нищо не разбирам. Във всеки случай, не е големият сал.
— И ние не чуваме Легро!
— Не, момчето ми! Сигурно е, че край нас не е проклетият французин, както и който и да било друг негодник от екипажа на „Пандора“! Боже Господи! Как не ми дойде на ума! Сигурно някой кораб минава съвсем наблизо до нас!
Морякът започна да се взира в мрака с мъка.
— Ще ги повикам, Уилям! А ти слушай добре какво ще отговорят!
Бен извика към онази страна, откъдето се чуваха гласовете. Но отговор не последва.
— Хей, вие на кораб ли сте? — нададе по-силен вик Бен.
— А вие? — отговори, сякаш ехо, груб глас, които се стори на моряка и на Уилям като ангелско пение. — Хей, вие! Кои дявол вика там? Някои от кораба ли е? Вие ли сте, господин капитан? Или вие, господин Легро?
— Негърът! Пошепна радостно Бен. — Това е Снежко и никой друг! Нашият готвач! Само че не разбирам как е могъл този черньо да се озове тук! Той трябваше да бъде в лодката с капитана. Излиза, че тази лодка е до нас!
— Не — каза Уилям, — аз много ясно помня, че видях Снежко в стаичката му след като лодката бе заминала. А понеже го нямаше на големия сал, си помислих, че е потънал или изгорял. Това е неговият глас, чуваш ли, той продължава да говори нещо на някого.
— Хей, вие от кораба! Хей! Кои сте вие?
— Пострадали от корабокрушението на „Пандора“! Ти ли си, Снежко? — попита Бен.
— Аз! Същият! А вие капитанът ли сте?
— Не, Снежко, аз съм Бен Брас!
— Сам?
— Не, с мен е Уилям!
— Уилям? Ах, славният малък юнга! Видях как той освободи негрите! Прочее, това не им помогна да се спасят. Някои бяха изядени от акулите пред очите ми, други потънаха. Господи! Колко викове и плачове имаше… Довека няма да забравя тези ужаси, Бен Брас!
Бен и Уилям не чуваха думите на готвача. Само се прислушваха към гласа му. Обърнаха сала си към него. И понеже караха по вятъра, доплаваха бързо до приятелите. В този момент силна светкавица освети и двата сала. Взаимните поздрави бяха еднакво радостни, сякаш се бяха свършили всичките им злополуки.
VI
Бен Брас и Снежко се гледаха щастливи и това щастие нямаше предател. Не можеше да се каже, че до сега помежду им бяха съществували приятелски отношения. На първо време те дори се бяха държали далеко един от друг. Но лека-полека помежду им се бе зародила взаимна симпатия. А опасността, на която и двамата бяха изложени, и случаят, който ги събра сега, напълно премахнаха от паметта им старата неприязън. Техните помисли бяха насочени към една цел и съюзът им облекчаваше възможността за спасение.
Подир първите поздравления те решиха да съединят саловете.
— Имате ли въже, Снежко? — попита Бен.
— Да, цяло кълбо. И то все дебели върви. Ще ви влязат ли в работа?
— И още как! Сега подай единия край! Така! Още малко, готвачо! Така, сега е готово! — Бен извика радостно и започна да навива въжето около едно от буретата. — Сега можем да бъдем спокойни. Ние няма защо да се боим, Снежко, че ще се изгубим един други поне тая нощ. Утре, през деня, ще нагласим всичко по-добре.
Известно време мина в разкази около преживелиците при пожара на „Пандора“. После и четиримата легнаха да си починат, за да съберат сили за деня.
Когато слънцето изгря, освети лица, ако не весели, то поне спокойни и доверчиви. И четиримата бяха отново обнадеждени. Наистина четири силни ръце можеха по-добре да противостоят на страшната стихия, отколкото две, макар и с помощта на слабия и неопитен помощник Уилям. Щастливото стечение на обстоятелствата, увенчано с радостната среща, ползите, които тя трябваше да донесе — всичко показваше намесата на Божия пръст. Моряците смятаха тази среща за добро предзнаменование.
В същото светло настроение Бен се събуди на следния ден. Знаеше, че затишието, което владееше над океана подир пожара на „Пандора“, не можеше да продължава безкрайно. Затова трябваше, без да се губи и минута, да се завържат здраво двата сала и да се вземат предпазни мерки против неизбежната опасност.
Той събуди другарите си. Подир кратко съвещание бе решено салът на Бен да се строши и материалите да се употребят за подобрение на онзи с буретата.
Но преди да пристъпят към работа, решиха да закусят. Готвачът извади от склада си сухари и поизсушена на слънцето риба. Липсата на огън не му даде възможност да покаже изкуството си на готвач. Морската вода бе направила сухарите малко горчиви, но четиримата не бяха придирчиви, закуската бе придружена дори с по една чаша вино. Отде се бе взело такова питие? Специално буренце бе запазено за капитана, след взрива на „Пандора“ бе изплувало над водата, понеже не бе съвсем пълно, а готвачът не бе пропуснал да го улови.
Закусиха и се заловиха за работа. Пренесоха всички вещи от малкия сал, не изоставиха и най-мъничкия предмет, водата от брезента изляха в празно буренце, после пренесоха веслата, платното, брадвата, дъските, остатъците от въжетата. Слънцето залезе скоро и четиримата спокойно можеха да полегнат за отдих, тъй като небето бе съвсем ясно. Надяваха се да довършат работата на следния ден.
В зори Снежко съедини шпанхутите, Бен и Уилям свиха въжетата до колкото им стигаха силите. Сега салът приличаше на плоска лодка с около двадесет фута дължина. Празно буре бе сложено напреко на носа, друго — на кормилото. Останалите четири бурета бяха сложени на лявата и дясната страна, по бордовете.
Като свършиха работата, Бен огледа всичко с гордост и кръсти сала „Катамаран“.
— Да живее „Катамаран“! — извикаха в един глас Уилям и Лали.
На следния ден, привечер, бе постлан подът. Снежко, който вярваше, че няма да могат да се доберат до земя, малко се грижеше за усъвършенствуването на сала. Но морякът бе на друго мнение. Той настоя-ваше, че салът се намира в центъра на пасатните ветрове, които ще го подгонят към брега на Южна Америка. А платното ще ускори плаването и по-бързо ще ги отърве от бедата. Затова, според мнението на Бен, бе необходимо да се направи и платно.
За щастие, материал не липсваше. Намериха контрабизан с всичките му принадлежности. Като издигнаха вместо мачта голям прът, а до него по-малък, постигнаха желаното. Морякът, комуто негърът и Уилям помагаха усърдно, веднага се залови за работа и на третия ден мачтата вече се издигаше между носа и кормилото с всички принадлежности и готово платно.
Откакто се бяха срещнали корабокрушенците, затишието продължаваше, гладкият като огледало океан отразяваше странния образ на „Катамаран“ с шестте бурета наоколо, сякаш малки кули. Но „екипажът“ не се отдаде на бездействие. Въоръжени с веслата, моряците ловяха предметите, които плаваха в радиус до четвърт миля. Между другото, Бен успя да улови собствения си сандък с дрехи, който бе пазил много грижливо на „Пандора“.
На четвъртия ден вечерта Уилям застана на колене и прочете гласно „Отче наш“, помоли Бога да даде вятър, който да ги отнесе на запад.
Молбата бе чута. На другия ден океанът се покри със ситни бръчки, яви се лек вятър, платното се наду и „Катамаран“ се отдалечи от тъжното място, дето бе погинал корабът с робите.
— Отиваме на запад! — извика радостно Бен, загледан към изпълненото с вятър платно.
— На запад! На запад! — повториха Снежко и Уилям, а прекрасните очи на Лали светнаха обнадеждени. Свежият вятър лодкаря бързо сала в желаната посока. Надуваше платното така силно, че шкотите се изпъваха като струни.
Онази част на „Катамаран“, която Бен наричаше брак, бе насочена към изток. За да не се обърне салът,
