ги как се подмазват на секретарките в съда, как за някакви си мизерни пет рубли втълпяват на тъпи бабички съвети в юридическите консултации, научи цената на разкошните им домашни кабинети, превръщани след работата с клиентите в трапезарии и спални. И все пак само този живот го привличаше.
Но странно! Мисълта, че в инстанциите може да се откажат от него, го жегна: пак ще го пренебрегнат. За техните хора се пазят високите длъжности, а той, послушният изпълнител, ще върши черната работа. В най-добрия случай ще му подхвърлят някой оглозгай кокал, ще го пуснат в завода да стане юрисконсул, както презрително се изрази Будягин.
Шарок не каза на никого, че са го викали в Народния комисариат. Но Лена долови безпокойството му.
Бяха в театъра, успяха най сетне да намерят билети за „Негъра“.
— Нещо си угрижен май?
Тя го гледаше със своите дълбоки, любещи очи.
Той се усмихна, посочи й с поглед съседите: не бива да пречим.
Вкъщи, полегнала на ръката му, тя отново попита какво го тревожи. Той отговори, че няма нищо особено, просто се усложнява назначаването му в завода.
— Ако искаш, ще поговоря с татко — предложи Лена.
— Иван Григориевич направи всичко, което можеше.
Тя не настоя, разбираше, че баща й няма да направи повече от това, което е направил.
— Вчера у нас идва Саша, мъчно ми е за него — каза Лена.
— Защо, какво се е случило?
— Не знаеш ли? Изключили са го от комсомола и от института.
Той се надигна на лакът.
— За пръв път чувам.
— Не си ли го виждал?
— Отдавна не съм го виждал.
Това не беше вярно, Юра бе видял Саша съвсем наскоро, но той нищо не му бе казал. И Юра не искаше Лена да знае това.
— Заради онази история ли? С преподавателя по счетоводна отчетност?
— Да. И освен това заради стенвестника.
— А какво е писал в стенвестника?
— Някакви стихове.
— Че той пише ли стихове?
— Написал или поместил нечии. Бързаше, не ми разказа подробно, после си отиде. Много ми е мъчно.
Саша Панкратов — изключен! Толкова вярваше човекът, а да го катурнат! Активист, корав като камък, непоклатим — сега и той с видял звезди посред бял ден. Дори Будягин не му е помогнал. Вуйчо му Рязанов, великият човек! Да, тръпки те побиват. Щом и Сашка…
Тогава кой би помогнал на него, Шарок, ако му се случи нещо? Баща му — шивачът? Брат му — престъпникът? Не се тика между шамарите като Сашка, ама знае ли човек… Не биваше да се отказва от прокуратурата, там никой нямаше да го закача, самият той можеше да закача когото си ще, а нали, пипне ли някого, отърване няма…
На другия ден Юра се сблъска със Саша на вратата.
— Здрасти!
— Здравей!
— Чух, че си имал неприятности в института?
— Кой ти каза?
— Срещнах Лена.
— Всичко се уреди — мрачно отговори Саша.
— Така ли? Е, чудесно! — Шарок не скри подигравателната си усмивчица. — Бързо си успял да изплуваш.
— Успях. Е, довиждане.
6.
„Всичко се уреди.“ Така Саша отговаряше на всички, не искаше някакъв слух да стигне до майка му.
Заповедта на Глинска бе окачена на таблото още на другия ден след заседанието на бюрото. Саша като „организатор на антипартийни действия“ бе изключен от института. Руночкин, Полужан бяха наказани с мъмрене, Ковальов — със забележка.
Машината се завъртя, търсеха се документи, подготвяха се служебни бележки. Лозгачов, вече назначен за декан на мястото на Янсон, бързо и дори любезно оформи студентската книжка на Саша, гладкото му лице сякаш говореше: Лично аз нямам нищо против теб, така се подредиха обстоятелствата, но ако те възстановят, искрено ще се радвам.
Саша се сбогува с всички в групата, само на Ковальов не подаде ръка.
— С гадове не искам да си имам работа.
Руночкин потвърди, че Ковальов е гадина и изобщо всички са гадове. Той не се боеше от никого, този дребничък, изкривен на една страна Руночкин.
Иззвъня звънецът. Коридорът опустя. Никой вече не се интересуваше от Саша. Документите си бе получил, оставаше да им се сложи печат, за да си тръгне.
Криворучко още беше заместник-директор по административните въпроси. Докато слагаше печата, той полугласно измърмори:
— Стандартните служебни бележки за декември са изпратени в купонното бюро.
— Благодаря — отговори Саша. Бележките се изпращат по-късно — просто Криворучко иска той да получи купони. А можеше и да не получи.
Сега до края на декември майка му няма да подозира нищо. А дотогава ще го възстановят.
От едно учреждение в друго, мъчително очакване да го приемат, тягостни обяснения, недоверчиви физиономии, неискрени обещания да изяснят нещата. Никой нищо не искаше да изяснява — да отмениш едно изключване означаваше да поемеш отговорност, кой ще вземе да се бърка!
В районния комитет с неговия въпрос се зае някаква Зайцева, миловидна млада жена. Саша знаеше, че тя добре играе баскетбол, макар че е нисичка. Изслуша Саша, зададе му няколко въпроса, които му се видяха несъществени, кой знае защо, бяха свързани с Криворучко, посъветва го да си вземе характеристика от завода, където е работил по-рано, предупреди го, че въпросът му ще се разгледа на заседание на бюрото на районния комитет на партията и комсомола.
Когато наближи завода, Саша си спомни колко рано беше ставал, прохладата на утринната улица, потока хора, вливащ се през портала, студената пустота на утринния цех. Никога не беше се увличал по техниката, но искаше да работи в завода, примамваше го самата дума „пролетарий“, включването му във великата революционна класа. Началото на живота му, поетично и незабравимо.
Още първия ден го изпратиха спешно да товари вагони. Можеше да откаже, Юрка Шарок например отказа и го пратиха в механичния, стана ученик на един фрезист. А Саша отиде, забравиха го и той не напомни: нали все някой трябва да товари вагоните. Тогава му се струваше, че животът никога няма да свърши, че всичко предстои, всичко ще дойде тепърва. С брезентовата роба и брезентовите ръкавици под дъжд и сняг, в жега и студ той разтоварваше и товареше вагоните на откритата площадка в задния двор, вършеше това, което бе нужно на страната. Презираше чистичкия Юра, който се бе уредил в топлия светъл цех.
Цялата им бригада вкупом нахълтваше в стола, хората се отдръпваха от тях — техните роби и ватенки бяха изцапани с боя, вар, гипс, въглища. Те бяха шумни, псуваха. Саша си спомняше някогашния командир на дивизия Морозов, тих човек, излязъл от партията поради несъгласието си с непа и после пропил се. Спомняше си Аверкиев, техния бригадир, който също се бе пропил — напуснала го жена му, и още няколко
