„По-добре врабче в ръката, отколкото сокол в небето“ — старата пословица дойде на ума на Бен и той вместо да продължи лова, се нахвърли върху жертвата, която продължаваше да се блъска в гънките с напразна надежда за свобода. Уилям се присъедини и между двамата изгладнели корабокрушенци и рибата се започна ожесточена борба. На два или три пъти Уилям я залови и изпусна, тъй като тя имаше бодливи перки и се изплъзваше, бясно решена да победи.
Бен и Уилям се отчаяха, самата мисъл за възможна несполука обаче внезапно удвои яростта на Бен. Той реши на всяка цена да улови рибата дори да стане нужда да я вади от океана. За щастие към такава крачка не стана нужда да се прибегне. Той успя да хване единия край на платното и да покрие с него рибата. После веднага каза:
— Виждаш ли, Уилям! Всевишният чу жалбата ни. Кураж! Оня, който се реши да насити глада ни, току- виж е заситил и жаждата ни, макар около нас да има само солена вода.
Хвърчащите риби са едно от любопитните явления на океана. Досега още не е намерено обяснение как тези същества, създадени да живеят В морските недра, понякога се издигат на значителна височина, а след това се спускат в родната си стихия на доста далечно разстояние. От това явление се интересуват и простият наблюдател, и натуралистът. Понеже хвърчащите риби се явяват само в горещия пояс, оня, който не е бил из тропиците, рядко може да ги види. Явява се въпросът — към кой раздел принадлежат хвърчащите риби. Отговорът би бил лесен, ако съществуваха само в един вид.
Бен и Уилям хванаха риба, тежаща около фунт. Не можаха да се нахранят с нея, но малко се подкрепиха. Няма защо да се казва, че я изядоха сурова и че въпреки това им се стори невероятно вкусна.
— Да не хулим Бога — каза Бен, — трябва само да му благодарим!
Усещането за глад ставаше още по-остро. Скоро ги замъчи и непосилна жажда. Едва ли някъде другаде жаждата можеше да бъде по-страшна, отколкото за страдалци като Бен и Уилям сега, в океана. Видът на водата, която не можеше да се пие, неизмеримото й пространство, също така безполезно както пясъците на пустинята, увеличаваха страданията на двамата. Те напразно потапяха пръстите си в горчивите вълни и ги поднасяха към изпръхналите си устни с надежда поне да ги освежат.
— Да пиеш тая вода е все едно да утолиш жаждата си с разтопен огън — каза Бен.
Той знаеше, че след такова освежаване настъпва силна реакция.
Уилям грабна диво шепа вода и я поднесе към устата си, но Бен му попречи да я изпие. За щастие, в джоба на стария моряк се намери оловен куршум. Той го даде на момчето и го накара да го държи в устата си, да го обръща от време на време. Отделящата се по такъв начин слюнка започна леко да облекчава мъката на Уилям.
Бен постигна същото като поднесе секирата към устата си. Прокарваше нагорещения си език по острието. Разбира се, всичко това бе самоизмама. Единствената мечта на двамата бе да намерят начин да пийнат поне глътка вода, въпреки глада не мислеха вече за ядене.
Бен знаеше, че гладът се понася по-леко от жаждата, че той отслабва тялото, нервите стават нечувствителни. Но жаждата… Тя оставя всичката сила на човека за неописуеми страдания.
Бен и Уилям прекараха така няколко часа и ободрителните думи на моряка ставаха все по-редки. Навремени той се изправяше и оглеждаше трескаво хоризонта. Сетне, разочарован, се отпускаше върху платнището в безмълвно отчаяние.
Той бе изведен от това състояние от едно незначително наглед обстоятелство, което не направи впечатление на Уилям, въпреки че и той го забеляза: малък облак за момент затули слънцето.
Уилям се учуди, че подобна дреболия така силно развълнува моряка, който, изправен, не отместяше поглед от небето. Мрачната покорност на неизбежната съдба бе заменена изведнъж от ярък лъч надежда в очите му.
— Какво става, Бен? — попита Уилям. — На какво се зарадва така? Нима виждаш нещо утешително?
— Погледни там, момче — отвърна морякът, посочвайки небето.
— Та нали точно нататък гледам, към облака.
— Ако не се лъжа, ще получим онова, което така жадно очакваме.
— Вода?! — извика Уилям с пламнали от радост очи. — Ти мислиш, Бен, че този облак ще се излее в дъжд?
— Почти съм сигурен! Това е дъждовен облак. И стига само вятърът да го подгони към нас, ние ще бъдем спасени! 0, Боже! Бъди милостив към нас! Да се обърне погледът Ти към нас, недостойните!
Юнгата повтори след него молитвените думи.
— Гледай! — извика морякът. — Вятърът го кара към нас! Той духа от изток! Кълна се, ще имаме дъжд! Ето там, в далечината, вече вали. Далеко е, на двадесет мили е, но ако вятърът продължи, ще дойде и до нас!
— Но това ще ни помогне ли, Бен? Няма да можем да се напием, в какво ще съберем вода?
— Ами дрехите… ризите ни? По тия места дъждът вали на едри капки. За някакви пет минути всичко ще се измокри и ще пием до наси-те. Тогава ще изстискаме дрехите си.
— Ами съд? Отде съд, Бен, за да държим водата?
— Най-напред в устата, после… ах, какво нещастие! За това и не помислих! Няма да можем да запазим нито една капка. Впрочем, ако сега се напием достатъчно, можем да потърпим няколко дена. А, ето и дъждът! Гледай, Уилям, гледай — черни облаци, светкавиците ги пронизват! Това е повече от сигурен признак! По-бързо да прострем ризите, за да не изгубим и капчица!
Бен се канеше да снеме ризата си, когато случайно хвърления му встрани поглед, го накара да промени решението си. Радостен вик се изтръгна от гърдите му: Бризентът!
Той се запъти към насмоленото платно, изпънато на двете весла.
— Казваш, че няма къде да турим водата? А това какво е?
— Ах! — възкликна юнгата, за миг разбрал плана на моряка.
— Знаеш ли, момче — каза Бен, — тука ще се събере цяла бъчва!
— А ще се запази ли водата в нея?
— И още как! Собственоръчно насмолих това платнище миналата седмица. Няма да изгубим и капка! Хайде да го разтегнем така че по средата да се образува падина. След дъжда ще имаме цяло езеро, Уилям! Да плуваш из него! Ура! Гледай, гледай, момчето ми, колко бързо идва дъждът. Готви се да свием голямото платно. Пусни лоста. Вместо да насочим платното по вятъра, ще го поставим на дъжда. На работа, Уилям!
Момчето започна да помага на моряка при развързването на въжетата. Бен мислеше, че ще се наложи да държат бризента с ръце, но като размисли още малко, намери за по-удобно с помощта на стаксела, да закрепят края на платнището и по такъв начин да направят нещо като чаша, която може наистина да побере доста вода. Така и сториха.
Оставаше само добре да прегледат платнището, да не би да се окажат нейде дупки. Когато Бен видя, че всичко е благополучно, взе за ръка юнгата и двамата коленичиха отново за молитва, обърнати с лице към изток, отдето идеше спасителният облак.
III
Не стана нужда да чакат дълго. Бурята налетя почти светкавично и се разрази със силен порой над главите им. За миг падината в бризента се напълни с вода. Страдалците припаднаха с пресъхналите си гърла към нея и загълтаха лакомо. Струваше им се, че никога през живота си не бяха пили по-вкусно питие.
Пороят ги измокри до кости. Това ги освежи, за известно време те забравиха палещите тропически лъчи.
— Е, какво, Уилям, казвах ли ти, че Онзи, Който ни изпрати толкова навреме рибата, няма да ни остави и без вода? Погледни, сега сме осигурени за няколко дена!
— Да се надяваме, скъпи Бен, че Господ няма да ни напусне и по-на-татък — каза Уилям кротко усмихнат.
— Вярвам в това! — въздъхна шумно Бен и лицето му прие обикновения си весел и бодър израз. — Как смеем да се съмняваме в благостта на Всевишния след изпратените ни милости? Но не бива да забравяме,
