— Указание? От кого сте го получили? — втренчен в Саша, попита Баулин.
В първия момент Саша не разбра въпроса. Но когато схвана смисъла му, отговори:
— Имате право да ми задавате всякакви въпроси, освен такива, които ме оскърбяват. Още не съм изключен.
— Ще те изключим, не се безпокой! — извикаха от залата. Сега вече със сигурност беше Карев.
— По-нататък. Уводна статия не написахме, защото не искахме да повтаряме онова, което излезе в многотиражката и във факултетския бюлетин. Там има по-квалифицирани журналисти…
— Ако съдим по епиграмата, ти дори си поет — насмешливо се обади Баулин.
— Драскач! — извикаха от залата.
— Допуснах грешка — продължи Саша, — трябваше да напишем уводна статия. Сега за епиграмите. В самите тях няма нищо лошо. Грешка беше, дето ги поместихме под портретите на ударниците. Това изопачи смисъла им.
— Защо ги поместихте?
— Мислехме да развеселим колегите по случай празника.
— Весело стана, няма що — съгласи се Баулин.
Всички се засмяха.
— Но — продължи Саша — аз отхвърлям категорично обвинението в политическа диверсия.
— Кажете, Панкратов, търсили ли сте от някого съдействие? — попита Баулин.
— Не.
Баулин погледна Глинска, после Саша.
— А от заместник народния комисар Будягин?
— Не.
— Защо тогава той се е застъпил за вас пред дирекцията на института?
На Саша не му се искаше да споменава името на Марк, но нямаше друг изход.
— Споделих всичко това с Рязанов, мой вуйчо, а той очевидно е споделил с Будягин.
— Очевидно… — насмешливо повтори Баулин. — Но нали Рязанов работи далеч на изток.
— Беше дошъл в Москва.
— Рязанов случайно е дошъл в Москва, вие случайно сте споделили с него, той случайно споделил с Будягин, Будягин случайно се обадил на Глинска… Не са ли прекалено много случайностите, Панкратов? Нямаше ли да бъде по-честно направо да кажете: Да, търсих обиколни пътища.
— Обясних ви как стана в действителност.
— Шикалкави! Неискрено! Нечестно!
Към Карев се бяха присъединили още няколко викачи.
— Имате ли да кажете още нещо?
— Казах всичко.
— Седнете.
Саша слезе от трибуната.
— Кой иска думата? — попита Баулин.
— Янсон! Янсон! Да говори Янсон!
Янсон със сърдита физиономия се качи на трибуната.
— Другари, въпросът, който обсъждаме, е много важен.
— И без да ни го казваш, знаем — развикаха се от залата.
— Но ние трябва да разграничим обективните резултати от субективните подбуди.
— То е едно и също!
— Недей философствува!
— Не, не е едно и също. Но позволете ми да довърша мисълта си…
— Не позволяваме! Стига!
Отново се изправи Сиверски.
— Другарю Баулин, призовете дезорганизаторите към ред. В такава обстановка не може да се работи.
Баулин се престори, че не е чул забележката. — Панкратов е заел аполитична и следователно дребнобуржоазна позиция — упорито продължи Янсон.
— Малко е! Малко е! — разкрещя се Карев.
— Почакайте, другари — намръщи се Янсон, — изслушайте…
— Няма какво да слушаме!
— За да наречем тези постъпки антипартийни, да ги наречем политическа диверсия, ние трябва да намерим у Панкратов преднамереност. Само при наличие на умисъл…
— Не го усуквай!
— За себе си кажи, за своята роля!
— И тъй, искал ли е Панкратов да нанесе вреда на делото на партията? Аз мисля, че не е имало съзнателно намерение.
— Примиренец! Замазва работите!
— Другарю Янсон — каза Баулин, — събранието ви моли да разкажете за собствената си роля в станалото.
— Не съм играл никаква роля. Аз не съм издавал вестника и не съм давал санкции за издаването му. Доцент Азизян се е обърнал към вас, а не към мен.
— А защо вие не свалихте вестника? — попита Баулин.
— Сигурно вие сте го видели пръв.
— А защо вие не сте го видели? Мисля, че сте по-близо? Янсон сви рамене.
— Ако придавате значение на това…
— Достатъчно! Стига!
Янсон постоя малко, отново сви рамене и си отиде на мястото.
Баулин не излезе на трибуната, заговори от масата на президиума. Само окачи сакото си на стола, остана по рубашка. Вече не се усмихваше, не се подхилваше, категорично отсичаше фразите:
— Панкратов е разчитал на безнаказаност. Разчитал е на високи покровители. Бил е сигурен, че партийната организация ще се стъписа пред техните имена. Но за партийната организация делото на партията, чистотата на партийната линия стои по-високо от всяко име, от всеки авторитет…
Той направи пауза в очакване на аплодисменти. На две три места се чуха нестройни ръкопляскания и Баулин, като се престори, че не разрешава да му аплодират, продължи:
— Срамна гледка са комсомолците Руночкин, Позднякова, Полужан, Ковальов. И тези хора скоро ще бъдат инженери, съветски специалисти. Ето какви беззъби, политически безпомощни хора е възпитал другарят Янсон. Ето защо те лесно се превръщат в марионетки в ръцете на класовия враг. Ето в какво обвиняваме Янсон. Вие, Янсон, сте създали почва, благоприятна за панкратовците… Дори тук се опитвате да го защитите. И това ни кара да бъдем нащрек.
5.
Юра настояваше Лена да пази отношенията им в тайна: той я обича, тя го обича, нищо друго не им трябва. Именно затова той избягва нейните родители, дома й, познатите й. Лена отстъпваше, за да не наранява самолюбието му.
Баща му не му разрешаваше да води вкъщи момичета, но дъщерята на народен комисар — охо, това е друго нещо! Такава Юрий не бе имал. Старите се отнасяха към Лена сдържано: идва някакво момиче при Юра, какво толкова, младежка им работа, ако си подхождат — ще се оженят, ако не — ще се разделят. В този смисъл те бяха на нивото на века. А ако се оженят, тя ще трябва да тачи свекър и свекърва: какво като е щерка на народен комисар, да се благодари и на това, щото за такива, дето лягат преди сватбата, хората дип не се женят.
Но Лена възприемаше тази сдържаност като проява на достойнство. Родителите на Юра също й изглеждаха необикновени. Баща му — красив, представителен майстор, майка му — набожна старица; патриархален живот — съвсем друг свят, народен, простичък, истински.
