И се подписа с такъв оскърбен вид, сякаш Саша му бе нанесъл лична обида.
Янсон погледна Саша иззад дебелите стъкла на очилата си, в очите му се мярна надежда, попита на кой етаж е кабинетът на Солц.
В групата си запредаваха листа от ръка на ръка.
— Ще им затреперят мартинките — зарадва се Руночкин. — Ковальов, сега ще се каеш ли?
— Браво на тебе, Сашка — каза Позднякова.
Плахата Роза Полужан тихо попита:
— Победа ли?
Солц явно беше забравил за Саша. С недоумение загледа как в кабинета му влизат осем души и си помисли, че е свикал някакво съвещание. Но на календара нищо такова не беше записано.
Глинска му подаде ръка, бяха се запознавали, Солц я позна, понадигна се с тромава галантност. Разбра се, че е съвсем нисичък.
— По делото в транспортния институт — съобщи секретарят.
Това нищо не говореше на Солц, той не познаваше делото в транспортния институт, а нали беше късоглед, не позна и Саша. И все пак с привичен жест покани всички да седнат.
Глинска разгърна пред Солц стенвестника. Той непрекъснато се навиваше на руло, затова Глинска го притисна в краищата с тежкото преспапие и с масивната чаша за моливи. Солц слисано следеше действията й.
— Ето ги епиграмите — каза Глинска.
Солц се наведе над вестника, присви късогледите си очи.
Той вдигна очи, не разбираше защо са тук тези епиграми. И тогава видя Саша, който го гледаше напрегнато. Едва тогава Солц си спомни вчерашния младеж, седнал в кабинета му… Отново прочете епиграмата, навъси се.
— Къде виждате тук контрареволюция?
— Епиграмите са няколко — отговори Глинска.
Солц отново се наведе над листа.
— Броят е посветен на шестнайсетгодишнината на Октомврийската революция — каза Баулин.
Солц огледа всички с присвити, късогледи очи, опита да разбере на кого принадлежи този глас. Пред него седяха хубавичката руса Надя, Саша, дребничкият, изкривен Руночкин, уплашената Роза, притесненият Ковальов.
— Октомврийската революция не е отменяла епиграмите — сурово отвърна Солц.
— Те са поставени под портретите на ударниците — не отстъпваше Баулин.
Сега вече Солц видя кой спори с него.
— По-рано са били забранени само епиграмите за височайши особи… И пак са ги писали.
— Трудът бил „на мода“ — нима това е правилно? — упорствуваше Баулин.
— Трудът, та трудът! — Лицето на Солц се разкриви. — Буржоазните конституции също започват с думи за труда. Важното е какъв е трудът и в името на какво се полага. Какво в тази епиграма говори против труда?
— Вижте сега…
— Виждам, че прекършвате младежки съдби! — Солц посочи с широк жест насядалите пред него младежи. — Виждам как ги тормозите. Именно за тях Илич каза: „Вие ще живеете при комунизма.“ А какъв комунизъм им предлагате вие?! Изхвърлили сте го от института, къде да иде сега? Хамалин ли да стане?
— Той работи именно като хамалин — обади се Янсон.
— Ние сме го изучили, той е наш бъдещ съветски специалист. А вие го изхвърляте на улицата. Защо? Заради епиграмите? Младостта има свои права. И нейното първо право е да се смее.
И отново с тромава галантност се обърна към Глинска.
— На техните години и ние се смеехме. Сега се смеят те, и слава богу! Щом младите се смеят, значи всичко е добре, значи те са с нас. А вие им запушвате устата! Написали си един за друг епиграми… За кого да пишат? За мене ли? Те не ме познават. На кого тогава да се смеят?
— Изключването е утвърдено от Районния комитет — предупреди Баулин.
— Утвърдено, та утвърдено! — Солц поморавя. — Много бързо ги вършите тия работи, гледам!
Глинска, която тук се чувствуваше много по-уверена, отколкото в института, с примирителен тон попита:
— Как да постъпим?
— Ще го възстановите! — мрачно и решително отговори Солц.
11.
Младежите излязоха на улицата.
Руночкин хитро изви очи.
— Трябва да го полеем.
— Аз съм „за“ — радостно се съгласи Надя.
— Ще ходя да свърша една работа — отказа Роза.
— Всъщност и аз трябва да тръгвам — каза тъжният Ковальов.
— Много здраве на Лозгачов — иронично го напъти Руночкин. Двете момчета имаха няколко рубли, Надя също.
— Да отскочим до нас, ще увеличим капиталите — предложи Саша.
Вкъщи той прегърна и целуна майка си.
— Запознай се! Възстановиха ни… Ура! Софя Александровна се разплака.
— И таз добра! — каза Саша.
Тя изтри сълзите си, усмихна се. И въпреки това сърцето й беше изпълнено с тревога.
— Търси те Нина.
— Ще минем да я вземем.
Нина я нямаше вкъщи. В коридора Варя говореше по телефона.
Саша сложи ръка на вилката.
— Обличай се!
— Къде отиваме? — тя любопитно огледа хубавичката Надя.
— Ще гуляем.
Бързо се мръкваше, уличните лампи светнаха. Саша обичаше здрачения зимен, деен Арбат, последното му оживление. Всичко е наред, всичко е на мястото си. Той крачи по Арбат, както е крачил винаги, онова свърши.
На ъгъла на „Афанасиевский“ срещнаха Вадим, той беше облечен с еленово кожухче, с якутски калпак с дълги чак до кръста пухкави уши.
— Покорителю на Арктика! Хайде с нас!
