Колкото се отнася до робите, събрани от дълбочините на Африка, от местности, дето нямаше нито езера, нито реки, можеше да се каже, че те не знаеха да плуват, с изключение на неколцина, които се бяха опитвали отчаяно да догонят големия сал. Изнемогнали съвсем, прогонени яростно от белите моряци, те не можеха да се върнат към останките на „Пандора“ и бяха погълнати от вълните и изядени от акулите. Не един предсмъртен вик, който раздираше душата на Снежната топка и на момичето, бе огласявал въздуха през онази ужасна нощ. Но на разсъмване океанът бе станал равнодушен съвсем и спокоен както преди страшната дума.
Но защо Снежко не бе отишъл нито на големия сал с моряците, нито в лодката?
Беше просто за обяснение: пожарът бе избухнал по негова вина. И капитанът, и белите моряци знаеха прекрасно това. Първият му бе теглил голям бой, а моряците се бяха наканили да го хвърлят в океана. Отмъщението не бе осъществено само благодарение на това, че всеки се страхуваше за своя живот и бързаше да се отдалечи от горящия кораб. Негърът знаеше, че да се обърне за помощ към тях, би означавало да се обрече на неизбежна смърт.
И така, Снежко бе предпочел да се довери по-добре на случая, отколкото на великодушието на моряците, с които отдавна бе в съвсем неприятелски отношения. При това много пъти му се бе случвало да се бори с обстоятелства от подобен род, ето защо не бе изгубил присъствие на духа, а бе употребил всичките си сили, за да се възползува колкото бе възможно по-добре от всичко, което можеше да помогне за спасението му. Когато се бе разсъмнало, вниманието му се бе насочило към един предмет — наблизо бе плавало малко буре за риба. Той го бе напълнил с вода малко преди пожара — за всеки случай и за ползуване от целия екипаж. Сега, когато салът му наближаваше този на Бен и Уилям, той си спомняше всичко до най-малката подробност. Ето, за миг улавя бурето и го завързва здраво за гредите, на които се държи. Тази находка е тъкмо навреме, ще реши въпроса за оцеляването поне за известно време. Лека- полека към него доплават и други предмети. Най-полезно е едно буренце със сухари, предназначено за капитана. За съжаление, то не е било затулено и солената вода е проникнала вътре. Но сухарите могат да се изсушат на слънце и да станат пригодни за ядене!
Какво бе станало по-нататък? Снежко се погрижи за заздравяването на сала. Улови — сега си спомняше подробно — един багор и с него довлече разни неща, които можеха да му влязат в работа. По-нататък успя да се снабди с весла и дъски, между които имаше и късове от неговата стара стаичка. Придаде на своя сал потребната дължина и ширина. Най-сетне можа да направи така, че салът да се държи над водата — завърза наоколо му пет-шест празни бурета, които се бяха люлели наблизо. Вече служеха за ограда на бордовете. За тази работа той употреби няколко дни като прекара на самото място на катастрофата.
Излезе вятър и понесе заедно и остатъците от „Пандора“ и сала. Снежко искаше да вдигне платно, но сетне се отказа. Не беше ли все едно накъде ще се насочи? Едничката надежда си оставаше — среща с кораб — както тази на Уилям и Бен.
Снежко и малката Лали прекараха така шест дни. Негърът неведнъж бе излизал цял и невредим от опасни приключения, затова не падаше духом.
Веднъж по време на буря бясна вълна го бе отнесла от палубата на „Пандора“ и цял час той се бе борил с ужасните вълни, докато най-сетне бе забелязал, че наблизо плава някаква клетка за птици. Бе се хванал за нея и благодарение на внезапна промяна на вятъра, корабът се бе върнал и го бе прибрал.
Като заздрави сала, доколкото бе възможно, и като събра провизии, готвачът започна да лови риба. Всичко това, повтаряме, той възобновяваше в паметта си докато плаваше към сала на Уилям и Бен. Риба имаше много. Той ловеше умело макрели и бонити. С акулите не му потръгна. Чудовищата си бяха похапнали с труповете на негрите и плаваха по двойки наоколо, разсичайки вълните с грамадните си плавници. Рибите бяха нарязани и наредени по буретата да съхнат. Снежко се ободряваше от тази гледка. После поспа здрав сън със сладко и гръмовито хъркане, което не смущаваше малката Лали — тя бе привикнала да го слуша и дори го възприемаше като песен над люлка.
Лали също си спомняше как се бе събудила посред нощ. Всичко можеше да се разкаже така: когато тя отвори очи, бляскава светкавица внезапно прониза дълбоката тъмнина над океана. Но какво беше учудването на Лали, когато тя съзря между останките на „Пандора“ момче, което сякаш стоеше, или не, коленичеше сред вълните. Лали си помисли, че и се е сторило, но светкавицата блесна отново и тя видя озарена същата картина. Не знаеше какво да мисли и затова събуди негъра.
— Какви ги приказваш? — рече той. — Видяла си нещо съвсем друго, детето ми! В тая тъмна нощ аз не мога да видя дори носа ти! Небето е черно като лицето на стар негър. Лъжеш се, гълъбицата ми!
— Не, Снежко, не се лъжа. Когато видях, не беше тъмно, уверявам те, видях човек!
— И какъв беше той? Жена или мъж?
— Нито жена, нито мъж.
— Че какъв тогава? Сирена ли?
— Не, не. Струва ми се, беше момче, Много приличаше на онова, което виждах на „Пандора“.
— Мислиш, че е бил Уилям? Ба, нещастникът… той е отишъл на дъното, или пък се е спасил с другите на големия сал. Но какво е това?… Чувам глас! Нали, Лали?
— Да, О, Господи! Това е гласът на онзи юнга, Снежко! Същият е! Но слушай… там някъде, при него, има и друг… Чувам и друг глас!
— Права си, Лали! — каза Снежко и се изправи. — Двама са.
Те дълго гледаха ту небето, ту мрака наоколо в очакване на нова светкавица.
В същите тези минути Бен говореше на Уилям:
— Трябва да се приготвим за смъртта, момчето ми.
Уилям, смразен от ужас, в очакване сала на моряците-зверове, не отвърна, само доближи моряка, мъчейки се да прониже с поглед страхотния мрак. С мъка различаваше небето от океана. Гробно мълчание владееше навред. Чуваха се само плясъкът на водата и гласът на вятъра.
Бен вече вярваше, че би могло и да му се е сторило; не можеше да се опомни съвсем, когато долови изведнъж глас. „Дано е на някакво животно“ — утешаваше се той.
— Човек е! Но вече не съм сигурен, че е Легро. Боже, дано да не е той!
— Но ти знаеш добре как грачи тоя гарван! Да се надяваме, че не е той!
— Ах! — извика Уилям жарко. — Искам това да е така! От цяло сърце!
— По-тихо, момче! Ако е той, най-добре е да се спотайваме. Откъм коя страна дочу гласа?
— От тази! — Уилям посочи с ръка.
— Чудно нещо! — каза Бен. — Нима те са ни изпреварили! Или вятърът се е променил? Напълно възможно е, макар че мъчно можем да го потвърдим като нямаме компас. И ни една звездица няма на небето… Ти си убеден, че гласът идваше от тази страна?
— О, да, Бен!
— Тогава не бива да се приближаваме нататък. Успокой се, момче. Снеми парчетата от акулата, те ни отнасят нататък. Да натиснем веслата и на разсъмване ще бъдем далече от тия дяволи!
Работейки здраво, те се прислушваха през всичкото време. Настаниха се от двете страни на сала и започнаха да гребат, когато детският глас, който бе чул Уилям, се обади отново и порази слуха им.
— Съгласен съм да ме обесят — каза Бен. — ако това не е глас на малко момиче. То сякаш разговаря с някого.
— Как мислиш, да не би да е сирена?
— Напълно възможно!
— Да… но нима има сирени, Бен?
— Че как да няма! Могат да не вярват само моряци, които плават в блудкава вода и освен бикове с две глави и петли с четири крака не са виждали друго. Разбери, Уилям, трябва да вярваш. Има сирени! Аз самият, който седя сега пред теб, съм ги виждал отдалеко и неведнъж. Имам един приятел, той е плавал из Индийския океан, там сирените Ги има на цели тайфи, с разпуснати коси по раменете. Досущ като пансионерките, дето водят на разходка из улиците децата… в Портсмут. Чакай, я послушай!
Тънък сребрист глас звънеше в тишината. Груб мъжки глас му отговаряше.
— Ако е сирена, има някой с нея! — каза Бен. — Дявол да го вземе! Какво може да бъде това? Кълна се,
