Не бе време да се отдавам на мъката си. Къде е сестра ми? Скочих на крака и яростно зададох въпроса.
Отговориха ми само със знаци. Хората около мене посочиха към гората. Разбрах. Диваците я бяха отвлекли.
До този час не бях изпитвал омраза към червенокожите. Напротив, чувствата ми към тях бяха почти приятелски. Съзнавах неправдите, на които бяха жертва и които още понасяха от моите сънародници. Знаех, че в края на краищата ще бъдат победени, че трябва да се подчинят. Съчувствувах им за тяхното нещастно положение.
Но сега всичко бе друго. Гледката на убитата ми майка внезапно промени чувствата ми — съчувствието ми към диваците се смени с яростна омраза. Кръвта й викаше за отмъщение и сърцето ми бе твърдо решено да потърси отплата.
Станах на крака и се заклех да отмъстя.
Не бях сам. Старият Хикмън, неговият колега и петдесетина други от присъстващите гласно изразиха желанието си да ми помогнат в преследването.
Черният Джейк бе между хората, които най-шумно настояваха за отмъщение. Той също бе понесъл загуба. Не можеха да намерят никъде Вайола. Тя също бе отвлечена с другите прислужници. Някои от тях може би бяха си отишли доброволно, но всички, които не бяха мъртви, липсваха. Плантацията и хората в нея повече не съществуваха. Бях останал не само без майка, но и без дом.
Нямаше време за губене в безполезни жалби. Необходимо бе незабавно действие. Хората бяха дошли въоръжени и готови. Няколко минути бяха достатъчни да се приготвим за преследването.
Намериха ми нов кон. Моите спътници също получиха коне. Набързо, след като изядохме приготвената закуска, ние се качихме на конете и тръгнахме по следите на диваците.
Лесно се ориентирахме, тъй като индианците са били на коне и отпечатъците ги издаваха.
Нападателите бяха изминали известно разстояние край реката, преди да я преминат, после бяха преплавали на индианската страна. Без колебание направихме същото.
Добре помнех мястото. Тук бях пресичал реката и по-рано. Това беше преди два месеца, когато вървях по следите, оставени от коня на Оцеола. По този път бе минал младият вожд. Съвпадението ме накара да се замисля горчиво и ми причини болка.
На места следите не бяха много ясни. Търсенето на отпечатъците на конски копита ни забавяше. Трябваше да разпитвам. Някой виждал ли е диваците? Забелязал ли е някой от кое племе са. Кой ги е предвождал?
Получих отговор на всички въпроси. Двамина скрити край пътя видели индианците да си отиват, видели пленниците: сестра ми, Вайола и други девойки от плантацията. Те били на коне, но зад всяка от тях седял по един дивак, който здраво ги държал. Черните ходели пеша. Не били вързани. По всичко изглежда, че отивали доброволно. Червенокожите били от племето Червените пръчки, водени от Оцеола.
Всички около мене потвърдиха това въз основа на сведенията, получени от двамата наблюдатели.
Мъчно е да се опише впечатлението, което ми направи това съобщение. То ми причини остра болка. Не желаех да повярвам. Реших да не се доверявам никому, докато не намеря други доказателства.
Оцеола! Боже мой! Не, той не бе способен да направи такова нещо! Не, аз бях сигурен, че не е бил той.
Може би хората грешаха. Видели са диваците преди изгрев. Може би тъмнината ги е измамила. Хората бяха свикнали да приписват на Оцеола всеки подвиг на индианците, всяко тяхно нападение. За тях Оцеола бе навсякъде. Едва ли той е бил тук.
Но кои бяха тия двама души — свидетелите? Не без изненада чух отговора — били Спенс и Уилямс.
Също за моя голяма изненада узнах, че те са сред хората, които тръгнаха с мене — доброволци, дошли да ми помогнат да си отмъстя.
„Странно“ — мислех си аз. Но още по-странно бе, че Аренс Рингоулд не бе между тях. Той присъствал на пожара и както ми казаха, бил между хората, които най-високо се кълнели, че ще отмъстят. Но той се прибрал у дома. Във всеки случай не бе сред групата преследвачи.
Повиках Спенс и Уилямс и подробно ги разпитах. Те потвърдиха думите си. Признаха, че било тъмно, когато индианците се връщали от клането. Не можаха да кажат със сигурност дали бойците са били от Червените пръчки или от Дългото блато, но смятали, че са били по-скоро от Червените пръчки. Що се отнася до вожда, нямало никакво съмнение. Оцеола бил. Познали го по трите щраусови пера на главата, които го отличавали от другите.
Тези хора говореха убедително. Какъв интерес имаха да ме мамят? Какво значение имаше за тях дали вождът на убийците е бил Оцеола, Коа Хаджо или самият Онопа?
Думите им ме убедиха. А като ги съпоставих с други обстоятелства, затвърдих убеждението си, което ми причини дълбока, остра болка. Убиецът на майка ми, човекът, който бе запалил дома ми и бе отвлякъл сестра ми в жестоко пленничество, не можеше да бъде друг освен Оцеола.
В миг умряха всички спомени за предишната ни дружба. Сърцето ми гореше от омраза и ненавист към човека, от когото така възторжено се възхищавах.
ГЛАВА LXXV
ТРЕВОГАТА
Имаше и други обстоятелства, свързани с кървавото дело. Колкото повече размишлявах върху тях, толкова по-необикновени и тайнствени изглеждаха. Отначало аз бях така потресен от внезапния удар, че не им обръщах внимание. Чисто и просто повярвах, че имало индианско нападение, при което убили майка ми и отвлекли сестра ми, че диваците, незадоволени от пролятата кръв, запалили плантацията, че тези издевателства бяха отмъщение за минали неправди, извършени от бледоликите им врагове — отмъщения, каквито се случваха на други места почти ежедневно. Защо тогава да не станат и по бреговете на Суони? Доскоро трябваше да се учудвам, че индианците бяха оставили поселището необезпокоявано толкова дълго време. Други поселища, много по-отдалечени от крепостите на семинолите, бяха претърпели подобни ужасни посещения. А защо нашето поселище досега бе избягнало тази съдба? Именно досегашната невредимост бе накарала поселниците да се успокояват с това състояние на лъжлива сигурност.
Обяснението бе, че главните сили на индианците действали на друго място — наблюдавали движенията на трите отряда на Скот. И тъй като нашето поселище бе силно, малки групи индианци не се осмелявали да се приближават до него.
Но Скот си отиде, войските му се оттеглиха във фортовете — в летните си квартири — тъй като във Флорида зимата е най-подходящият сезон за военни действия. А индианците, за които всички годишни времена са еднакви, сега свободно можеха да разширят обсега на мародерските си набези върху плантациите край границата.
Изглежда това бе правилното обяснение защо нападението над поселището Суони се забави толкова дълго.
При първите пристъпи на мъка, когато научих за бедата, аз също приех това обяснение. Аз и близките ми бяхме станали жертва на общата вълна на отмъщение.
Но скоро отново възвърнах способността си да разсъждавам и необикновените обстоятелства, за които споменах, започнаха да изплуват в съзнанието ми.
Преди всичко защо единствено нашата плантация бе нападната? Защо единствено нашата къща бяха изгорили! Защо бяха пролели кръвта единствено на нашето семейство?
Естествено, тези въпроси ме стреснаха. Имаше и други плантации край реката, също незащитени, и други семейства, много по-известни с техните враждебни чувства към семинолите — но още по-загадъчно бе, че плантацията на Рингоулдовци лежеше на пътя на мародерите. Както показваха следите, индианците бяха минали покрай нея, за да дойдат до нашата къща. И Аренс Рингоулд, и баща му имаха отдавна славата на заклети врагове на червенокожите и неведнъж бяха нарушавали грубо техните права.
Защо тогава плантацията на Рингоулд бе оставена непокътната, а нашата бе избрана за унищожение? Дали бяхме жертва на особено, отдавна замислено отмъщение?
Сигурно бе така. Нямаше никакво съмнение. След дълги размишления достигнах до това заключение. Само така можех да си обясня тайната.
А Пауел? Дали е бил той наистина? Моят приятел да извърши такова жестоко злодеяние? Възможно ли
