платно той плава не по-бързо от нас. Да опитаме да напрегнем сили и да се носим по вятъра една-две мили. Това е най-доброто, което можем да сторим!
— Вярно е, капитане! — каза Снежко.
Без да отронят повече и дума, плувците се заловиха за работа. Гребейки единият с дясната, другият с лявата ръка, те сечаха с всичките си сили вълните, плуваха така бързо, че около тях се образуваха големи гребени и солената пяна започна да пада върху Лали.
Ето че тя отново извика и те спряха движенията си.
— Какво има, мила? — попита негърът. — Да не е „Катамаран“?
— Не, само едно буре!
— Какво по-точно?
— Мисля, че е от онези, дето бяха завързани около сала) Виждам въже!
— Вярно е! — каза Бен като се понадигна. — И това е ръката на Уилям! Той е отрязал бурето и го е хвърлил за всеки случай — ако не сме се хванали за сандъка. Чудесно момче! Да тръгваме към бурето! Нищо не ни пречи да го държим в запас. Ако духне вятър, сандъкът няма да ни върши работа. Виж, бурето е съвсем друга работа!
Подир пет минути бяха при бурето. Не се излъгаха. То беше от „Катамаран“. Около него се люлееха отрязани или по-скоро отсечени с остър инструмент въжета.
— Не се излъгах. Умно момче е Уилям! Ура! — извика Бен.
— Почакайте — каза негърът, — дръжте сандъка, а пък аз ще се покача на бурето и ще разгледам наоколо.
Той освободи ръцете си и след известни усилия постигна целта си. Трябваше голяма ловкост, за да се задържи човек върху такова буре, но Снежко бе запознат с всички изкуства на водната гимнастика, бързо се покатери и хвърли проницателен поглед наоколо.
Бен следеше всяко негово движение с безкрайно жив интерес. Очакваше това, което така страстно жадуваше и Лали. И ето че не се излъга. Готвачът нададе възторжен вик:
— Салът! Салът!
— Къде е? — попита Бен. — Откъм вятъра ли?
— Да!
— На какво разстояние?
— На три или четири мили, не повече.
— Какво да правим?
— Трябва да се помъчим да го догоним. Както каза ти, платното е свито. Салът се движи тихо, като сламка в затишие. Момчето сигурно гребе към нас и ние скоро ще го достигнем?
— Смяташ, че ще успеем?
— Разбира се! Ти, капитане, с момичето остани тук. Дръжте се за сандъка и не се бойте от нищо. Аз ще доведа „Катамаран“ та ако ще да пукна и скоро ще бъдем на палубата!
— Негърът блъсна бъчвата напред, за да покаже на Бен каква посока ще държи, сетне изопна в цяла дължина гъвкавото си тяло и заплува бързо.
Няма смисъл подробно да разказваме какви мъки бе преживял Уилям през всичкото това време. Той бе последвал първата заповед на Бен и бе взел веслото, което служеше за кормило. Но напразно се бе мъчил да извърне сала, да прибере платното — възелът бе попречил наистина и ето че скъпоценното време бе загубено. Когато бе взел брадвата, вече бе късно. „Катамаран“ се бе отдалечил значително и Уилям бе останал сам-самичък на света, сред океана, в пълно отчаяние. Но благодарение на изобретателния му му, който всъщност го бе накарал навремето да си избере за професия морячеството, той бе започнал трескаво да търси начин как да помогне на приятелите си. Бе побързал да снеме веслото от жлеба, в който бе поставено то вместо кормило, и бе почнал да гребе с него, мъчейки се да плава срещу вятъра.
Дълго бе напрягал сили, но скоро се бе убедил, че старанията му отиват напусто. Бе забелязал, че салът не само не отива срещу вятъра, нито пък стои на едно място поне, ами наопаки, бързо се движи в противоположна посока.
Изведнъж на ума му се спря мисълта — да хвърли в океана някой предмет, за който приятелите биха могли да се заловят. Първото, което му бе попаднало пред очите, бе сандъкът на Бен, почти целият празен. Капакът беше отворен. Ако се затвореше, можеше да послужи за спасителен пояс. Уилям се бе поколебал, бе блъснал сандъка във водата. После, незадоволен с това, бе вдигнал брадвата и бе разсякъл въжето, за да хвърли бурето подир сандъка, за по-голяма сигурност. „Катамаран“ се бе отстранил бавно и със свалено платно бе заплавал по-тихо по вятъра, макар че вятърът действуваше на мачтата и на другите предмети върху сала.
И сега Уилям продължаваше да разсъждава, че за Бен и Снежко разликата от една миля не е съществена.
Той хвърли едно буре след друго, решен да остави само онова, в което имаше вода. Знаеше, че „Катамаран“ няма да потъне и без тях. Затова се спря на петото едва след като забеляза, че и третото и четвъртото се притискат към „Катамаран“ като към стар приятел.
Уилям не търси дълго причините за това странно явление. Салът, не-подкрепен вече от буретата, потъна малко и лежеше почти на равнището на водата — той плаваше по вятъра със същата скорост, както тази на самите бурета.
Това наблюдение отпърво огорчи младия юнга. Но като размисли малко, той го взе за добър знак. И наистина, най-важното бе „Катамаран“ да не се отдалечава, а сега той вървеше така бавно, че и най- посредствения плувец можеше да го догони, стига само разстоянието да не бъде много голямо.
Уилям трябваше по всякакъв начин да узнае къде са изпадналите в беда приятели. Дали не бяха много надалеко? Той не знаеше в коя посока да ги търси с поглед. Тромавият сал, на който се надяваше като на Бога, непрекъснато се полюшваше, заставаше по посока на вятъра ту с кормилото си, на една страна, ту с носа си. Уилям се взираше и не виждаше нищо, освен сандъка и две бурета, които го бяха изпреварили с около два сажена. Затова той започна да се досеща на коя страна можеха да бъдат плувците. Салът трябваше да върви по вятъра, значи те бяха в противоположната посока.
Но юнгата напусто се взираше в хоризонта, в тази посока. Тогава отиде до дъските и се покачи на едничкото останало завързано буре. Отново погледът му започна да блуждае напразно из океана. Дошъл до последната степен на отчаянието и решил по какъвто и да е начин да се отърве от неизвестността, Уилям се покатери по мачтата. Но претърпя отново несполука и слезе съвсем наскърбен.
След няколко минути се върна при поста, който бе напуснал пак впи очи в пространството. Отпърво не видя нищо освен буретата и сандъка, после няколко чайки — ниско над водата. Те се въртяха над нещо кръгло и черно, което очевидно възбуждаше силно любопитството им. Това можеше да бъде някоя морска птица, но приличаше и на къдравата глава на Снежко. Малко по-нататък забеляза два тъмно-кафяви кръгли предмети, които бавно се движеха към него. Това можеха да бъдат само главите на „капитана“ и на Лали.
Като разпозна приятелите си, той грабна веслото и започна да гребе, надявайки се да накара „Катамаран“ да тръгне срещу вятъра.
Всеки спечелен метър го доближаваше до измъчените, изнурени приятели: от него зависеше да се спасят ли, или да потънат. Крепен от надеждата, той гребеше енергично. За щастие, вятърът започна да затихва. Салът се покоряваше и плаваше в желаната посока. Ето че видя и как Лали лежи върху сандъка. Уилям въздъхна шумно, смяташе вече, че приятелите са спасени. Разстоянието помежду им все повече намаляваше. Той натисна веслото с нова сила. Какво беше обаче учудването му, когато вдигна очи и вече не видя нито Бен, нито Лали, нито Снежко! Къде се бяха дянали?
Гребеше с неотслабваща енергия. И как се зарадва като чу съвсем наблизо гласа на негъра, който бе яхнал бурето. Ето по-назад и другите двама! Бяла пяна се стичаше от ушите и дебелите устни на Снежко.
— Греби към мене, Уилям! — викаше той. — Не мога повече, още малко и ще потъна!
Отчаяният вик даде сила на юношата и след няколко секунди Снежко, подпомогнат от момчето, се видя проснат на „Катамаран“. Скочи и веднага грабна веслото. Неговата помощ беше толкова значителна, че почти моментално догониха сандъка.
Най-после тримата давещи се бяха в безопасност.
