде не работи, води по телефона неразбираеми разговори, облича се с предизвикателна елегантност, именно както в онези времена се обличаха младите непмани. И на Софя Александровна й ставаше мъчно, че Варя, момиче от трудово семейство, бе влязло в чужда среда; Костя всяка вечер ходеше по ресторанти, Варя, ако не всяка вечер, в събота и неделя беше с него непременно. Самата Варя й призна, че Костя играе билярд, всъщност оттам най-вече и печели, а електрическите крушки, амалгамата само узаконяват положението му — уж живее от законни доходи. В действителност е комарджия, ресторантски билярдист, затова се прибира чак призори. Наложи се да му даде ключ от входната врата и да предупреди Варя: когато всички заспят, да сваля верижката, та Костя да може да си отключва. Това беше нарушение на установеното от години в апартамента правило: нощем вратата задължително да се обезопасява с верижка, но друг изход нямаше — ако верижката е закачена, Костя ще трябва да звъни.
Веднъж Варя забравила да свали верижката, заспала, Костя се прибра в четири часа сутринта, събуди всички със звъненето си. Михаил Юриевич нищо не каза, но съседката Галя се развика: „Мъкнат се тук всякакви, не оставят хората да спят.“
Галя беше хвърлила око на стаята на Саша, те с мъжа си и с детето живееха на четиринайсет квадратни метра, а Софя Александровна даваше под наем излишна, ненужна й стая, спекулираше с жилищна площ. Галя изостряше отношенията им, искаше да отбележи със скандал нарушаването на закона, да си извоюва стаята, това тревожеше Софя Александровна. Вярно, правото на Павел Николаевич на стая беше регистрирано в Московския градски съвет, пък че в стаята живеела Варя — кого засяга това! Варя е регистрирана в този блок, нали не може с младия си съпруг да спи в една стая със сестра си! Софя Александровна им разрешава временно да живеят в свободната стая, това никого не засяга! Но Костя? Варя казва, че той е регистриран в Соколники, дали това е вярно? А й беше неудобно да поиска паспорта на Вариния съпруг. Ако Галя извика милиция и излезе, че Костя няма московско жителство, тогава? И макар че не искаше да огорчава Варя, Софя Александровна реши да поговори с нея. Повод се намери скоро.
Варя боледуваше. Костя донесе от ресторанта ядене в канчета, той изобщо не й разрешаваше да готви, не искаше тя да мирише на кухня, да си загрозява ръцете. Носеше скъпо ядене, и то не само за Варя, но и за Софя Александровна.
Обикновено яденето затопляше Варя, но този път Софя Александровна поиска да го сгрее.
Сложи телешките пържоли на тигана, из кухнята се разнесе миризма на вкусно, ресторантско ядене.
С кисела усмивка Галя подхвърли:
— Я как мирише… Слюнките да ти потекат…
Като се престори, че не забелязва иронията Софя Александровна каза:
— Варя е болна, Константин Фьодорович донесе ядене от ресторанта.
— Хубави са тия буржоазни манджи — с все същата усмивка продължи Галя, — а ние откога сме на една риба. Техният обед сигур струва осем, че и десет рубли…
— Не знам колко струва — сухо отговори Софя Александровна и се извърна към печката.
— Откъде ли вземат пари хората — не мирясваше Галя, — нощем работи, да не е Нощен пазач, а?! Ама нощните пазачи вземат по-малко от портиерите.
— Оставете това, Галя, моля ви, недейте — каза Софя Александровна, — свястна, добра жена сте, защо говорите така?
— Сега свестните най-много ги яхат — злобно тръсна Галя, — свестните днес влачат и рало, и вода. Свестните чакат по половин ден на опашка да си вземат продуктите по купоните, висят на стъпалата на трамвая, като нищо може да паднат под колелата, а лошите се возят на таксита, от ресторанта не излизат.
Софя Александровна не отговори, занесе яденето в стаята. Но Варя забеляза в какво състояние е.
— От какво сте разстроена, Софя Александровна?
— Галя като ми ги наприказва едни сега в кухнята: буржоазни манджи, ходят по ресторанти, прибират се призори…
— Нея какво я интересува?
— Сигурно завижда…
— Мизерница! — каза Варя.
— А може би иска да заеме стаята на Саша.
— Нали се пази за Павел Николаевич.
— Тя смята така: ако докаже, че спекулирам с тази стая, ще ми я вземат.
— Страх ли ви е от Галя?
— Не ме е страх, но тези скандали…
— Мръсница! — изруга Варя. — Аз ще й дам да се разбере, бързо ще й затворя устата.
— Недей, Варенка, може да ви напакости.
— Че с какво, ако мога да знам, ще ми напакости тя?!
— Ако не на тебе, на Константин Фьодорович.
— Че той да не е крадец или мошеник?
— Какво говориш, Варя?! Но съгласи се, положението му е неопределено. Нали никъде не работи, не се води на служба.
— Не, води се — възрази Варя, — в задруга. А дето играе билярд, това е държавен билярд. На никого не е забранено.
— Варенка, аз нямам нищо против Константин Фьодорович. Но Галя може да използува обстоятелството, че не е регистриран тук.
— И аз не съм регистрирана.
— Но си регистрирана в този блок.
— А той е регистриран в друг блок, каква е разликата?
— Ти сигурна ли си, че има московско жителство?
— Ама разбира се!
В този категоричен по тон отговор Софя Александровна не почувствува увереност. Но не посмя да попита дали Варя е виждала с очите си тази регистрация. Каза само:
— И отношенията ви не са узаконени.
Варя се позасмя.
— В нашата страна фактическият брак е приравнен с официалния. Имаме общо домакинство, спим в едно легло, значи сме съпруг и съпруга.
— Варя, какво говориш?! — намръщи се Софя Александровна.
— Че какво толкова? Тия дни ходих в съда, гледаше се едно дело за издръжка. Съдията направо пита: Имахте ли общо домакинство? В едно легло ли спяхте?
Софя Александровна пак се намръщи.
— Софя Александровна, кажете ми направо: неудобно ли ви е да ни държите у вас? — сериозно запита Варя. — Страх ли ви е?
Софя Александровна отговори също сериозно:
— Докато не се настаните както трябва, в своя собствена стая, ще живеете при мен. Но трябва да направим така, че да нямаме неприятности. Съгласна ли си?
— Съгласна съм и ще помисля.
— И друго, Варенка, във вашата стая видях пушка, дори две.
