— Потърпи, Уилям, скоро ще ти отрежа бифтек, от най-вкусното място. Дръпни малко въжето, за да мога да достигна.
Момчето се подчини. Бен се улови за перката и отряза парче месо. Няма защо да казваме, че то бе изядено сурово. Но това съвсем не огорчи двамата, вече свързани на живот и смърт, приятели. Дори и да бяха имали огън, едва ли щяха да губят време за печене.
Като утолиха глада и жаждата си, те не само почувствуваха облекчение, но се и проникнаха от надежда за благополучен изход от всичко, което бе станало с тях. Хвърчащата риба, дъждът, акулата, всичко това не можеше да бъде случайност за тях. Нима помощта, явила им се тъкмо навреме, не бе резултат от горещите им молитви? Те виждаха във временното си благополучие ръката на провидението. Но положението, въпреки неочакваното разрешение, не можеше да бъде наречено утешително. Ако налетеше буря или обикновен силен вятър, не само мехът с водата можеше да бъде отнесен, но и целият сал можеше да погине като черупка. Ако бяха малко по на север или малко по на юг, където ураганите свирепствуваха начесто, те нямаше да могат да се задържат повече от седмица. За щастие, намираха се в онази част на Атлантическия океан, известна на първите испански мореплаватели под името „конски ширини“ и Бен знаеше, че тука стихиите са много редки. Напротив, случваше се корабите по-скоро да се опасяват от продължителни затишия.
Сега Бен не седеше със скръстени ръце. Макар че вярваше в Провидението, той в същото време твърдо знаеше, че всеки трябва сам да си помага и беше готов на всичко, което обстоятелствата биха поискали от него.
IV
Месото на акулата и запасът вода, при икономична употреба, можеха да стигнат за няколко дена. Трябваше само да намерят начин добре да ги съхранят. Но как трябваше да стане това?
Начинът бе един и то много прост. Трябваше само да покрият бризента със запазилите се парчета платнище, за да го запазят колкото може по-добре от зноя. Но месото от акулата, ако не вземеха мерки, щеше да се развали и да стане негодно за храна, дори за хора, обречени на гладна смърт. Те, за щастие, си спомниха, че рибата може да се пуши и на слънце и че сушената риба дори е много вкусна. Защо да не прибегнат към тоя начин?
Трябва само да разрежат месото на тънки парчета и да ги окачат на веслата. Тропическото слънце щеше да изиграе ролята на готвач. А сушеното месо щеше да се съхрани за седмици, дори за месеци.
Този план бе приведен в изпълнение веднага. Бен разпра акулата усърдно и ето че извика:
— Погледни, момче! И кажи! Какво виждаш?
— Къде? — попита Уилям.
— Ето тука. Нима нищо не виждаш по корема на акулата?
— Ах! Да! — извика юношата. — Виждам риба! Не е по-дълга от фунт. Но какво прави тя тук?
— Залепнала е към акулата. Отвън.
— Какво искаш да кажеш с това, Бен?
— Искам да кажа, че се е привързала към акулата като дива гъска към кораб и аз се надявам, че няма да ни избяга! Подай ми въжето бързо!
Уилям му подаде въжето. Бен го приготви за възел, ловко го метна върху залепналата животинка. Толкова мъчно бе да се отдели тя, че Бен рискуваше да загуби доста сили. Най-после волята му се увенча с успех — той хвърли на сала треперещата риба и я доуби с удар на ножа.
— Как се казва тая риба? — попита Уилям.
— Бозайник — каза Бен.
— Никога не съм чувал за нея, защо я наричат така?
— Знам само това, че се лепи за акулите, но само за онези, които се наричат бели, а що се отнася до слуховете, че тези паразити сучат от акулите и се хранят така, не вярвам. Виждал съм как бозайниците по същия начин се прилепят и към кораби и към подводни скали. Не могат с тях да се хранят, я!
— Разбира се.
— Освен това, съм виждал като им разпарят коремите, че са пълни с морски червеи.
— Тогава защо се прилепват към акулите и корабите? Можеш ли да ми обясниш, Бен?
— Слушал съм нещичко от един доктор, на когото прислужвах. Той твърдеше, че тая риба плавала зле. И аз, трябва да ти кажа, съм напълно съгласен с него. За доказателство служат малките и перки. Докторът разправяше, че те се прилепяли към акулите и корабите, за да се пренасят по такъв начин от едно място на друго. Но когато бозайникът забележи нещо годно за ядене, се хвърля върху жертвата, а после пак се връща при своя влекач.
— Сигурно тоя страстен израстък на главата служи за крепило?
— Да. И любопитното е, че ако го потеглиш нагоре или назад, няма да можеш да го държиш напред, както аз направих, иначе по-скоро ще го разкъсаш на парчета, отколкото да го изтеглиш.
— Виждаш ли — каза Уилям като разглеждаше рибата, — на тоя странен израстък има цял ред ситни зъби, обърнати към опашката. Това именно не позволява, мисля аз, да го отлепиш откъм тая страна.
— Съвършено вярно, момче, а сега да свършим с акулата! Като огладнеем, ще видим сметката и на бозайника. Смея да те уверя, че няма да се окаже невкусна. Много пъти съм ял бозайници по южните острови, разбира се, по-големи от тоя.
Старият Бен знаеше още, че бозайниците се впиват в акулите, китовете, костенурките и се хранят с морски червеи, но никога не отнемат храната на своя влекач. На свой ред и те стават жертва на други риби, но акулите никога на ги закачат. Когато изтеглят на палубата акула, която придружава бозайник, той я напуска навреме, прилепя се към кораба и навсякъде го следва. Тогава лесно може да се улови с въдица. Когато ловецът види, че бозайникът е налапал въдицата, трябва бързо да я издърпа, иначе той ще се залепи за кораба така здраво, че с никакви сили няма да може да се откъсне.
Най-едрият от многобройните видове бозайници се въдеше в Тихия океан и се наричаше echenes austalis. Той бе известен на испанските мореплаватели под името Държиладия. Това е същата онази риба, която диваците от островите Куба и Ямайка, по думите на Колумб, са били опитомили и дресирали за лов на костенурки.
Бен разказа на момчето:
— Ето как корабите постъпват с тая риба: завръзват за въже един пръстен, прикрепен към опашката и го хвърлят във водата. Другият край на въжето се завързва за дърво или скала по брега. Рибата веднага се прилепя към някоя голяма костенурка, каквато древните диваци са обичали също така, както днешните гастрономи. От време на време ловецът поглежда въжето. Когато по неговото леко полюляване се убеди, че рибата е дошла в съприкосновение с костенурката, почва да дърпа въжето и костенурката е уловена. Подобен лов, Уилям, правят и на Мозамбикския бряг. Ще ти кажа и това, и млъквам: има едно поверие, че уж ако някой подсъдим успее да даде на съдията къс от тая риба, присъдата по делото му дълго няма да бъде приведена в изпълпълнение.
Слънцето вече клонеше към запад, когато двамата приятели свършиха работата си. Сега видът на сала не се бе изменил много. Между веслата бяха изпънати няколко върви, на които висяха дълги и тънки резени от акулата. Отдалеко можеха да се вземат за платно. Но те наистина служеха и като платно, тъй като повърхността им се надуваше от вятъра и салът се движеше напред.
Отначало Бен не се опитваше да управлява. Не можеше да става и дума за опит да се достигне бряг. Можеха да се надяват на спасение само при положение, че ги забележеше някой случаен кораб.
Такъв кораб можеше да се появи от всяка страна, за това на двамата им бе безразлично по кой от тридесет и двата румба на компаса плава салът.
Така беше, но Бен размисли и промени мнението си. На изток, неизвестно на какво разстояние, се носеше големият сал с моряците по волята на вълните и вятъра. В тяхната посока. Там може би някой бе вече убит и изяден от обезумелия екипаж. Не биваше Уилям да попадне в ръцете им. Ето защо, като видя, че вятърът се усилва; старият моряк погледна загрижено към слънцето, за да разбере окончателно на коя страна ги отнася салът. Скоро на лицето му се изписа радостно вълнение.
— Вятърът ни носи на запад. Такова нещо е голяма рядкост на тая ширина и няма да продължи дълго, момчето ми! Впрочем, не е ли все едно? Само дано не ни отвлече в обратна посока!
