Уилям разбра много добре опасението на Бен. Не веднъж юнгата се бе обръщал на изток не със смътната надежда, че ще видят спасителен кораб, а със затаения страх да не би да попаднат отново в ръцете на подивелите моряци.
Двамата усетиха много силна умора, но въпреки това Бен продължи да стои прав и да се вглежда в далечния хоризонт.
— Слушай, момче — бащински отпрати съвета си той, — постели платното и поспи. Не си струва да бдим и двамата. Аз ще поседя до довечера, а после ще последвам твоя пример. Лека нощ, Уилям!
Юнгата се съгласи. Натъкми се по-удобно и заспа здраво. А морякът остана да бодърствува, докато се мръкна съвсем което винаги ставаше доста бързо на тая ширина. Бен реши да поспи едва тогава, когато се стъмни напълно и нощта обещаваше да бъде безлунна.
Редките звезди блещукаха и позволяваха да се различават само небесния свод и безбрежната водна повърхност. В такава тъмнина дори кораб с много платна едва ли би бил забелязан на разстояние цял възел. Като се увери в безопасността на сала, Бен се изтегна до юнгата и скоро заспа като него, забравил напълно несгодите. Потъна в дълбок, укрепващ силите сън.
Така минаха няколко часа. Двамата спяха сякаш на меко легло под приятен покрив. Продължаваше да духа мек вятър, който ги караше на запад. Плисъкът на вълните не само не ги безпокоеше, напротив, приспиваше ги все по-сладко и при най-лекото пробуждане.
Освежен от дългия сън, Уилям се пробуди пръв. Беше дълбока нощ. Валеше дъжд. Той стана и изгледа черното като мастило небе. Внезапно блесна светкавица и освети за миг океана. Отново всичко потъна в безмълвна тъмнина.
Нито светкавицата, нито гръмотевичните облаци можаха да смутят момчето, то бе привикнало на внезапните порои. Все пак, вместо да се изтегне отново върху платното, то продължи да стои и да се прислушва в някакви странни звуци, които поразяваха слуха му.
Дали това бе призив на чайка или вик на морска птица? Не. Той познаваше гласовете на повечето морски птици. Стори му се, че дочува гласа на обидено дете, което плаче и се оплаква.
Чудеше се дали да събуди моряка, който нямаше да се сърди за прекъснатия сън, но сигурно щеше да се посмее. Ето защо Уилям реши да не обръща повече внимание на странния вик и отново да заспи.
Но викът се повтори, този път по-ясно и като че ли по-близо. Нямаше съмнение: принадлежеше на малко момиче. Бен трябваше да се събуди.
— Бен! Бен!
— Какво има? Ти ли си, Уилям? Какъв е този шум?
— Бен, чувам нещо!
— Чуваш ли? Че какво чудно има? Ах, момче, такъв хубав сън сънувах…
— Чух глас, Бен!
— Глас ли? Какъв глас?
— Струва ми се на момиче!
— Кълна се в честта си, Уилям. Ти си полудял. Опипай се хубаво. Дали не спиш?
— С ума си съм, Бен! Чух вик на два пъти. Ето, прислушай се и ти.
— Бих се зачудил, ако не знаех, че в океана се въдят чайки и други птици, които крещят и бърборят като деца. Нищо друго не вярвам да е…
Изведнъж старият моряк се изправи и се прислуша внимателно. Към монотонния вой на вятъра се примесваше наистина някакъв странен звук. Нямаше повече съмнение. Беше човешки глас!
— Загубени сме, Уилям! Това е гласът на французина Легро! Големия сал ни настига! Няма да се спасим… Приготви се за смърт!…
Ако нощта не беше така тъмна, Бен и Уилям нямаше да се уплашат от гласовете. Вместо големия сал те щяха да видят черни обгорели дъски, парчета от мачта с платна и въжета, тук-там по някое буре, потъващо от тежестта си, изпочупени куфари, столове от каютите, весла, ханшпуги и други предмети от живота на морето, които се люлееха върху вълните, подгонени от капризния вятър.
Ако беше ден, щяха да познаят в пръснатите предмети остатъци от кораба „Пандора“. Щяха да се зарадват на възможността да попълнят жалкото си домакинство. Между остатъците се виждаше сал, макар и не по-голям и по-добре направен от техния. Няколко овъглени дъски, бамбуково канапе и маса бяха здраво свързани с въжета. Бордовете бяха обиколени с празни бъчви, добре запушени, които не даваха на сала да потъне, дори да носеше един-два тона тежест.
Освен това, ако бе светло, Бен щеше да забележи малко буре, здраво завързано за дъските. Очевидно то не служеше за поддържане на сала върху повърхността, тъй като бе почти цялото потънало. Всички тези предмети не можеха да бъдат събрани случайно. Тук бе проявена някаква разумна воля.
Върху буретата наистина стоеше човек. Негър с лъскава като смола кожа. Широкият му четириъгълен череп, покрит с гъсти черни коси, приличащи на къдрава вълна, двете му грамадни щръкнали уши, устата му-същинска пропаст на мъката — обиколена от дебели изпъкнали устни, му придаваха поразителна прилика с орангутан. Но въпреки некрасивите черти, лицето му не отблъскваше погледа, дори внушаваше симпатия. Двойната редица ослепително бели зъби лъщеше зад ярко червените устни, от които по-рано навярно почти не бе слизала приветливата усмивка. Всичко у него издаваше доброта и кротост. Но в тоя момент дълбока скръб бе помрачила лицето му. Той седеше на дъските и сигурно плачеше.
Срещу него, на платнище, лежеше момиче на около 10—12 години, впило като него просълзен поглед в безпощадния океан. То имаше тъмномаслинено лице, обиколено с дълги черни кичури. Всеки, който е ходил в Африка, би познал в това момиче рожба на смесен брак на португалски колонист и туземка.
V
Негърът и момичето бяха сами. И несъмнено — от екипажа на „Пандора“. Но негърът не се бе числил към „живата стока“. Той бе корабният готвач с прякор Снежна топка, или Снежко — пълен власталин в кухнята на „Пандора“.
Бе се родил роб, но отдавна му бе подарена свободата. Бе служил като готвач на повече от двадесет кораби и бе обиколил земното кълбо във всички посоки. Въпреки честната му натура, него много малко го интересуваше нравствеността на околния екипаж, стига само да получаваше добра заплата и сита трапеза. Затова той неведнъж бе плавал с кораб, натоварен с роби за продан. Но никога през живота си не бе имал случай да бъде в такова мръсно общество, както на „Пандора“. За негова чест трябва да кажем, че той бе решил при първа възможност да го напусне. Неговото намерение бе също така твърдо, както това на Бен и Уилям. Но Снежната Топка отложи изпълнението на плана си, докато корабът беше край бреговете на Африка, понеже знаеше какво може да го сполети — щяха да го заловят негови собствени съотечественици и да го продадат като роб.
Нравствеността на Снежната топка не беше съвсем безукорна. Но той имаше едно рядко качество: благодарността. Затова именно не беше сам на сала и потъваше в печална размисъл. Спасението на момичето за него бе по-скъпо от собствения му живот.
Читателят ще попита за причината на тази загриженост, тъй като Момичето не можеше да бъде дете на готвача. Цветът на кожата и чертите на лицето не даваха да се допусне мисълта дори за далечно родство помежду им.
Така и беше в действителност. Момичето бе дъщеря на предишния господар на Снежната топка, който бе подарил свободата му и затова той, доскорошният роб, се бе проникнал от безкрайна признателност към благодетеля си. Този негов господар, който бе живял по-рано в Африка, се бе преселил в Рио, в Бразилия. Момичето, под грижите на негъра, трябваше да отиде при баща си и да приеме новото си местожителство. Снежната топка бе изпълнявал най-добросъвестно задължението си, когато огънят бе обзел палубата на „Пандора“. Момичето бе събудено от негъра и пренесено през пламъците от него в морето под носа на горящия кораб.
Снежната топка бе изкусен плувец и въпреки тежестта на товара си бе успял да се задържи няколко минути, сетне да се улови за въжето и да увисне над водата, накрая — да събере няколко дъски, да ги свърже и да направи подобие на сал, за да прекара нощта. На разсъмване наоколо той и момичето не бяха забелязали жива душа. Той, разбира се, знаеше, че екипажът бе оцелял върху голям сал. Освен това бе свидетел на тайното бягство на капитана и петте негови близки с една от лодките на „Пандора“.
