На другия ден пак реши да тръгне за гората. Но Жучок го нямаше нито на двора, нито на улицата, а пък това куче беше свикнало всяка сутрин да ходи с него на лов, чакаше, подскачаше от нетърпение. Саша подсвирна, но не чу в отговор лай. Може би хазайката го беше взела на фермата или пък хазаинът в Кежма? Саша реши да тръгне без кучето, ловът няма да бъде толкова сполучлив, но той има точно око, ще успее да забележи накъде ще хвръкне обезпокоената лещарка.
По познатата пътечка излезе на полянката, също позната, тук се разхождаха лещарките… Под краката му шушнеше шумата, жълтеникава, суха, попукваха тънки клонки. Изпърха лещарка, кацна на едно дърво. На Саша му се счу, че наблизо изпърха още една, но не се обърна, страх го беше да не изгуби от погледа си първата. Саша я виждаше ясно, дори му се струваше, че тя го гледа с любопитство как вдига пушката, как се прицелва… Саша стреля и в същата секунда се разнесе друг изстрел, съвсем наблизо изсвири куршум… Саша отскочи зад дървото… Бяха стреляли по него, боен куршум беше, а не сачма и онова, което бе взел за излитане на втора лещарка, е било човешки стъпки.
Тези мисли префучаха в главата му за миг, той стоеше, притиснат до дървото, притаил дъх, вслушваше се в гората… Беше съвсем тихо. Саша понечи да стреля по мястото, откъдето бе прозвучал изстрелът, но се сети, че е заредена само едната цев на пушката му и ако стреля сега, ще остане беззащитен. Свали пушката и внимателно започна да зарежда втората цев, патроните бяха в джоба му… Ала още щом шавна, прозвуча втори изстрел, куршумът се заби в дървото…
Саша бързо вкара втория патрон, вдигна спусъците и пак се спотаи в очакване. После чу шумолене, пукане на клони и най-сетне тропот на крака — човекът, който бе стрелял, бягаше… Всичко утихна.
Саша изчака малко, вслушваше се в гората и не смееше да излезе от убежището си. После, приведен, тръгна в посока, обратна на онази, в която бе избягал човекът, вървеше не по пътеката, а напряко, като се провираше през ниско надвисналите клони на дърветата, и излезе край Ангара. Но не слезе към брега, а стигна до селото по края на гората.
Но кой бе стрелял? Случаен скитник, за да му вземе пушката? Едва ли. Той си имаше пушка. Беше стрелял човек от тяхното село, Тимофей, да, той! Федя не току-така го бе предупредил, ето каква мечка е имал предвид. Явно Тимофей се бе хвалил, че ще отмъсти на Саша, а тук отмъщават с куршум от засада, с жребие, парче олово, с което се стреля по мечка. Нали можеше Федя да го предупреди ясно — да знаеш, Тимофей се заканва да те убие, — но не, не го предупреди, не е искал да се намесва, опасявал се е, че като научи за заканите на Тимофей, Саша ще се оплаче на властите и ще го пише свидетел. Ако Тимофей бе убил Саша, всички щяха да си премълчат. Какво ги интересува Саша? Днес е тук, утре го няма, а с Тимофей и с роднините на Тимофей има тепърва да живеят. И Федя щеше да си премълчи. И никой нямаше да се занимава с този въпрос, щяха да го отпишат като умрял, на кого му се води следствие тук, на края на света.
Чак когато се прибра и се просна на леглото, Саша разбра над каква пропаст бе стоял преди малко. Животът, който му изглеждаше несвършващ, можеше да секне в един миг: от куршум, на преобърната лодка, при изнурително придвижване към мястото на заточението, от случайна болест, и никой не ще му се притече на помощ, смъртта му няма да развълнува никого, на никого не е потрябвал, никой няма да го защити, няма на кого да се оплаче! На Алфьоров? Той ще попита: защо подозирате именно Тимофей? Ах, навремето сте го били? Не е бивало да си разваляте отношенията с местното население, и те са хора, имат си свое достойнство, свои нрави, трябва да се съобразявате с тях. И друго: имате ли право толкова да се отдалечавате от мястото на заселването си? Имате ли право да използувате огнестрелно оръжие? И от факта, че жалбата му ще остане без последствие, той ще стане още по-беззащитен, враговете му ще се почувствуват съвсем безнаказани.
Разгласяването няма да промени нищо. Той трябва да се защитава сам. Но как? Да не ходи в гората? Тимофей може да го причака на брега на Ангара или просто да го убие, когато си е вкъщи, с изстрел през прозореца. И как ще живее под вечния страх от куршум в гърба? Не му стига другото, ами и това! Каква нелепост! Сам си е виновен! Защо се сближи с Тимофей? Защо отиде с него на сенокос? Трябваше да стои по-далеч от тях, а той се отпусна, държеше се като равен с равни и Тимофей е сметнал, че търси покровителството му, страхува се от него, та е решил да се погаври! А отпорът го е вбесил, решил е да отмъсти. Човек не бива да бъде високомерен, но и не бива да се умилква на хората, хората са различни.
Привечер Саша се отби в магазинчето на Федя, почака хората да се разотидат и каза:
— Прав беше, в гората ви се въдят мечки. Федя извърна очи.
— Глей ти…
Не разпитва, разбра за каква мечка става дума.
Саша излезе от магазинчето и на минаване покрай Тимофеевата къща забави крачка. Дали да влезе? Да погледне този мръсник? Не, трябва да се въздържа, никакви необмислени постъпки.
Саша разказа тази история само на Всеволод Сергеевич и го предупреди: Зида нищо не знае.
Всеволод Сергеевич помрачня.
— Това е по-сериозно, отколкото си мислите.
— Добре го разбирам. Разбирам също, че ако ме убие, ще остане безнаказан.
— Внимавайте — посъветва го Всеволод Сергеевич, — не ходете сам в гората, искате ли да ви правя компания?
— Добре, ще видим — избегна отговора Саша.
Вкъщи попита хазаите къде е бил Жучок сутринта. Оказа се, че не са го вземали никъде.
— Рекох си, че е дошъл с вас в гората — отговори хазайката.
Ясно, било е работа на Тимофей, той е скрил някъде Жучок.
А Жучок лежеше на дървената верандичка, поглеждаше ту стопанката си, ту Саша, чувствуваше, че говорят за него. Саша го потупа по муцуната.
— Утре с тебе отиваме на лов за мечки, Жучок, готви се!
Саша намери в килера на хазаина кюлче олово, насече от него жребия. Зареди едната цев със сачми, другата с олово, нека Тимофей само опита.
Но Саша не можа да отиде в гората.
Рано сутринта, когато още беше в леглото, дойде разсилният от селсъвета, донесе му бележка:
„До задължително заселения А. П. Панкратов. След получаване на настоящето ви се предлага да се явите в село Кежма при пълномощника на НКВД за Кежемски район В. Г. Алфьоров.“ — и подписът на Алфьоров, вече познатият подпис, без завъртулки.
14.
Льовочка каза на Варя, че е време да стане член на профсъюза. Чиста формалност, но трябва. Варя подаде заявление.
Излезе, че не е чиста формалност. В профсъюза приемаха на общо събрание, задаваха същите въпроси, каквито имаше в анкетата. Варя се ядоса и на въпроса „омъжена ли сте“ искаше да отговори „да, омъжена съм“, но в анкетата беше отговорила друго, ще започнат да задават въпроси, това още повече ще я унижи, затова каза „не, не съм омъжена“, видя учудването по лицето на Зоя и някои други момичета, но никой нищо не попита. Задаваха и въпроси за политиката: кой е председател на ЦИК, на Совнаркома на СССР и Совнаркома на РСФСР, каква е разликата между изграждането на социалистическото общество и изграждането на основите на социалистическото общество и какво именно вече е изградено у нас. Варя беше смаяна: добре познатите й хора, с които се виждаше всеки ден, с които беше вече в най-приятелски отношения, изведнъж бяха станали мнителни, готови да я уличат в лъжа, сякаш вършеха кой знае колко отговорна държавна работа. Дори физиономиите на Рина, на Льовочка, дори на Игор Владимирович бяха станали съсредоточени. Каква глупост, нали и без това ще я приемат в профсъюза, тя вече е проверена по анкетата, всичко й е наред. Изпълнява се някакъв ритуал, някакво привидно обсъждане, привидна работа, с която всички са свикнали.
Въпросите свършиха. Стана Игор Владимирович и каза, че Иванова работи в неговото бюро, отнася се добросъвестно към задълженията си и напълно заслужава да бъде член на профсъюза. Варя остана поразена от изтъркано-формалните думи, с които си служеше Игор Владимирович.
Всички единодушно гласуваха за. С това събранието свърши.
