във въртоп, който го тегли към дъното. И в тази минута мислеше единствено да не би въртопът да отнесе и майка му — това добро, най-скъпо за него същество.
— Веднъж почувствувах, че стои зад мен — продължи тя, — без да се обръщам, го попитах: „Ще арестувате ли Саша?“ Той премълча, нищо не отговори. Не издържах, обърнах се, той сложи пръст на устните си, отдръпна се заднишком и се скри в тълпата.
— Това е просто твоето болно въображение — каза Саша. — Никой не следи нито мен, нито теб, на кого сме потрябвали, хайде де, държавните престъпници! Направо е смешно! Ако трябваше да ме арестуват, отдавна да са ме арествували, защо ще си губят времето за такова идиотско следене. Освен това знай: ще ме възстановят. Но сега всички са заети с конгреса, не им е до мене, след конгреса ще разгледат въпроса ми. Изхвърли от главата си всичко останало. Не си трови живота, че и моя.
Тя мълчеше, загледана в една точка, прегърбена, клатеше глава, сякаш имаше тик. Колкото и да й говореше Саша, колкото и да я убеждаваше, тя си знаеше нейното — всичко е точно така, както го разказва. Така било днес и вчера, и утре пак ще се повтори: тя ще излезе, ще види единия от тримата и ако е дежурен оня, дребничкият, той пак ще й каже нещо, може би дори ще й отговори дали ще арестуват Саша, или няма да го арестуват.
Онзи, дребничкият, с касториновото палто, пак не отговори на въпроса й, погледна я със съчувствие и се извърна. Сега Софя Александровна очакваше нещо по-лошо. Всеки звук я караше да трепва, тишината й изглеждаше зловеща. С часове стоеше пред вратата, ослушваше се в стъпките по стълбището или се качваше на перваза и гледаше кой върви по двора. Веднъж видя някакъв милиционер и обзета от страх, панически заснова из стаята. Милиционерът не дойде у тях, значи бе отишъл у съседите да разпитва за Саша. Никой няма да каже за него нещо лошо, но хората, без да помислят, причиняват злина на другите, вероятно смятат, че така я отпъждат от себе си.
Всички знаят за неприятностите на Саша, целият блок, всички съседи, сигурно всички са ги викали, у всички са ходили. Тя седеше на пейката в двора, под малката ламаринена козирка, преценяваше кой как минава, как я поглежда, как я поздравява.
Обадиха се от домоуправлението, казаха Саша да отиде там. Винаги се бе страхувала от домоуправлението, но отиде тя. Искаха да се уточни стандартният документ за местоработата на Саша. Претекст! Тя познаваше домоуправителя Виктор Иванович Носов от двайсет години, помнеше как мъничкият Витка бе тичал из двора, познаваше и покойната му майка, и той познаваше добре и нея, и Саша. Сега почти не я погледна, не попита защо Саша е станал товарач, след като е студент, значи всичко знаеше. И за довиждане й кимна сухо. А служителката от паспортното изобщо не й каза довиждане, престори се, че е заета.
Някакъв мъж се обади по телефона, търсеше Сергей Сергеевич, тя му каза, че тук не живее никакъв Сергей Сергеевич. След пет минути пак търсиха Сергей Сергеевич, но вече с друг глас. После телефонът пак звънна, но никой не се обади, тя чу в слушалката нечие дишане. Няколко пъти търсиха по телефона тяхната съседка Галя, по-рано не я търсеха толкова често. Галя говореше със заобикалки, двусмислено и когато затваряше, свеждаше очи и бързо си отиваше в стаята.
Милица Петровна, от която навремето бе ревнувала мъжа си и с която сега пак се бе сприятелила, обеща да помогне. На младини Милица бе имала влиятелни поклонници, а сега никого нямаше, на всички бе омръзнала. Но виж, Маргарита Артьомовна, старата арменка, с която често седяха заедно на пейката, спокойна, мъдра, сериозна жена, каза, че Саша трябва временно да напусне Москва, дори предложи той да замине при нейни роднини в Нахичеван.
Софя Александровна се вкопчи в тази мисъл. Не посмя сама да я сподели със Саша и помоли съседа Михаил Юриевич. Подобен съвет трябваше да излезе от мъж.
Михаил Юриевич, самотен ерген, интелигентен човек с пенсне, колекционираше книги и гравюри. Стаята му, претъпкана с албуми, папки, старинни мебели, беше навеки просмукана от прахта на дебелите томове, от миризми на боя, лепило и туш. Обикновено той показваше придобивките си на Саша — обичаше да си поприказва с него. Този ден се похвали с „Ад“ на Данте с илюстрациите на Доре. Вихрушка от хора се носеше из преизподнята, мъже, жени, деца, глави, ръце, нозе, вечният огън на желания, страсти, изгарящи човечеството.
Освен Данте, Михаил Юриевич бе намерил издадения от Академията „Князът“ на Макиавели.
— Знам я тази книга — каза Саша, — разсъжденията за властта са наивни, нямат нищо общо с научните разбирания за нейната природа.
— Възможно е — уклончиво отговори Михаил Юриевич, — но във всяка епоха е полезно да се изучава историята на добрите и злите начала, добрите начала не бива да се погазват нито в името на голямото, нито в името на малкото. Извинете, Саша, че се намесвам, майка ви ми разказа вашите перипетии, обещайте ми само да не й се карате за това. Нали знаете, покритото мляко котки го не лочат. Защо не заминете при баща си или при вуйчо си?
— Да замина? — учуди се Саша. — Не виждам причини. Въпросът ми не може да се разглежда без мене. Мама се самонавива. Обикновена история, има много такива за съжаление. Искали да ме арестуват?! Изключено. Но дори да допуснем тази възможност, със същия успех могат да ме арестуват при татко или при вуйчо. В нелегалност ли да мина?
Той се засмя. Той, Саша Панкратов, да се крие от своите.
— Безусловно страховете на София Александровна са преувеличени — съгласи се Михаил Юриевич. — Но едно политическо дело има такава страна: с всяко обжалване въвличате в проблема все повече хора, инстанции, делото се разраства като лавина.
Саша изненадано погледна Михаил Юриевич. Този безпартиен, незанимаващ се с политика човек имаше точни съждения.
— Аз вярвам в партията — каза Саша — и нямам намерения да бягам от нея.
10.
Саша пристигна на Стария площад сутринта. На мястото на Китайгородската стена зееха мъртви ровове, под снега лежаха купчини древни тухли. Саша влезе в голямото удобно сиво здание — „Централна контролна комисия“, във вестибюла намери по указателя номера на кабинета на Солц и се качи на втория етаж.
В дългия коридор покрай стените бяха насядали мълчаливи хора, очакващи реда си. От кабинета на Солц излезе младеж с костюм от фино сукно, с бяла риза и вратовръзка. Саша сметна, че този човек е посетител и като видя, че никой от чакащите не става, отвори вратата.
В големия кабинет имаше две бюра: малко до вратата, секретарското, и огромно в дъното на кабинета, зад него седеше Солц — пълен, с чорлави бели коси, къс врат, месест нос и заешка устна, приличаше на прочутия шахматист Емануил Ласкер. До Солц бе застанал човек със заоблена фигура и безлична чиновническа физиономия, подаваше му документи за подпис.
Щом видя, че Солц е зает, Саша приседна на един стол до вратата. Солц го погледна, но беше силно късоглед и не видя кой точно бе влязъл, знаеше, че никой не може да влезе без разрешение, а щом бе влязъл и седнал, значи секретарят го бе пуснал и сигурно имаше защо. Чиновникът му подаваше документите. А тези документи бяха присъди по делата на партийни членове. Саша разбра това от кратките коментари на чиновника, който съобщаваше името на осъдения, партийния му стаж, члена от наказателния кодекс и размера на присъдата. Членовете, които той споменаваше, нищо не говореха на Саша. Солц подписваше документите мълчаливо, навъсено, долната му устна бе увиснала, лицето — изнурено и недоволно, сякаш той мислеше за съвсем друго, още по-неприятно от самите присъди, въз основа на които осъдените биваха изключвани от партията.
Саша се досети, че е попаднал тук случайно, не навреме, няма право да присъствува, но не можеше да стане и да излезе. Ако излезе, не се знае кога пак ще влезе тук и дали изобщо ще влезе. Едва сега схвана, че хората в коридора очакват да ги приемат и сигурно чакат от месец.
Солц избухна неочаквано — бялата му глава се затресе, пръстите неспокойно засноваха по бюрото.
— Осем години за четирийсет метра кабел!
— Член двайсет и шести, точка „б“.
