умората пречеха на движението им.
„Катамаран“ бе на такова разстояние, че дори да спреше, те не биха успели да го достигнат с плуване. На хоризонта се белееше като облак платното му, докато най-сетне се скри съвсем.
Бен се упрекваше защо Уилям не бе свил платното тогава, когато още бе имало надежда да се догони сала. Започна да вика към Уилям колкото му стигаше силата. Най-сетне, задъхан, обезсилен и съзнавайки, че салът е вече безнадеждно далече, престана да крещи и заплува с мрачното си отчаяние, учуден и огорчен от непонятната постъпка на момчето.
— Ти се умори много, капитане! Сигурно се умори много, дай на мен момичето. Лали, хвани се за рамената ми. Нека капитанът да си почине малко.
— Не! — отвърна морякът. — Защо? Мога още да издържа.
— Ш-ш-шт…! — прекъсна го негърът шепнешком, хвърляйки многозначителен поглед към момичето. — Надежда има, ще догоним „Катамаран“. Вятърът ще се промени и ще ни го върне. Разбираш ли френски? Лали не разбира! — каза на френски. — Тя не бива да разбере, че сме загубени!
— Прав си — рече Бен, — още не съм и казал… Господи, помилуй ни! Не виждам спасение.
— И аз, Бен, и аз, капитане!… Тежко ни!
И двамата се мъчеха да се задържат над водата. Откакто салът бе изчезнал от очите им, не знаеха в каква посока биха могли да се придвижат.
— Не си струва изобщо да се придвижваме нанякъде — каза Бен, — ще отпаднем съвсем.
— Прав си — отвърна негърът, — само да се държим така и да се оставим на вълните. Дай ми момичето, Бен, ти си уморен много повече… и прости, че ти говоря на ти…
— Моля ти се … — на лицето на моряка се изписа за миг нещо като усмивка.
— Лали, хвани се за мен — каза Снежко.
Предпазливо сне от гърба на Бен момичето. После наистина се оставиха на вълните, без да губят излишно сили, движейки се само дотолкова, че да не потънат.
Бяха уверени, че скоро ще умрат, усещаха се осъдени, вече с примки на шиите. Но най-страшното бе, че с тях щеше да погине и малката Лали!
Досега тя не бе споделила с тях страха си, който явно я бе обладал изцяло. Беше родена в страна, дето животът се считаше за играчка, бе свикнала да гледа смъртта и не губеше кураж при явна опасност, но все пак бе малко момиче, навремени страхът я задавяше. Постепенно самата не можа да установи дали се е поддала на неизбежността, или не можеше да осъзнае съвсем ужасната опасност. Във всеки случай можеше да се каже, че бе спокойна не според годините си. Може би я крепеше вярата, която хранеше към своите защитници.
Снежко и Бен не се съмняваха в печалния изход. Но Бен бе много по-отчаян. В дълбоките потайни кътчета на душата на негъра блещукаше лъч надежда. Бен дотолкова бе убеден, че ще загине, че насмалко да се поддаде на мисълта сам да ускори края си. Благодарение на свойнствения инстинкт на всички живи същества за самосъхранение, той все още се бореше със смъртта, с мисълта за последното издихание.
Вече и тримата не говореха. Царуваше тържествено предсмъртно мълчание. Силите им бяха изтощени до край. Всяка минута можеха да потънат. Чуваше се само плясъкът на разлюлените от лекия вятър вълни и навремени жаловитият писък на някоя чайка.
Изведнъж Лали нададе слаб вик. Както седеше на рамената на Снежко, тя забеляза някакъв предмет, който плуваше насреща им.
— Какво има, Лали? — попита глухо негърът.
— „Катамаран“! „Катамаран“! — отвърна Лали.
— Не — каза Снежко, — това е сандък.
— Сандък? Май че се лъжеш…
— Кълна се в главата си! И то не кой да е, ами моят! — обади се едва-едва Бен.
— Твоят ли? — и негърът се помъчи да повдигне глава. — Вярно, бе. Как е попаднал тук? Нали го остави на сала!
— Разбира се…
Бен замълча и заплува към сандъка. Нямаше никакво съмнение. Беше наистина неговият сандък, грижливо обгърнат със синьо платно, с буквите Б.Б., снабден с две яки железни дръжки. Мисълта, че нещо се е случило с „Катамаран“ прониза съзнанието и на тримата.
— Горкият Уилям! — каза задавяйки се от мъка Бен Брас. — Сигурно с него е свършено… Но не! Какво би могло да разруши сала? Ясно е, че момчето нарочно го е хвърлило. Снежко, ще изплуваме! Да живей Уилям!.
С удвоени сили заплуваха към сандъка. Тези мигове за тях бяха несравнимо щастие. Сандъкът се полюшваше върху водата с капака отгоре. Можеше да се помисли, че в това положение го задържа с тежестта си медното украшение, което служеше за баласт. Ако се съдеше по това, че той се издигаше така над водата, можеше да се заключи, че е празен. Дръжките му висяха от двете страни и плувците се уловиха за тях.
Така сандъкът получи равновесие и макар да се снижи от тежестта, все пак горната му част се задържа над водата дори и когато Лали бе положена върху капака.
IX
Тримата давещи се представляваха странна група. От дясната страна на сандъка висеше Бен, заврял лявата си ръка до лакът в дръжката. По такъв начин половината от тежестта на тялото му се поддържаше от сандъка и той само движеше леко дясната си ръка, за да не потъне.
От другата страна в същото положение се крепеше Снежко, само с тази разлика, че той се държеше с дясната си ръка.
Лали, легнала неподвижно върху капака, се държеше за ръбовете.
И така, положението им значително се подобри. Макар да бяха в ноктите на смъртта, у тях се зароди надежда за спасение. Можеха да се задържат няколко часа върху водата, докато започнеше да ги мъчат гладът и жаждата.
Помощта, която бяха получили в най-критичния момент, доказваше силата на Провидението. Затова решиха да се борят със смъртта до последен дъх. Чувствувайки се в относителна безопасност, те започнаха да обсъждат положението.
Мисълта за една гибел на сала, очевидно бе неоснователна, тъй като океанът бе спокоен. Не знаеха нищо за екипажа на „Пандора“. Екипажът на, „Пандора“ сега бяха те… с отплавалия Уилям. Трябваше да се съберат, да оживеят, да докажат, че не всички от този екипаж са зверове.
И така, салът бе цял и отплавал неизвестно накъде в океана. На Лали, която виждаше най-добре наоколо, бе заръчано да следи хоризонта. Ако „Катамаран“ се окажеше на две или една мили, в която и да е посока, тя не можеше да не види платното. Но пред очите й се разстилаха само синя вода и безоблачно небе.
Очевидно, салът бе отнесен далеко и трябваше да се откажат от мисълта да го догонват. Но предположенията на Бен бяха по-утешителни. Той бе убеден, че срещата със сандъка не е случайна и че той е нарочно хвърлен от Уилям.
— Уверен съм — повтори той, — момчето е хвърлило сандъка, който беше на средата на сала, когато скочих за Лали, не е паднал сам, Уилям е измислил това. И трябва да признаем, идеята е добра. Не за пръв път в неговата умна глава се раждат такива прекрасни мисли!
— Възможно е. Много е възможно! — отговори Снежко.
— И аз се досещам какво ще направи той по-нататък — Бен продължи нишката на предположенията си.
— Какво… капитане? — попита Снежко.
— Той несъмнено е свалил платното. Само не знам защо не стори това по-рано, когато му крещях и той не можеше да не ме чуе. Уверен съм, прочее, че не е виновен. Помня, когато поставих платното, завързах здрав възел на реята. Може би не е успял да го отвърже. А сега вече или го е развързал, или го е прерязал, затова не виждаме платното. Бога ми, бас държа, „Катамаран“ е наблизо. Най-много на един-два възела от нас. Разбира се, не можеш да знаеш нищо сигурно, когато стоиш до уши във водата, но във всеки случай без
