такива излезли от релсите хора. Те не бяха алчни за пари, стигаше им да спечелят за четвъртинка водка, кръшкаха от работата на парче, препираха се с отговорника и с десятника, пазаряха се за по-лека работа, предпочитаха почасовата, а най-вече урока — определена задача, след изпълнението на която можеш да си вървиш. Тогава работеха бързо, с всички сили, но само за да офейкат по-раничко. Саша не ги смяташе за истински работници, но в тях го привличаше нещо трогателно и човешко — бяха хора с неуреден живот. Макар да хитруваха при получаването на наряда, никога не се мамеха помежду си, нищо не прехвърляха върху другаря си. И въпреки че Саша не участвуваше в техните разпивки, не разправяше казармени вицове, не се състезаваше с тях в цинизми, те се държаха добре с него.
Тази сборна, от кол и въже, скапаняшка бригада обикновено я пращаха на случайни работи, но понякога и на основната — товаренето на готовата продукция, на кутиите с боя във вагони. Често дълго време не идваха празни вагони, кутиите с боята се трупаха на високи камари в двора, после изведнъж пристигаха вагоните, композиция след композиция, и тогава изпращаха за товарене всички бригади, включително и Аверкиевата, в която работеше Саша.
Облата кутия с боя тежеше осемдесет килограма. По подпрените дъски я изтърколваха до вагоните и нареждаха: първата редица, върху нея втората, върху втората третата. Дъските бяха стръмни, трябваше да се затичаш и да покатериш по тях кутията, във вагона да я поставиш върху основата й плътно до другите, за да се събере определената бройка. Осем часа да не изправяш гръб, да търкаляш цилиндри по осемдесет килограма всеки, да се катериш с тях по стръмните дъски, да ги поставяш върху основата им — тежка работа е тая. Хем трябва да бързаш, след теб тича другарят ти, той не може да чака на дъската, засилил се е и ако се пипкаш секунда-две повече с твоята кутия, бавиш цялата верига, нарушаваш ритъма. Отначало Саша не успяваше да поставя кутията на точно определеното място. После му показаха: трябва да хванеш с две ръце основата на цилиндъра, рязко да го повдигнеш, да го извъртиш на ръба и да го поставиш. И щом показаха това на Саша, той вече никого не бавеше.
Обикновено на боята работеха двете основни бригади: първата — от татари, дошли на гурбет от Уляновска област, втората — от руснаци, от професионални товарачи, стремящи се да припечелят повече, товаренето на боята се заплащаше добре.
Веднъж при наряда десятникът Малов каза:
— Аверкиев, дай човек за първа бригада, там един се е разболял.
— Иди ти — обърна се Аверкиев към татарина Гайнулин.
— Не искам — отговори Гайнулин.
— Лившиц!
Лившиц, як нискочел евреин, се отърва с шега:
— Не мога да ида при тях, не ядат свинско.
И тогава Малов каза:
— Нямам време да слушам вашите дебати. Щом не можете да решите, аз ще определя някого.
Малов беше решителен човек, демобилизиран командир на взвод, приличаше на борец и нали някога бе работил като товарач, съумяваше да държи изкъсо дори разюзданата бригада на Аверкиев.
— Определяй! — отговори Аверкиев. Погледът на Малов се спря върху Саша.
— Панкратов, ще идеш в първа!
Малов не обичаше твърде Саша. Може би не му харесваха образованите хамали. Саша тук минаваше за най-образования — беше завършил десети клас. И сега Малов гледаше Саша полувъпросително, полупрезрително, с очакването, че и той ще откаже. Но Саша отвърна:
— Добре, ще ида.
— Тикаш се между шамарите — недоволно подхвърли Аверкиев.
Татарите не търкаляха кутиите, а ги носеха на гръб. Бегом-бегом по дървената настилка, после по дъските, във вагона — и веднага ги поставяха на място. Така става по-бързо, но това е съвсем друга, непоносима работа: да тичаш с осемдесеткилограмовия цилиндър на гърба по нестабилните мостчета, по стръмните дъски, да го хвърляш така, че да не ти смаже краката и да застане точно където трябва, да тичаш през целия ден именно след човека, след когото си започнал смяната. Струва ти се, че кутията ей сега ще се търколи от гърба ти, ще те повлече, ще рухнеш, но не можеш да спреш дори за секунда, чуваш зад гърба си стъпките на следващия, тежкото му дишане, чувствуваш миризмата на потта му и ако спреш, той ще се стовари върху теб. И напрягаш сетни сили, вземаш дъската на един дъх, дотичваш във вагона, стоварваш кутията и хукваш обратно, за да не изостанеш от опитните, силни товарачи, които не щадят никого, а най- малко тебе, чуждия.
Свирката за обед! Саша се просна до камарата. Червени кръгове плувнаха пред очите му, монотонно бучене цепеше главата му.
Саша ту задрямваше, ту се пробуждаше. И когато се пробуждаше, мислеше само за онази минута, когато ще трябва да се надигне, да застане зад тила на якия рижав татарин, когото бе следвал и сутринта, и отново да тича по клатушкащата се дъска с кутията на гърба. Знаеше, че няма да издържи още четири часа, ще падне, ще се простре без дъх на настилката.
Можеше да иде в канцеларията, да заяви, че е пратен тук да получи квалификация, а не да мъкне на гръб осемдесеткилограмови кутии, изпратен е по разпределение в цеха, в производството. Дявол да го вземе! Доброволно се включи в спешната работа, а тия го превръщат в хамалин!… Разбира се, можеше да го направи. Ала знаеше: щом се чуе свирката, ще застане зад рижавия татарин, ще подложи гръб и ще понесе кутията към вагона.
Работниците се връщаха от стола, значи почивката скоро щеше да свърши. С усилие на волята Саша се надигна, седна, размърда ръцете, краката, главата си. Всичко го болеше, всичко му се струваше чуждо.
Някой го извика, той вдигна глава, пред него бяха застанали бригадирът Аверкиев и товарачът Морозов, някогашният командир на дивизия. Явно бяха си пийнали покрай обеда, подпухналото лице на Аверкиев беше станало съвсем мораво, сините очи на Морозов изглеждаха още по-сини, светли и мечтателни.
— Лапай! — Аверкиев подхвърли на коленете му комат хляб и парче месо.
— Благодаря.
— Поемай кутията с целия си гръб — каза Аверкиев, — с целия, разбра ли?! Я ми подхвърлете една!
Той приведе гръб, отметна ръцете си назад, Морозов и Саша сложиха на гърба му една кутия. Тя легна равно върху целия гръб.
— А ти виж какво правиш!
Аверкиев се поизвъртя, кутията се премести на раменете му, той я прихвана отпред.
— Носиш я на раменете, не е правилно, трябва на целия гръб. Опитай!
Саша стана, приведе гръб. Аверкиев и Морозов сложиха върху него кутията.
— Какво си привеждаш раменете?! — развика се Аверкиев.
Саша повдигна рамене, кутията прилепна към гърба му плътно, натежа равномерно.
— Така ще мъкнеш! Като се навираш сам, ще мъкнеш!
Сега Саша се чувствуваше по-устойчив, кутията не се хлъзгаше от гърба му. Ала тежестта й все така го притискаше, краката му се подгъваха. Как издържа втората половина от смяната, не знаеше, как се довлече до вкъщи, не помнеше, стовари се на леглото и спа непробудно до сутринта.
А на сутринта Малов каза:
— Поработи още два дена в първа, после ще те преместя.
Той пренася боя две седмици, научи се да носи кутиите. Татарите свикнаха с него, той свикна с тях, дори им пишеше заявленията до селсъвета за данъците.
Не се върна и в старата бригада, изпратиха го в гаража за товарач на камиони.
— Ще се изучиш за шофьор — каза Малов. От тона му не се разбираше дали иска да зарадва Саша, или гледа да се отърве от него.
Саша остана на работа в гаража, научи се да кара камион и често караше. Но сега, когато наближаваше завода, кой знае защо, си спомняше именно как бе работил като товарач. Това бяха първите и най-силно запечатали се в паметта му месеци от заводския живот.
Кого ли ще срещне там? Сигурно няма никого от старите колеги. А може и да има, не е минало чак толкова време, четири години.
Стария дървен портал го нямаше, на ново място бе построен тухлен, голям. И вратата беше на ново място, с каменни стълбове, широка. С фасада към площада се издигаше новото здание на заводското
