събудя.“
— Искат да ме убият и изядат! Спаси ме, Бен!…
— Не се бой, Уилям. Ставай, момчето ми!
— Ти ли си, Бен? А къде са ония зверове?
— Няколко мили зад нас. Ти ги сънуваше и аз те събудих.
— И много добре си направил. Струва ми се, че все още съм в лапите им!
— Не си и не се бой! Кълна се, ще се допрат до теб само когато прекрачат през моя труп!
— Скъпи Бен! Ти си толкова добър! Рискува живота си, за да ме спасиш. Как ли ще ти докажа своята благодарност!
— Стига, Уилям. Няма за какво да ми благодариш. Но ако ни е съдено да умрем, предпочитам да бъда изяден от акули, отколкото от себеподобни. Не падай духом, ободри се! Вярвай в Провидението! Може би всевиждащото око на Небесния Цар е обърнато сега към нас. Бих искал да се помоля, но не мога… никога не са ме учили на молитви. А тебе?
— Аз знам „Отче наш“. Искаш ли да се помоля?
— Разбира се. Казват, че тази молитва е най-хубавата. На колене, момче.
Юнгата послуша и прочете молитвата. Морякът преви колене наред с него, сгъна набожно ръце на гърдите си и се унесе в молитвен екстаз. След заключителното „амин“, произнесено с тържествен глас, Бен седна при веслата с надежда:
— Трябва да държим на запад. За да се отдалечим от враговете си колкото се може повече. Трябва да караме два часа най-малко, докато не е горещо. Едва тогава, вярвам, ще бъдем вън от опасност. И така, дръж се, момче! На работа! А после ще си починеш колкото щеш!
Морякът седна от едната страна, Уилям мина на другата и салът се понесе по огледалната повърхност на океана.
Макар и да нямаше повече от петнадесет-шестнадесет години, Уилям владееше веслото си прекрасно. Беше се упражнявал в това изкуство дълго преди да бе постъпил на „Пандора“ и неговата помощ значително облекчаваше моряка.
Салът се движеше бързо напред, вземаше по два-три възела на час. Скоро се появи лек източен вятър, който гонеше двамата корабокрушенци в желаната от тях посока.. Въпреки това Бен изглеждаше загрижен и недоволен:
— Не ми харесва тоя вятър. Наистина, той не ни остаря да се отклоним на изток, но помага и на другите. При това техният сал има платна, благодарение на което те лесно ще ни настигнат!
— А защо не опитаме и ние да сложим платна? — попита момчето. — Какво ще кажеш, Бен?
— Мислих вече по това, Уилям. Разбира се, можем да го направим. Имаме и платнище, и кливер. Но откъде ще вземем въжета? Впрочем, ето кливершкот, ето лост от брашпиля и нашите весла. Веслата ще поставим ето така и ще закрепим между тях платното.
Морякът измъкна платнището и мачтата, закрепи вертикално веслата, сетне изпъна платнището, голямо няколко квадратни метра, и то веднага се наду от вятъра.
Оставаше само „пасажерите“ да управляват сала, което и направиха с помощта на аншпуга, който употребиха вместо кормило.
Планът им успя, платното се наду съвсем и салът започна да взема по пет възела в час. Нямаше основание да се мисли, че големият сал на преследвачите ще може да достигне по-голяма бързина. По такъв начин Бен и Уилям не можеха да бъдат настигнати. Бен се увери напълно в това и вече не се върна към мисълта за мрачната опасност. Но другите опасности не бяха малко и по-незначителни, ето защо двамата седяха по местата си, потънали в отчайващо размишление. Мъртвата тишина се нарушаваше само от еднообразния тласък на вълните, които се удряха о борда на сала!
II
Ветрецът бърчеше водата. Но след час затихна и океанът отново се успокои, съвсем замря, повърхността оставаше гладка и неподвижна като огледало.
Салът спря на място. Импровизираното платно сега започна да служи само за защита от палещите лъчи на тропическото слънце. Бен не предложи на момчето да се заловят пак за веслата, макар че опасността да бъдат настигнати не бе отминала.
Дали енергията му бе отпаднала поради многото опасности, или страхът от преследването бе намалял, той сам не разбираше, вече не бързаше. Като хвърли поглед към хоризонта, обтегна крака върху сала в сянката на платното.
Юнгата вече спеше.
„Радвам се, че си отдъхва, каза си Бен, иначе и той би се мъчил от глада като мен. Да можех и аз поне малко да потъна в забрава! Болката в корема ми е все по силна, минават вече четиридесет часа, до колкото мога да си спомня, откак изядох последния сухар. Какво ще се яде занапред? Остават само ботушите. Но те са така напоени със сол, че ще усилят жаждата. Боже милостиви! Няма да се яде, вижда се, а и какво ще пием? Няма ли да чуеш. Всемогъщи, молитвата поне на Уилям? Хляба, който ни даваш, дай ни го и днес, иначе скоро ще заспим вечния си сън…“
Морякът не успя да задържи шумната си въздишка и тя събуди момчето.
— Какво има? — попита то, с мъка отпъждайки трескавия сън.
— Нищо ново — каза Бен с глас, в който се долавяше желанието му да не плаши момчето.
— Чух че въздишаш, та си помислих, че ни настига екипажът!
— Няма защо да се боим от това. Докато трае тихото време, екипажът ще се интересува само от буренцето ром. А когато го пресуши до дъно, тогава пък няма да бъде в състояние да ни преследва!
— Ах, Бен! Колко съм гладен!
— Знам, моето момче! И аз съм гладен…
— Да, наистина, ти навярно страдаш повече от мен — юнгата се опита да се усмихне, — нали ми даде повечето от сухарите. Не трябваше да ги приемам!
— Остави — въздъхна Бен по-леко. — Има ли значение… кой е взел по-малко или повече, това няма да промени работата…
— Какво искаш да кажеш?
Уилям забеляза все по-мрачния вид на моряка, който не отговори.
— Разбирам — каза юношата, — трябва да се приготвим за най-лошото, за смъртта…
Бен трепна:
— О, не, не това исках да кажа, Уилям, не това. Още има, според мене, надежда. Кой знае какво може да се случи? Ха кажи де? Твоята молитва ще бъде чута, ще видиш. Трябва да я прочетеш още веднъж. Сега ще мога да я следя по-добре. Едно време я знаех. Отдавна беше. Бях малък колкото теб… Като я четеше, току изведнъж изплува в паметта ми. Хайде, на колене, Уилям!
Момчето се подчини и двамата с дълбока вяра повториха свещените думи. Като свършиха, Бен се изправи и известно време стоя втренчен напред, после огледа внимателно хоризонта. Слабият лъч надежда, който се таеше в измъчената му душа, бе угаснал съвсем. Прегледът, който бе направил, не даваше нищо утешително. Под безграничния лазурен небосвод се разстилаше безграничната лазурна повърхност.
Двамата полегнаха отново, мрачни и безмълвни. Нито единият, нито другият вече можеха да определят отминаващото време. Лежаха на гръб, впили поглед в чистото безоблачно небе. Изведнъж пред очите им с бързината на светкавица започнаха да блещукат някакви сребристи предмети, отразявайки всичките цветове на дъгата.
— Ято хвърчащи риби — каза равнодушно Бен.
Слаба надежда за миг се бе мярнала в душата му. Рибите летяха така ниско, че с крилете си почти засягаха платнището. Той скочи:
— Я да се опитаме да уловим поне една рибка! Къде е аншпугът?
Може би щеше да успее в лова, който изискваше голямо умение, тъй като ятото продължаваше да се вие край сала, бягайки от преследването на своите врагове, но в момента, когато той вдигна аншпуга, пред очите му се мярна нещо лъскаво, една риба се заблъска в гънките на платното и при падането си удари Уилям по лицето така че го замая.
