X
„Капитанът“ беше толкова изнурен, че се строполи на дъските. Лали, подкрепяна от Уилям, се отпусна върху парче платно, пълният с благодарност поглед, който тя отправи към младия юнга, стократно го възнагради за всичко, което бе изтърпял.
Негърът легна до Бен. И тримата, съсипани от умора и от преживяното, лежаха дълго и в пълно мълчание, без да се помръднат.
Уилям си спомни за виното. Наля в металическа чаша и даде поред и на тримата. Разбира се, първо на Лали. Живителното питие им подействува много добре. Скоро морякът и негърът дойдоха на себе си, отдъхнаха и се заловиха да постегнат сала, което беше неотложна предпазливост.
Трябваше да се уловят буретата, които бе хвърлил Уилям, без тях „Катамаран“ бе започнал да затъва.
Заловиха първо сандъка на Бен, сетне бурето-спасител на готвача. Другите бяха отплавали доста надалеко. Бен и Снежко се заловиха за веслата. Уилям остана прав да сочи посоката. Скоро всичките бурета бяха настигнати и поставени където си бяха. Горещите лъчи на тропическо то слънце бързо изсуши моряците, от негъра се вдигаше пара както от запалени мокри дърва. Той не преставаше да говори и да помага на Бен и Уилям при поставянето на платното.
Скоро „Катамаран“ летеше с попътния вятър, с първоначалната бързина. Този път се помъчиха да направят добър възел, за да може да се развърже в случай на нужда незабавно. Нямаше нужда да се посъветва Снежко да бъде по-внимателен с кормилото.
Едничката вреда, причинена от нещастния случай, бе загубата на значителна част от рибата, която бе сушена върху буретата. Уилям бе мислил единствено за спасението на приятелите. Бившият готвач на „Пандора“ със скръб констатира, че провизиите са намалели значително. Но споменът за така щастливо избегнатата смъртна опасност и надеждата, че ще смогнат да се снабдят с нови припаси, бързо успокои всички.
Щом вятърът наду платното, моряците забелязаха ято красиви риби, които се но сега след „Катамаран“ и приличаха на макрел, но се оказаха много по-дълги и по-широки. Достигнаха до четири фута дължина. Гърбовете им бяха светло-синкави, със златисти преливи. Лъскави жълти плавници се подаваха от долната и от горната част на телата им. Очите им искряха кръгли със сребристо-бяла шарена обвивка.
— Тунец! — извика Бен Брас. — Бързо въдици, Снежко! Вятърът е хладен, рибата ще се хване и складът ни ще се запълни. Всички на работа! И не вдигайте шум!
— Не се бой, капитане. Докато сноват напред-назад, като че никъде не им се харесва, няма да се махнат от нас.
— Снежко, защо мислиш, че не трябва да се плашим, че ще избягат, ако вдигнем шум? — попита Уилям.
— Наблизо до нас — отвърна негърът, — има, струва ми се, един мечоносец, от когото те се боят повече, отколкото от нас.
— Какво искаш да кажеш, Снежко?
— Искам да кажа, че мечоносецът си е мечоносец, погледнете надясно. Ето защо тези господа са ни заобиколили сала. Надявам се, ще падне добър улов.
— Акула! — извика Уилям.
— Акула? Не, това съвсем не е акула, момче. Ако беше акула, тунците нямаше да се страхуват така. Това е мечоносец, ти казах, най-злият враг на тунеца. Няма защо да се плашите, че ще ни оставят, докато мечоносецът е наблизо.
Докато приказваше, негърът бе успял да приготви въдиците.
Любопитството на Уилям и Лали бе възбудено. Те се приведоха, за да разгледат по-добре странната риба.
Пазейки се от слънцето, се взираха внимателно, но не можеха да различат каквото и да е. Снежко забеляза движенията на рибата и каза:
— Гледате напразно нататък. Ей ги тунците отсам, това ще рече, че неприятелят е оттатък. Погледнете надясно и ще ги видите.
— Виждам, Виждам! — викна Уилям. — Погледни, Лали, каква смешна риба! Не съм виждал друг път такава!
Мечоносецът бе наистина най-страшният от морските обитатели. Дължината му достигаше до осем- десет фута, костеливата му глава съставяше най-малко една трета от цялата му дължина. Върху нея се очертаваше еди вид клюн, който не бе нищо друго, освен удължение на горната челюст, съвършено право и тънко, като острието на рапира.
Изобщо тази риба не се отличаваше със свойствената за всички лакоми породи грозота. Плуваше много бързо, показвайки обаче признаци на опасение, сякаш дебнеше, затаила в очите си жесток и хитър израз. Не бе чудно, че Уилям я взе отначало за акула. Мечоносецът и акулата си приличаха и трябваше внимателно взиране, за да бъдат различени. Мечоносецът, както и акулата, имаше шарен плавник във вид на полумесец, който при плуване се вдигаше няколко метра над водата, опашката имаше същата форма.
Мечоносецът плуваше по съвсем различен начин, акулата (това и Бен, и Уилям, и Лали, и негърът вече знаеха много добре), се движеше бавно, а мечоносецът принадлежеше към най-бързите обитатели на океана, затова тунците променяха посоката си, неговите движения се съпровождаха от странен плисък, сякаш шумолеше дъжд из голям гъсталак.
Докато плуваше, обикновеният в спокойно състояние кафяв цвят на мечоносеца, ставаше слетлосин благодарение на което той се забелязваше трудно във водата.
Уилям видя, че той направи внезапен скок към сала. Веднага се чу особен шум, големият гръбен плавник на чудовището очертаваше кипящ кръг. То се устреми към ятото тунци. Но те не дремеха. Въпреки силната тревога, която изпитваха, не губеха съзнание за опасността.
В момента, когато неприятелят се насочи към тях, те дружно и бързо като светкавица минаха на отвъдната страна на сала.
Като видя, че замислите му са разкрити, мечоносецът отложи атаката.
Продължи тайно да следва сала, сякаш се бе отказал от нападението. Бе решил да замени силата с хитрост.
Тунците се бяха залепили за сяла, само да намерят защита. Така и бонитите, и някои други породи се държат около корабите, където се надяват да се спасят. Мечоносецът промушва плячката с дългия си и остър меч, но при това самият се излага на опасност. Ако се натъкне на борда на някой кораб или на друг твърд предмет, оръжието му може да се пречупи или заклещи. Устремът на чудовището го убива.
Снежко знаеше от опит, че тунците са много загрижени поради необходимостта в подобни положения да надхитрят мечоносеца и затова изчакват. Негърът не хвърли приготвената въдица, реши да почака мечоносецът да се скрие или изостане от „Катамаран“.
Моряците наблюдаваха спокойно драмата, която се разиграваше пред очите им. Уилям, любопитството на когото бе твърде раздразнено, разпитваше Бен за нравите на този нападател и на неговите жертви.
Морякът вече привършваше обяснението, когато остро, внезапно движение на мечоносеца възвести нова промяна на тактиката му. Изглежда той бе решил по всякакъв начин да свърши с плячката, да не й позволи да се изплъзне. Доплува съвсем близо до „Катамаран“ и направи два-три опита да създаде паника между рибите, да разбие дружната им група.
Ето че сполучи. Изплашените тунци вместо да продължават да плуват в гъсто ято, се пръснаха. През време на тая бъркотия голяма част непредпазливи риби не само се отдели от централната група, но и остана няколко метра от сала. Към тях се устреми свирепият поглед на мечоносеца, той се хвърли така стремително, че водата наоколо се разпени, а характерният плясък на водата, предизвикан от неговия скок, можеше да се чуе доста надалече.
— Гледай, Уилям! — каза Бен с цел да го развлече. — Кълна се, че тоя гладник е набучил две риби на своята вилица!
Наистина мечоносецът бе уловил две риби, които напразно се мъчеха да се освободят. С бързо движение на главата той ги подхвърли във въздуха, улови ги направо с устата си и мигновено ги
