чашка водка, хапваше нещо, гальовно прегръщаше Варя през раменете, сякаш канеше всички да се убедят, че тази хубавица е негова жена и цялата тази компания е негова компания, че всички ядат и пият за негова сметка. Варя дори подозираше, че Льовочка се облича с негови пари, такива шивачи не бяха за кесията на Льовочка. Но той беше безупречно момче, не играеше билярд, почти не пиеше, беше учтив, възпитан, любезен, при това беше обикновен чертожник, трудов човек. Костя имаше нужда от такова обкръжение, интелигентни младежи от добри московски семейства, беше му необходима и такава съпруга — чисто, скромно момиче. Това беше неговата витрина, неговото положение в обществото, неговото реноме в собствените му очи. Без да чете нищо, той знаеше какво четат другите, кой е на мода сега, кой е известен, не искаше да изглежда профан, добре запомняше имената, беше интелигентен и находчив.
Веднъж на масата Ика попита с тон, сякаш задаваше въпрос от викторина:
— Перспективен режисьор, два негови филма започват с „О“. Как се казва?
Костя успя да улови погледа на Ика, обърна се и мигновено отговори:
— Барнет.
Костя не обичаше киното, не понасяше задушните зали, предпочиташе естрадата, оперетата, балета, не беше гледал филмите на Барнет, но на въпроса на Ика пръв отговори той. И приятелски кимна на Барнет.
— Ходили сме заедно на лов — небрежно каза Костя.
— Да, да, спомням си — насмешливо подзе Ика, — разказвал си ни тази история: двамата сте убили вълк.
— Не с него, а с Качалов — отговори Костя, разтегляйки устни — и не вълк, ами вълче семейство. Случайно попаднахме на вълче леговище, убихме вълка, после вълчицата, а накрая взехме трите вълчета. Ти сигурно си виждал вълци? Ако не си, иди в зоологическата градина и ги виж, ама опазил те господ да ги галиш — ще ти откъснат ръката.
Той изпи още една чашка водка, наведе се към Варя и тихо каза:
— А ти, Ляленка, ми натякваш за пушките. Тези хора — той посочи с ръка залата — са готови да дадат какво ли не само за да ида с тях на лов. Утре ще идем в клуба на майсторите на изкуствата, ще видиш как ще ме ухажват.
— Но нали там пускат само артисти. Той искрено се изненада.
— Не ми ли вярваш? Ляленка, още утре отиваме там!
На другия ден Костя се прибра рано, за да се заеме с тоалета й. Отначало тя облече синия копринен костюм с плисирания рюш на полата и плисираната яка, после сивия атлазен казакин, украсен със златна нишка, за него трябваше тясна пола с цепка, после отворената кафява рокля. Варя беше поразена: толкова безпощаден във всичко, свързано с работата, Костя беше способен с часове да се любува на премените й, изпадаше във възторг, като я гледаше, радваше се като дете.
— Шик е, Ляленка, шик е.
Варя вярваше на вкуса му, но малко се плашеше да не би тамошните знаменитости да се държат с Костя пренебрежително. Какво представлява той за тях? Билярдист. Сега излиза, че бил и водач на ловци. И тя, съпругата на разводача, ще изглежда глупаво, ако е толкова издокарана.
Опасенията й излязоха напразни.
В този клуб ходеха и прочути, и не толкова прочути хора, но всички се преструваха, че се познават добре, за да подчертаят равенството в актьорския бранш. Там имаше и две билярдни маси. Костя игра малко. Стоеше до прочутия маркьор Захар Иванович, също негов приятел, даваше съвети на играчите, а ако играеше, залагаше малко, колкото да не обиди именитите си приятели. Тук, на „Старо-Пименовский“, той си почиваше от работата, ставаше весел, добродушен и Варя обичаше да идва с него.
Клубът се намираше в двора на бивша богатска къща, в един полусутерен, обзаведен с уютни старинни мебели. От двете страни бяха наредени сепарета, малки отворени ложи за по осемдесет души. Понякога Костя вземаше в клуба Льовочка и Рина, тогава заемаха отделна маса за четирима. А в сепаретата седяха големи компании. Костя й показа Илински и Климов, Варя ги позна, беше ги гледала във филма „Процесът за трите милиона“. Позна и Смирнов-Соколски — той често изпълняваше своите фейлетони на естрадата в „Ермитаж“. Смирнов-Соколски седеше полуизвърнат към един плешив мустакат човек, нещо му говореше, прикрил устата си с ръка — може би не искаше да го чуят другите или молеше за нещо. Плешивият мълчеше, присвиваше малките си хитри очички — същински сит котарак.
— Този е Демян Бедни — каза Костя.
На Варя й харесваше тук. Не сервираха водка и вино, само минерални води и сокове, за това предупреждаваше и плакатът: „Нарзанът не се сервира в чаши за водка“. За сметка на това кухнята беше великолепна, хранеха вкусно, управител на ресторанта беше най-добрият кулинар в Москва Яков Данилович Розентал, казваха му просто Брадата.
Като знак, че заведението е благоприлично, на стената се кипреше надпис:
Рина твърдеше, че първите два стиха са написани от Третяков, а вторите два — от Маяковски, малко преди смъртта му.
Рина имаше тук не по-малко познати, отколкото Костя. Добра компаньонка, тя с всички се разбираше, но умееше да държи хората и на разстояние. Варя почти нищо не знаеше за нея, живеела на Остоженка, до Зачатиевския манастир, в дървена къщичка, никого не канеше на гости, смееше се: „Всеки момент къщата може да рухне.“ Рина ходеше в клуба и без тях, но те никога не виждаха с кого е дошла и с кого си отива. Гостите се събираха към единайсет вечерта, когато свършваха театралните спектакли, а се разотиваха в два-три сутринта. Нощем в пресечката ги чакаха файтони.
— Да те откарам ли? — питаше Костя Рина.
Тя кокетно вдигаше светлите си веждички.
— Ще ме изпратят…
Костя настаняваше Варя, тя се облягаше, наместваше се удобно. По „Старо-Пименовский“ излизаха на „Малая Дмитровка“, оттам поемаха по булевардите, градът й изглеждаше почти непознат, безлюден в тъмнината, в безмълвието на спящите здания се таеше нещо тревожно. Варя мълчеше, подреждаше в паметта си впечатленията от вечерта.
Често от ресторанта посетителите се качваха в зрителната зала, където се уреждаха непринудени естрадни спектакли. Актьорите сами си пишеха пародии, сценки, скечове, понякога това правеха и писателите, всичко се изиграваше бляскаво, пееха цигани, пееше Русланова — такова нещо не можеше да се види в никой театър. Веднъж на сцената излезе Сергей Образцов, носеше беловежда и белобрада кукла. В залата избухнаха аплодисменти, хората се заизвръщаха към Феликс Кон — началника на Главното управление по въпросите на изкуствата и председателя на клубната управа. Приликата на куклата с него бе поразителна. С гласа на Кон Образцов съобщи, че ще изнесе доклад „За съветската приспивна песен“. „Съветската приспивна песен — куклата насочи към залата показалеца си — това бил любимият жест на Кон — не е буржоазна песен, тя трябва да буди детето…“ И нищо, тук всичко се прощаваше. Изобщо Варя забеляза, че на тези хора се разрешават много неща.
Но Костя каза, че не могат да ходят в клуба повече от веднъж седмично: „Парите не се печелят в клуба, нали разбираш.“ И много твърдо спазваше това правило, само веднъж отстъпи пред молбата на Варя, когато инсценираха „Съд срещу авторите, които не пишат женски роли“. Съдия беше Наталия Сац, подсъдими — Катаев, Олеша и Яновски, а прокурор — Мейерхолд.
Варя и Костя седяха на седмия ред, на същия ред седяха Алексей Толстой, художниците Дени и Моор. Мярна се и Вика Марасевич, Варя за пръв път я виждаше тук. Виж, братчето й Вадим, който бе станал литературен и театрален критик, вечно киснеше в клуба, въртеше се около именитите люде. Сега той вървеше между редовете, късогледо присвиваше очи, търсеше свободни места. След него, очевидно той ги
