че много зависи и от самите нас. Който се пази, и Бог го пази, казва пословицата. Ако сега не съумеем да опазим запаса си от вода, ще заслужим смъртта от жажда!
— В такъв случай какво трябва да правим? — попита невинно юношата. — Как да я съхраним, Бен?
— Мисля по това — положи на брадата си длан морякът, — скоро дъждът ще престане. В тоя пояс пороят налита внезапно, но не трае повече от половин час. А сетне слънцето пече много по-силно: под изгарящите му лъчи водата ни веднага ще се изпари. Ако не вземем нужните мерки!
— Господи помилуй! Как да попречим на тази напаст, Бен? — отново почти отчаяно пошепна юнгата.
— Чакай да помисля — каза морякът.
Замисли се дълбоко. Уилям впи поглед в него с трепет.
Радостта, която озари скоро лицето на Бен, го успокои. Желаният начин бе намерен.
— Ти виждаш, момче — каза Бен, — че водата в бризента се държи като в бутилка. Аз самият грижливо го насмолих, отнесох се към работата си грижливо и добросъвестно. И ето сега ще бъдем възнаградени за това.
— Разбира се.
— Нека всичко, което преживяваме, ни служи за урок! Добросъвестното отнасяне към работата е полезно за самите нас, виждаш, моите думи се оправдават. Слънцето вече гори и пали по-силно от преди. Да пием пак, а после ще запушим бутилката.
Уилям, който още не разбираше думите на приятеля си, се напи достатъчно. Бен също. После той посвети юношата в плана си. Идеята му бе много остроумна: Беше решил да направят от бризента нещо като мех, като съединят краищата му и ги завържат с връв. Това трябваше да бъде направено с голяма предпазливост, за да не се разлее скъпоценната влага. Колкото и да се мъчиха двамата да запазят всичко до капка, все пак проляха малко, но не съжаляваха, понеже запасът бе достатъчно голям. Бен държеше здраво с две ръце съединените краища на бризента, а Уилям метна въжето, на което предварително бе направил възел, стегна го с помощта на веслото. Дебелият бризент, пълен с вода, заприлича на корем на грамадно чудовище. Но беше необходимо да го затегнат, за да не прониква водата през горните гънки, и двамата го окачиха на едно от веслата, което служеше за мачта.
Ободрен от неочакваната небесна помощ, морякът се съвзе духом и реши да напрегне всичките си умствени способности и физическа сила, за да спаси и себе си, и момчето.
Имаха вода. При разумна употреба тя трябваше да им стигне за няколко седмици. Сега трябваше да намислят как да си набавят храна, необходима да поддържат живота си докато срещнат някой кораб. За друго спасение, разбира се, не можеше и да се мисли.
Около тях гъмжеше от риба. Но мъчно можеше да се хване тя без принадлежности за лов. Въпреки това трябваше да опитат щастието си. Заеха се с приготовленията за риболова.
Преди всичко трябваше да стъкмят кука и въдица. За радост, намериха в дрехите си няколко игли, от които успяха да направят кука. За да изобретят въдицата, разсукаха въже, а гъба направиха от парче дърво. Куршумът, с който Уилям напразно бе търсил облекчение от жаждата, послужи за тежест, а за примамка станаха костите и перките от уловената риба — вярно, тя бе незначителна, костите бяха съвсем оглозгани, но Бен се надяваше, че все някоя неопитна рибка ще лапне и тях.
Дъждът престана, ветрец не браздеше вече повърхността на океана, облаците изчезнаха и слънцето грееше отново ярко и палещо, както по-рано.
Бен се изправи с въдицата в ръка и затърси с поглед накъде да за-махне. Уилям, също с въдица, застана от другата страна. Нищо не предвещаваше сполучлив лов. Цял час те напразно очакваха няма ли да се мерне нейде люспесто гръбче. Изведнъж момчето извика весело и Бен се обърна към него.
Уилям бе видял риба и бе хвърлил въдицата. Но радостта му значително намаля, тъй като Бен не само не я сподели, но напротив, загрижено и недоволно сви вежди.
Какво означаваше разочарованият му вид?
Малкото създание, което се бе показало на повърхността, бе едно от най-красивите в рибешкото царство. Телцето му бе лазурно небесно; тъмносини ивици го обвиваха с правилни колелца.
— Не си струва да хвърляш въдицата, Уилям — каза Бен — рибата няма да дойде към примамката.
— Защо?
— Защото е заета с друго. Сигурен съм, че господарят и не е далече.
— Какъв господар?
— Лоцманът! Той я следва.
— За кого говориш, Бен?
— За акулата, моето момче. Тя не е далече от тука. Виждаш ли… ей я там… И не е сама отгоре на всичко. Две са! От най-едрия вид! Никога в живота си не съм виждал подобна двойка! Перките им са големи колкото платното на кораб. А лоцманът показва пътя… Главата си залагам, ако не идват право към нас!
Уилям погледна в същата посока и видя две тръбни перки, които стърчаха на няколко фута над водата. Той позна белите акули, които неведнъж му се бе случвало да вижда. „Лоцманът“ на няколко сажена от сала внезапно се гмурна, за да предупреди акулите, после заплува отново пред тях като им показваше пътя.
По развълнувания вид на Бен, Уилям се досети, че ги застрашава опасност. Наистина, Бен се боеше много от тази неочаквана среща. Разбира се, акулите не представляват никаква опасност за голям кораб, но те могат лесно да нападнат корабче. Бен се бе наслушал достатъчно за подобни нападения. Ето защо нямаше нищо чудно, че изпитваше безпокойство. Но той нямаше време да се предава на размисъл. Предната акула удари по водата с широката си вилообразна опашка. При приближаването й салът се залюля толкова силно, че едва не се обърна. Другата акула погледна към корабокрушенците, преметна се във водата и сякаш се приготви за нападение.
Бен и Уилям хвърлиха въдиците. Бен инстинктивно хвана брадвата, а Уилям — ханшпуга. Приготвиха се за срещата с неприятеля.
Не стана нужда да чакат дълго. Едната от акулите заплува със светкавична бързина, вдигна глава над водата и отвори отвратителната си уста, сякаш се готвеше да погълне целия сал. Бен и Уилям се задържаха на дъските с мъка.
Като се улови с едната си ръка за мачтата. Бен с пълен размах удари врага. Ударът улучи ноздрите му и разсече хрущяла на няколко дюима като откри костта.
Мястото бе избрано много сполучливо. Колкото грамадна и силна да бе акулата, ударът с брадвата в носа и не можеше да не доведе до смърт. Ето че тя се обърна по гръб, потръпна няколко пъти с цялото си тяло и вече не се помръдна.
На Уилям не му провървя, само отблъсна противника. Като видя, че той отваря чудовищната си уста, Уилям удари с ханшпуга в челюстта. Акулата улови ханшпуга с двойния си ред зъби и го изтръгна от ръцете на момчето, после го натроши със зъбите и го изгълта като лакомство. Като се изправи по такъв начин с ханшпуга, тя се скри под водата за голяма радост на корабокрушенците. Те нададоха щастлив вик.
Акулата плаваше с разсечената глава и перките и конвулсивно потръпваха. Като се знае живостта на тези животни, би могло да се помисли, че тя бе още жива и се мъчеше да се спаси с бягство. Но Бен не се лъжеше, макар че знаеше за това свойство на акулите. Бе виждал веднъж как една акула, хвърлена от кораба във водата, след като и бяха разпрани корема и извадили вътрешностите, продължаваше да движи перките си и отплува на доста голямо разстояние. И други примери знаеше и можеше да ги разкаже на момчето.
— Акулата може да се разреже наполовина, момчето ми, като се отдели главата от трупа, и пак всяка част ще продължава да проявява признаци на живот в продължение на няколко часа… Най-уязвимото и място е главата. Улучих го точно, Акулата вече няма да ни безспокои но къде е другата?
— Отплава нататък — Уилям посочи с ръка, — тя изтръгна ханшпуга ми и го направи на парчета.
— Добре че си пуснал дървото, иначе и ти можеше да се окажеш отвлечен. Мисля, че след тоя любезен прием тя няма да се върне повече. Но виж, другата като че ли потъва! Трябва да й попречим бързо! Мечтаехме да ловим с въдици! Няма да имаме нужда вече от тия дребосъци! Ако сполучим да запазим тая акула, дълго ще бъдем сити. Застани на онази страна, за да не изгубя равновесие. Така!
Разпореждайки се, Бен не губеше време, направи въжето готово за възел, сетне умело го хвърли във водата върху шията на акулата. Привърза въжето за едно от веслата. За предпазливост. Удари още няколко пъти с брадвата по главата чудовището и каза:
