бе това? Не, не, не беше вероятно.
Въпреки показанията на двамата мъже — а аз знаех какви долни отрепки са — въпреки това, което бяха видели и казали, сърцето ми отказваше да им повярва.
Какви причини имаше за тези убийства. Ах, какви причини?
Вярно е, че майка ми бе постъпила неучтиво, нещо повече — тя бе проявила неблагодарност, бе се отнесла с презрение към него. Добре си спомнях това. Той също може би помнеше. Но сигурно благородният младеж, който за мене бе идеал за героизъм, не можеше да таи такава дребнава злоба, и то толкова дълго време. Той едва ли би отвърнал с такава кървава отплата. Не! Не! Не!
Освен това Пауел би ли оставил незасегнато жилището на Рингоулдовци, на Аренс Рингоулд — един от най-омразните му врагове, един от четиримата, които той се бе заклел да убие? Само по себе си това бе най-невероятното обстоятелство, свързано с цялата работа.
По време на нападението Рингоулд е бил у дома си. Имали са възможност да го хванат, когато е спял. Негрите едва ли биха се съпротивявали. Всеки случай лесно биха го сразили така, както бяха сразили нашите негри.
Защо го е оставил да живее? Защо не е запалил неговата къща?
Ако наистина Оцеола е водил групата, не можех да си обясня защо е оставил Аренс Рингоулд да живее, а е убил хората, които не бяха негови врагове.
Новите сведения, с които се сдобих, докато напредвахме, породиха нови мисли. Казаха ми, че индианците се оттеглили набързо, че всъщност отстъпвали. Пожарът привлякъл голям брой бойци от цивилното опълчение, патрул, който бил на обход, и тяхното неочаквано появяване накарало диваците да хукнат към гората. Предполагаха, че ако не бил този патрул, и други плантации щели да споделят съдбата на нашата плантация. Може би и плантацията на самия Рингоулд.
Това бе доста вероятно. Групата мародери не е била голяма. От следите им разбрахме, че не са били повече от петдесет. Това обясняваше защо са отстъпили при появата дори на толкова малък отряд. Хората твърдяха, че те наистина избягали.
Новото сведение постави цялата работа в друга светлина. Отново трябваше да правя догадки, отново бях заставен да подозирам Оцеола.
Може би аз не разбирах добре неговата индианска природа. Може би в края на краищата той бе чудовището, което бе нанесло жестокия удар.
Още веднъж се помъчих да открия причините. Какви причини можеше да има?
Боже мой! Сестра ми, Вирджиния! Възможно ли е любовта, дяволската страст да…
— Индианци! Индианци! Индианци!
ГЛАВА LXXVI
ЛЪЖЛИВА ТРЕВОГА
Пълният със зловещо значение вик незабавно сложи край на размишленията ми. Смятайки, че диваците са пред нас, пришпорих коня си и се приближих към първите редици. Ездачите бяха спрели конете си. Неколцина, които се бяха отклонили от пътеката, бързо се наредиха край главната група, сякаш да се защитят. Други, които непредпазливо яздеха напред, се върнаха с галоп. Те бяха дали тревогата и неколцина от тях продължаваха да викат: „Индианци, индианци!“
— Индианци ли? — запита Хикмън недоверчиво. — Къде ги видяхте?
— Ето там — отвърна един от отстъпващите конници. — В дъбовата горичка. Пълно е с индианци.
— Да не ми казват Хикмън, ако повярвам това — отговори старият ловец, като презрително поклати глава. — Главата си залагам, че пънове сте видели. Индианците не се показват току-така в горите, и то на такива зелени глави като вас. Май първо ще ги чуете, а после ще ги видите.
— Ама ние ги чухме — отвърна някой, — чухме ги да си подвикват един на друг.
— Хайде де! — възкликна ловецът. — Май че друго ще чуете, като ги приближите. Първо ще чуете пушките им. Дявол ги взел вашите индианци! Сигурно сте чули я дрозд да писука, я мечка да реве. Знаех си, че ще хукнете да бягате, щом нещо ви се мерне пред очите.
— Не мърдайте от местата си — добави той заповеднически. — Чакайте, докато видя каква е тази работа.
Като каза това, той се смъкна от седлото и започна да връзва юздата за един клон.
— Слушай, Джим Уедърфорд — обърна се ловецът към своя другар. — Ела с мене да видим какво е уплашило тия новаци — дали индианци, или пънове. Ела да проверим тая работа.
Тъй като очакваше подобна покана, Уедърфорд бе вече слязъл от коня. Когато вързаха конете си, двамата безшумно се вмъкнаха в храсталака с пушки в ръце.
Останалите се събраха още по-нагъсто и останаха на седлата, за да дочакат резултата.
Нашето търпение не бе подложено на дълго изпитание, тъй като едва загубихме двамата разузнавачи от погледите си и ги чухме да се смеят високо.
Това ни даде смелост да се приближим. Там, където бе толкова весело, не можеше да има голяма опасност. Без да дочакаме разузнавачите да се върнат, ние потеглихме, направлявани от техния непрекъснат и силен смях.
На едно открито място и двамата се изпречиха пред очите ни. Уедърфорд гледаше вторачено надолу, сякаш разглеждаше някакви следи, а Хикмън, който ни бе видял да се приближаваме, стоеше с протегната ръка и сочеше към редките дървета от другата страна.
Обърнахме очи към означената посока. Видяхме малко стадо от полудив рогат добитък, което, уплашено от тропота на конете ни, бягаше сред дърветата.
— Ето — извика ловецът, — ето вашите индианци. Вярно, че са диваци. Ха! Ха! Ха!
Всички започнаха да се смеят освен хората, които бяха дали лъжливата тревога.
— Знаех си, че няма индианци — продължи ловецът на алигатори. — Те току-така няма да се покажат. Ще ги чуеш, преди да ги видиш. И да ви дам един съвет на вас, зелени глави, дето не можете да различите червен индианец от червена крава. Ако ходите така напред, а не заедно с нас, обзалагам се, че някой от вас ще спи довечера без коса на главата си.
Всички се съгласиха, че съветът на Хикмън е мъдър и разумен. Послушаха го. Оставихме двамата ловци да водят групата, а ние поехме след тях в гъсти редици.
Редът, който възприехме в този случай, обикновено се следва от всички добре организирани преследвачески групи, тръгнали по следите на неприятеля. Няма значение от какви хора се състои групата, дали от моряци, военни или цивилни, все едно дали присъстват висши морски офицери, генерали или губернатори. Те всички отстъпват водачеството на някой стар ловец или разузнавач, който умее да върви по следите и чиято дума е закон.
Явно бе, че преследваните индианци не са далеч пред нас. Затова съдехме по часа, в който бяха напуснали поселището. Не загубихме никакво време, след като пристигнахме в плантацията, освен десетте минути за подготовката. Общо взето, едва ли имаше и един час разлика във времето между нашето и тяхното потегляне. Същото потвърждаваха и пресните следи. Те не можеха да са на повече от левга106 от нас, освен ако са яздили по-бързо, което бе малко вероятно, тъй като тях ги възпрепятстваха черните пленници, чиито следи показваха съвсем ясно, че те се движат пеша. Разбира се, диваците щяха да се бавят, докато карат негрите. На това главно се дължеше надеждата ни, че ще успеем да ги настигнем.
Малцина се страхуваха от изхода на боя, в случай че се доберем до противника. Белите хора бяха изпълнени с гняв и жажда за мъст и това прогонваше всички опасения. Освен това по следите личеше, че индианците едва ли бяха повече на брой от нас. Изглеждаше, че те не бяха повече от петдесетина. Без съмнение бяха умели бойци и равни нам по сила. Но и доброволците, които дойдоха да ми помогнат, бяха истински смелчаци — най-подходящите хора от поселището за такава цел.
Никой не говореше за връщане. Всички заявиха, че са готови да следват убийците дори до сърцето на индианската територия, дори до самите „непристъпни тресавища на Ойтлакучи“.
Предаността на тези хора ме ободряваше и аз яздех напред с леко сърце — леко, защото вярвах, че отмъщението е близко.
