Най-сетне получи писмата от къщи. И както правилно му бе предсказал Всеволод Сергеевич, отведнъж цяла връзка — осем, майка му ги беше писала всеки ден, и всичките до Богучани. Саша подреди писмата по датата на пощенското клеймо и ги прочете в този ред.
Майка му почти нищо не пишеше за себе си: „С мен всичко е наред, работя, и в работата ми всичко е наред“, за баща му изобщо не пишеше, значи съвсем я бе зарязал, за Марк нищо, сигурно не беше идвал в Москва, не пишеше за Нина и за другите приятели, значи не се отбиват да я видят, споменаваше за сестрите си, и с тях всичко било наред. Най-важното в писмата й бяха въпросите: „Как се чувствуваш, как се настани, как се храниш, какво ти трябва, пиши непременно, не се притеснявай, всичко ще ти намерим и ще ти изпратим.“ И беше ясно, че майка му живее само с мислите за него, със своята мъка и страдание. Но майка му бе устояла, не беше сломена, живееше заради него и той беше длъжен да живее заради нея, докато е жив той, ще бъде жива и тя. Не беше самотна, във всяко писмо пишеше за Варя. „Ние идвах: при тебе с Варя“ — това означаваше, че по затворите са го търсили заедно. „Когато с Варя стояхме по опашките“ — Саша разбираше по какви опашки са стояли.
Всички приятели го бяха изоставили. И само Варя, малката Варя не бе оставила майка му. Саша си я припомняше, нейното фино прозрачно лице, малайските очи, косата, подредена на спретнато бретонче над високото чело, погледа, с какъвто красивите петнайсетгодишни момичета смущават момчетата, голите й колене, на които в училище си пишела пищовите, тази малка женичка, грациозна, изящна… Спомняше си как тя стоеше на входа с хлапетии като нея, с тъмно палто с небрежно вдигната яка. Спомняше си колко се радваше, че седи в „Арбатски зимник“, спомняше си как танцуваха с нея… „Където и да скитах в пролетта цъфтяща, сънувах дивен сън, че ти си с мен…“ И как се притискаше до него, пускайки в ход своите простички средства за прелъстяване…
Варя единствена не е изоставила майка му, била е край нея в най-тежките дни. Именно такъв човек, устойчив и безстрашен, е нужен на майка му. Кой й е пратил тази опора? Нежност към това мъжествено девойче прониза Саша. А той й четеше нотации, гледаше на нея с очите на Нина. Колко ограничен е бил тогава!
В техния вход живееше старата Травкина с по-малката си дъщеря. По-голямата беше на Соловки, есерка ли беше, меншевичка ли, нещо такова. Никой не общуваше с Травкини. Старицата мълчаливо прекосяваше двора, слаба, изправена, с черно палто и черна старомодна шапка. Дъщеря й също мълчаливо прекосяваше двора. В живите й очи се четеше нещо жално умилкващо се, но в погледите на околните срещаше равнодушие или злорадство.
И Саша ги гледаше с неприязън — семейство на врагове.
Под също такива погледи сега минава през двора майка му, майката на врага. Но тя не е самотна, тя има Варя, Варя споделя несгодите й, облекчава страданията й.
Пощата идваше всяка седмица. Саша отнасяше вкъщи писма, понякога колет, обшит с бяло грубо платно, изпъстрено с кафеникави питки червен восък, отнасяше препоръчани пратки, стегнато увити в амбалажна хартия с жълти ивици засъхнало лепило. На пратките с четлив чертожнически шрифт бе изписано, разбира се, от Варя: „Кански окръг, Кежемски район, село Мозговая.“ Такъв беше и адресът на писмата. Саша поправяше майка си: „Не Мозговая, а Мозгова“ — но тя продължаваше да пише така, както смяташе, че е по-правилно.
За да удължи удоволствието, Саша преглеждаше писмата, прелистваше вестниците, прочиташе най- интересното, оставяше ги настрана, отваряше колета. Бисквити, бонбони, какао, сушени или консервирани плодове, все ужасно скъпи неща. Саша забраняваше на майка си да му праща продукти, но тя пак пращаше.
След като прегледаше всичко и си представеше какво удоволствие го очаква, Саша пристъпваше към самото удоволствие, към празника, очакван цяла седмица. Отново, сега вече бавно и внимателно, препрочиташе писмата. Майка му пишеше всеки ден, с продължения, като отбелязваше датите и номерираше писмата — не всички се получаваха. Във всяко писмо имаше поздрави от Варя, само поздрави, самата тя не му пишеше. Защо? И той й пращаше поздрави, а веднъж в писмото до майка си добави: „Мила Варя, благодаря ти за всичко“ — може след като прочете това, да му пише.
Щом прочетеше писмата, Саша се заемаше с вестниците, удължавайки удоволствието близо два дена, а ако имаше и списания, по цяла седмица. Вестниците бяха четени, не миришеха на прясно печатарско мастило, както миришеха в Москва, рано сутрин в павилиона на ъгъла на Арбат и „Плотников“. Понякога липсваше вестник от някоя дата, Саша потискаше в себе си яда, не биваше да се сърди на майка си — тя прави всичко за него, този яд иде от нетолерантността, сред която е израсъл. Разсеяността на майка му напомняше за техния дом, за детството — това е по-скъпо от липсващия вестник.
Спрели трамваите по Арбат, асфалтирали улицата, Саша не си представяше Арбат без трамваи. На Арбатския площад издигнали станция на метрото, дощя му се да я види с очите си… Течеше втората година от петилетката, от конвейерите слизали автомобили и трактори, високите пещи давали чугун, мартеновите — стомана, хората извършвали трудови подвизи, а край тях — безброй съдебни процеси, подсилване на репресивните органи, установено било наказание за бягство зад граница — разстрел, а за семейството на избягалия — десет години затвор, те да отговарят за престъпление, което не са извършвали. Всичко това — за укрепване властта на един човек. И този човек е символ на новия живот, символ на всичко, в което вярва народът, за което се бори, заради което страда. Значи всичко, което се върши в негово име, е справедливо?
Пристигна писмо от баща му. „Извинявай, че толкова дълго не ти писах, не можех да науча адреса ти“ — обичайният намек за глупостта на майка му — не е могла дори да съобщи точния адрес на сина си. Той не допускаше, че майка му не е знаела къде се намира Саша, бе възприел това като опит да го отдалечи от сина му — един от безбройните упреци, които Саша слушаше, откак се помнеше.
Баща му пишеше, че разбира колко голямо е нещастието, сполетяло Саша, но Саша е млад, животът е пред него, всичко ще се уреди, не бива да пада духом. Каквито и да са отношенията в тяхното семейство, а те са такива не по негова вина, той му е не само баща, но и истински и верен приятел, Саша трябва да знае това.
Саша остави писмото настрана. Обзе го тягостното чувство, което изпитваше при всеки контакт с баща си. Той никога не беше се интересувал от живота на Саша, занимаваше го само един живот — неговият собствен. И ако го тревожеше нещастието, сполетяло Саша, то само защото това нещастие бе внесло неудобства в неговия живот, бе нарушило реда в него, а редът бе същността и философията на неговия живот.
Когато Саша беше малък, той идваше в стаята му, палеше лампата, будеше го, обръщаше го на дясната страна — да се спи на лявата е вредно, човек от детинство трябва да се учи да спи правилно. Събираше учебниците и тетрадките от бюрото на Саша, подреждаше ги на спретната купчинка, всяко нещо да си знае мястото. И всичко трябва да се приготвя от вечерта, сутрин човек бърза за работа, и с тези неща трябва да се свиква от детинство. На Саша му се спеше и за да си отиде баща му по-бързо, не възразяваше, пък и безполезно беше да възразява, баща му недочуваше, искаше да му повтарят, дразнеше се, беше сигурен, че Саша нарочно говори тихо.
Редът, редът, редът! Самият той го спазваше и искаше същото от другите: вкъщи, на улицата, в работата — негодуващ, яден и агресивен педант. „Борба със загубите в производството“ — тази беше главната тема на неговата рационализаторска и изобретателска дейност. Залогът за успешно производство (той беше технолог в хранителната промишленост) е чистотата. Пак тя, чистотата, е залог за физическо и нравствено здраве, залог за порядъчност и дълголетие. Разпиленият човек не може да бъде порядъчен човек! Ред, чистота, хигиена! Плодовете, както и зеленчуците, трябва да се измиват в няколко води, после да се обелват, макар че и в кората се съдържат полезни хранителни вещества. Той белеше ябълката бавно, тъничко-тъничко, ядеше я също бавно, съсредоточено, много добре сдъвкваше храната, изяждаше всичко до троха, а и малкия Саша караше да си изяжда всичко. Нищо не бива да се разпилява, нищо не бива да остава в чинията!
Дрехите и обущата носеше с десетки години. Всяка нощ поставяше обущата си на перваза, за да се проветряват, а преди това ги лъскаше в коридора, коридорът им беше тесен, баща му с неговите обуща, четки, кутийки с вакса, с постлания на пода вестник пречеше на всички, разбираше го и предварително се подготвяше за отпор. Никой не смееше да го закача, не им се разправяше с него. Той обаче обръщаше внимание и на най-дребната немарливост на съседите. Гръмогласно, та да го чуе целият апартамент, се
