— Не ме убедихте напълно.
— Така ли? Защо?
— Не съм на служба в колхоза, не съм вземал пари за поправянето на сепаратора, просто исках да помогна на хората. Въпросът е поставен така: дали съм повредил апарата, или не? И щом още при първото разглобяване публично, пред всички съм заявил, че той е неизправен, значи не съм го повредил аз. А всички могат за потвърдят, че го казах.
Алфьоров го гледаше усмихнат, после неочаквано тихо, дори тъжно попита:
— А ще потвърдят ли?
— Защо да не потвърдят? — отговори не твърде уверено Саша, изведнъж започнал да разбира колко неустойчива е позицията му.
— Ах, Панкратов, Панкратов — все така тихо и тъжно каза Алфьоров, — какъв наивник сте били. Къде живеехте в Москва?
— На Арбат.
— Значи сме съседи с вас — замислено продължи Алфьоров, но не каза къде се намира московското му жилище. — Да, Панкратов, вие сте наивник. Представете си, извикват в съда тези жени. Първо, ще можете ли да кажете техните имена, пълните им имена? Едва ли. Второ, те ужасно се страхуват от съда е ще направят всичко, за да не се явят. Ако въпреки всичко успеете да закарате в съда две-три жени, те ще повтарят едно и също: Нищо не знаем, нищо не сме чули, нищо не сме видели. На едното блюдо на везните сте вие — заточен контрареволюционери другото — председател на колхоз, той е силата, властта, той се разпорежда със съдбите им. За кого ще свидетелствуват? Слезте от небесата, Панкратов, и правилно оценете положението си. Нямате нито един свидетел. А свидетели на председателя на колхоза са цялото село. И прокурорът има всички основания да ви обвини в умишлено повреждане на селскостопанска техника, тоест във вредителство. Разбира се, вие четете вестници?
— Още не получавам поща.
— Е, в Москва сте чели. Нали? Пълни са с материали за вредителството: с трактори, комбайни, вършачки, жътварки — навсякъде вредителство. Така ли е? Нарочно ли повреждат? Кой поврежда? Колхозниците? Защо? И излиза, че нямаме друг изход. Нашият селянин от векове е познавал само една техника — брадвата, а ние го качихме на трактор, на комбайн, на камион, той ги поврежда от неумение, от незнание, поради техническа и всякаква друга неграмотност. Какво да правим тогава? Да чакаме селото да се ограмоти технически, да преодолее вековната си изостаналост, селянинът да промени своя формиран с векове характер ли? А засега да повреждат трактори, комбайни, камиони, да се учат по този начин? Не можем за обречем нашата техника на унищожаване, твърде много кръв ни струва. Не можем и да чакаме — капиталистическите страни ще ни задушат. Имаме само едно средство, тежко, но единствено — страха. Страхът е въплътен в думата „вредител“. Щом си повредил трактора, ти си вредител, осъждат те на десет години! И за косачка, и за вършачка — пак десет години. Ето, тогава селянинът се замисля, тогава се почесва по врата, трепери за трактора, предлага бутилка на някой малко от малко знаещ човек — покажи, помогни, спасявай. Тия дни вървя аз по брега, гледам, едно младо момче седи в моторна лодка и плаче: „Дръпнах шнура, скъсах нещо, моторът не пали, ще ми лепнат пет години.“
Моторчето беше простичко, примитивно, отворих го, гледам, лостчето се изместило, закрепих го, моторът запали. А инак щяха да съдят момчето за повреждане на мотора, за проваляне на плана за доставка на риба или не знам за какво друго. Така се работи в съдилищата. И няма друг изход: спасяваме техниката, спасяваме промишлеността, спасяваме страната, нейното бъдеще. Защо не действуват така на Запад? Ще ви отговоря. Ние произведохме своя първи трактор през 1930 година, а те — през 1830-а, сто години по-рано, те имат вековен опит, там тракторът е лична собственост и собственикът си пази имуществото. А нашето имущество е държавно, затова се налага да го пазим с държавни средства. Ако един малограмотен селски младеж осъждаме на пет години заради неумението му, че и на десет, като вредител, на колко ли трябва да осъдим вас, заточения контрареволюционер, при това почти инженер? Пък и всеки съдия ще ви осъди без колебание, с чиста съвест, нещо повече, чрез вас ще очисти съвестта си, ще си каже — онези злочести селяни ги осъдих по заповед, но поне този си заслужава. Не разбирате положението си, Панкратов! Мислите, че в заточение сте на свобода. Грешите! Ще ви кажа нещо повече: онези в лагера са по-добре, да, да, там е тежко, секат дървета в снега, студа и гладни, там са затворени зад бодлива тел, но всеки е заобиколен от затворници като него, никой по нищо не се различава от другите. Тук няма часови, няма наблюдателни кули, наоколо е гора, река, целебен въздух, но тук сте чужд, тук сте враг, нямате никакви права. Ще дойде хазайката ви и ще каже: Хулеше другаря Сталин. Ето ви подготовка на терористичен акт.
Той гледаше Саша усмихнат.
— Та тъй стои, Панкратов, въпросът по първата точка. За нея ще получите най-малко десет години. Разбрахте ли ме, Панкратов?
— Да, разбрах ви — отговори Саша.
Той добре разбра всичко. Щом Соловейчик беше заточен заради един невинен каламбур, Ивашкин за печатна грешка във вестника, готвачът заради думите „мързелива зелева супа“, щом за две подметки според закона от 7 август дават десет години, щом него самия бяха го затопили заради някакви глупави епиграми, то заради сепаратора, заради тази „селскостопанска техника“ ще си изпати зле.
— Чудесно — каза Алфьоров, — сега да минем към втора точка: „Дискредитиране на колхозното ръководство“. В присъствието на колхозниците вие сте нарекли председателя глупак. Нарекохте ли го?
— Да. Но той пръв ме напсува на майка, нарече ме гад, вредител, троцкист, контрареволюционер и не помня какъв още.
— Прав сте, зле е постъпил — съгласи се Алфьоров. — Но, Панкратов, представете си как заставате пред съда — вие и той. Вашата вина за повредата на сепаратора е доказана. И ето, председателят на колхоза, който милее за колхозното имущество, ви е нарекъл вредител. Правилно ви е нарекъл, дори ако в яда си ви беше ударил, съдиите щяха да го разберат. А на псувните тук не обръщат внимание, за псувни не се съдят. А вие, не стига че сте повредили сепаратора, ами и публично сте го нарекли глупак. Той е председател на колхоз, неговата власт се крепи на авторитета му, а вие сте подронили този авторитет. Сега той трябва да напусне поста си. Ще ви друснат десет години, та колхозниците да знаят какво значи да оскърбяваш председател на колхоз, само така ще го уважават и ще му се подчиняват. Това е положението, Панкратов. Разбирате ли?
— Вече казах, че ми е ясно.
— Бих искал да чуя какво именно ви е ясно.
— Ясно ми е, че съм безправен човек, че всеки може да постъпи с мен както пожелае, че могат да ме съдят за вредителство, за подронване на престиж, че могат да ме оскърбяват и да плюят в лицето ми. Но имайте предвид, на оскърблението аз ще отвръщам с оскърбление, на храчката — с храчка.
Алфьоров го загледа с интерес.
— И ако искате да знаете — продължи Саша, — намирам аморални вашите разсъждения за вредителството. Допускам, че стават грешки, много грешки, на собствения си гръб ги изпитах. Но не мога да повярвам, че вредителството е измислено като метод на държавната и партийната политика, да допусна такава възможност би означавало да престана да вярвам в партията, а аз, независимо от всичко, което ми се случи, вярвам в партията.
Алфьоров продължаваше да го гледа с интерес.
— Друго?
— Казах всичко.
— Вижте какво — внушително произнесе Алфьоров, — относно теорията за вредителството ще си поговорим тепърва, ако имаме възможност, разбира се. Вие вярвате в партията, това е много хубаво. Аз съм член на партията отпреди революцията, стар болшевик съм, Панкратов, и сигурно не по-зле от вас се ориентирам в политиката на партията. Но сега разговаряме не за това, разговаряме за вас, аз трябва да реша как да постъпя с вас. Вие гледате на мен като на стражар и потисник. Безспорно аз осъществявам надзора над вас, това влиза в задълженията ми. Но същевременно отговарям за вас, за вашето поведение и между другото за вашата безопасност. Вие сте видели в Богучани тамошния пълномощник Баранов, нали? Видели сте този службаш? Ако той беше на моето място, отдавна да сте в Канския затвор и да си чакате присъдата. Но аз, както сигурно сте забелязали, не съм Баранов. Разговарям с вас. Защо разговарям? От
