Михаил Михайлович Маслов, мъж на около четирийсет и пет години с мрачно, измъчено лице, бе дошъл тук преди година от Соловки. По стойката му можеше да се предположи, че е бивш офицер.
— А ние вече мислехме, че няма да дойдете — злъчно подхвърли той на Всеволод Сергеевич, когато се появиха у тях двамата със Саша.
— Ще успеете да ни биете — добродушно отговори Всеволод Сергеевич.
По време на играта Михаил Михайлович не ги оставяше дълго да мислят, препираше ги, мъмреше ги заради несполучливите ходове. Само Саша не мъмреше — човек от друг, враждебен свят — затова го отделяше от другите със своята сдържаност. И той не беше симпатичен на Саша, Саша не обичаше такива раздразнителни, придирчиви хора, от общуването с баща си знаеше, че това не е участ, а характер.
Четвърти партньор по преферанс им беше Пьотр Кузмич, бивш търговец от град Стари Оскол, Воронежка област. Започнал излежаването на присъдата си на Нарим, завършваше го тук, на Ангара. Беше над шейсетте, набит, широкоплещест, широк и в гърдите, с къса прошарена черна брада, с ботуши с напъхан в тях панталон и старо сако, протрито и лъснало на лактите и реверите. Той единствен на драго сърце разказваше за злочестините си.
— Когато не разрешаваха, не търгувах — разказваше Пьотр Кузмич, — когато разрешиха — продавах каквото беше нужно на селяните: коси, сърпове, вили, разни бои, лепила, масла, на това между другото са ме учили от дете. В селото имаше кооперация, а селяните идваха при мене, доставях всичко навреме, знам кога какво трябва на селянина. По-нататък ясно: финансов ревизор, после друг, носят ти ту данък, ту облагане, ту самооблагане. В затвора ми искаха златото, ама откъде да го взема? Моето злато е желязото: чембери, профилна стомана, за шини, покривна ламарина. Злато съм виждал само навремето, онези царските пет и десет рубли.
Пьотр Кузмич разказваше добродушно — нали и на следователя търсели отговорност.
— Добре де, аз съм търговец, лишенец, ами какво са виновни децата? Да не са си избирали бащата и майката? И те искат да живеят, като другите да стават пионери, комсомолци, а ги гонят отвсякъде. Малкият, Альошка, му сече пипето, отиде в Москва, нареди се в завода, изпраща ми вестник: „Аз, еди-кой си, скъсвам с баща си, нямам връзки с него.“ Мъчно ми е. Гледал си го, поил си го, хранил си го, а сега — отричам се. Ама какво да прави, няма как другояче. Пък и наистина смяташе, че е вредно да се търгува, от чужд труд, викаше, живееш… Я вземи поразвърти в дюкяна бъчвите с безира или лемежите, или сандъците с пироните, та ще видиш какъв е трудът ни… Ама хайде! Влезе Альошка в института, решил да учи за агроном, той си обича земята. Живее в Москва, в общежитие, а жената по цели нощи не спи — гладувало детето. Изпратих една трийсетачка, той я върна — идеалист… Добре, щом си идеалист, стой си гладен! Да, ама сърцето на майка му пак се къса, изпратила му по земляци парче сланина, домашни млинове, поръчала да не казват, че са от нея. Земляците отишли в общежитието, Альошка го нямало, оставили му пакета на нощното шкафче, там до всеки креват имало нощно шкафче, четирима живеели в стаята. Идва си Альошка, гледа пакета — кой го е донесъл? Земляците ти го донесоха, обяснили му. Не, рекъл, това е от родителите ми, ще го върна. А момчетата му рекли: защо ще го връщаш, ще я изядем тая кулашка сланина — млади момчета, яки, пък гладни. Излапали те и сланината, и млиновете. А после един от тия, дето лапали млиновете, да вземе да пише в ядката, че моят Алексей получава колети от родителите си, демек излъгал е, че е скъсал всякакви връзки с тях. Изключили Альошка от комсомола, от института, пак работи в завода. От своите се отрече, а тия, дето се прилепи за тях, пък от него се отрекоха…
— Сто пъти сме го слушали това — прекъсна го Михаил Михайлович, — гледайте си картите.
— Защо да не разкажа на момчето — кротко възрази Пьотр Кузмич, — може и на него да му е интересно. Живи ли са родителите ви?
— Живи са — отговори Саша.
— Нищо ли не им направиха?
— Защо да им правят нещо?
— Ако искат, ще намерят защо. Пък и тъй, мигар им е леко: синът им е на заточение. По-лесно ще им е сигурно те да са в Сибир.
— Криво жалите децата си вие — укорно издума Михаил Михайлович, — изпратили сте му храна, та сте му съсипали живота. Нямало е да умре без вашата храна, другите студенти как живеят. С право се отричат от нас — ние сме свършени хора. „Революцията е локомотивът на историята“, сгази ли ви, примирете се!
— Излиза, че и синът не е син, и бащата не е баща.
— Точно така — все по-раздразнено продължи Михаил Михайлович. — „Почитай баща си и майка си“ — това е от бога, а бог на никого не е нужен. Тяхната религия е равенството. И така ще стане навсякъде, ще направят световна революция и ще изравнят всички.
— Пресилвате с вашата световна революция — намеси се в разговора Всеволод Сергеевич, — самите болшевики се отказаха от нея. Държавата — ето религията на руския човек, той тачи царя като бог. И се подчинява. И не иска никаква свобода! Свободата би се превърнала във всеобщо клане, а народът иска да има ред. Предпочитам не Степан Разин, не Емелян Пугачов, а Ленин, дори Сталин.
— Тъкмо затова сме тук я.
— Да. А при Стьопка или Емелка щяхме да висим на някое дърво. Болшевиките спасиха Русия, запазиха една велика държава. При тъй наречената свобода Русия щеше да се разпадне на части. Новият самодържец укрепва Русия — чест и хвала нему, пък после каквото даде господ.
— Държавата трябва да защитава своите граждани, а вашата държава воюва с тях — каза Михаил Михайлович, — с мен, с вас, с Пьотр Кузмич, воюва със селянина, на който се крепи държавата, дори ето — той кимна към Саша — и със своите воюва. Аз съм руснак, и аз съм за Русия, но не за такава Русия.
— Друга не ще да има — засмя се Всеволод Сергеевич.
Посещението у Михаил Михайлович не премахна мрачните мисли на Саша, не облекчи натежалата му душа, не премахна отчаянието.
Тези сменовеховски30 и антисменовеховски приказки са му познати и безинтересни. Човечен беше само разказът на Пьотр Кузмич, не можеше ли непът да се ликвидира без ексцеси… Да прекършат живота на момчето само защото другарите му го придумали да изяде изпратеното от майка му парче сланина! Страшно…
Към тази мъка се прибави и тревогата за майка му — още не бе получил от къщи нито едно писмо.
Всяка сряда заточените се събираха на брега на Ангара, чакаха пощенската лодка — главното събитие в техния монотонен живот. Жени плакнеха пране, деца се къпеха, излизаха от водата треперещи от студ, заточените се разхождаха по брега и се взираха в мъгливия речен хоризонт. Най-сетне отдолу се показваше мъничка точица, вълнението нарастваше — дали е пощата, или не е. Пощаджията, с брезентово наметало с отметната назад качулка, хвърляше на брега чувал с шперплатова табелка „Мозгова“, раздаваше пощата, вземаше писмата за изпращане.
Саша също слизаше на брега, заедно с всички чакаше пощата, но получаваше писма само от Соловейчик — „До заточения Наполеон“, точно така беше написал на плика, той все още се шегуваше, клетият Соловейчик, отново беше изпълнен с оптимизъм, изпратил молба да прехвърлят него при Фрида или Фрида при него. От Москва, от майка си Саша не получаваше нищо. Беше телеграфирал от Канск през май, тогава изпрати и първото си писмо. Да речем, че отговорът е пътувал една седмица до Канск, да предположим, че писмото е пристигнало в Канск, когато пощата за Богучани вече е била заминала, значи е стояло там още една седмица. Още една се е мотало из Богучани, докато е било преадресирано до Кежма. Общо три седмици, а той е тук повече от месец. Всеволод Сергеевич го успокояваше:
— Първото писмо винаги се чака дълго. Вие си правите ваши сметки, а пощенската служба — свои. Понякога писмата от Москва пътуват три седмици, понякога три месеца, защо — никой не знае. Хвърлили го по погрешка в друг чувал, счупила се каруцата, оставили пощата в селсъвета, половината изпогубили. Ако пощаджията изтърве чувала в Ангара, има да чакате цял живот. Пък и нашият скъп другар Алфьоров умира от скука, затова с удоволствие чете писмата ни, а ако някое особено му хареса, да речем, с литературните си качества, може да го държи цял месец, може и изобщо да си го остави за спомен. Неточно пресмятате времето, може да са объркали нещо в телеграмата ви от Канск, може първото ви писмо по някакви причини да не е стигнало до майка ви, значи е получила само второто и ще трябва да чакате отговора още месец- два. Имайте търпение, приятелю.
