Тъмният плавник на гърба и разсичаше водата в права линия. Тя не губеше от погледа си нито за миг своята плячка. За голямо отчаяние на негъра триъгълникът все повече се скъсяваше.
— Лали! О, Лали! Горката Лали! — крещеше жалостно Уилям. — Бен, скъпи Бен, заклиням те в Господа Бога, спаси я! Плувайте надясно, аз ще плувам между вас и акулата!
Бен губеше сили от преумора и за минута изчезна под водата. Но ето че изплува, подчинявайки се безпрекословно на заповедите на Снежко. Той не знаеше, че към него се е насочила акулата, плавниците на която не се забелязваха в права посока. Като видя, че Снежко се хвърли във водата, капитанът на „Катамаран“ си помисли, че акулата може би е все още наблизо, но без предупрежденията на негъра не можеше да знае от коя страна се намира тя. Тутакси послуша готвача и обърна надясно, плувайки с последни усилия с една ръка. Тя, разбира се, бе необикновено силна и за няколко минути положението се промени — вместо триъгълника, се получи права линия. Акулата бе на единия край на тази линия, капитанът и Лали на другия, а Снежко в средата.
При тази промяна акулата изгуби предишното си предимство. Вместо уморения плувец нейният противник сега бе силен и въоръжен, и се чувствуваше във водата добре като нея — можеше с часове да се държи на повърхността, а под водата толкова, колкото всяко земноводно. Но той не смяташе да се спуска под водата. Искаше колкото може по-дълго да се държи над нея, понеже опасността бе именно пред самите му очи Да не забравяме, че знаеше отлично особеностите на всяка порода от това „семейство“. Знаеше, че за да овладее даден предмет, акулата трябва да бъде над него, в противен случай тя се принуждава да се обърне на гръб или на една страна, според положението на плячката. Ако и двамата са над водата, акулата се принуждава да направи пълно обръщане, с корема нагоре. Това се обяснява с положението на устата и строежа на челюстите. Снежко добре знаеше това, не по-зле от търсачите на бисери в Калифорнийското море, които изобщо не се плашеха от акули. Снежко бе виждал как с просто късо дърво, заострено от двете страни, те се спускаха безстрашно в дълбочините, в случай на нападение причакваха акулата да отвори грамадната си уста и бързо натъпкваха дървото между челюстите й. Раните, които се образуваха при затварянето на устата, довличаха на акулата сигурна смърт. Но имаше един род акули, с които борбата не се водеше така лесно, поради това че трудно се разпознаваха. Те внушаваха голям страх на моряците и рибарите, бяха известни под името tintoreta.
Всичко, свързано с акулите, знаеше Снежко и най-вече това, че сражението сега бе неизбежно. Чудовището, изглежда, твърдо бе решило да си похапне човешко месо. Черната кожа на негъра разпалваше особено алчността му след като бе изтървало двамата бели. Къдравата глава на негъра сега бе на някакви двадесет-тридесет сажена. Човек, несвикнал с подобна борба, би замръзнал от ужас. Но Снежко плуваше към нея съвсем спокойно, твърдо уверен в победата.
Уилям, седнал на кърмата на „Катамаран“, следеше със замряло сърце всяко движение на своя приятел. Видя как той извади ножа от ножницата и го стисна със зъби, но какъв способ щеше да употреби в борбата още не можеше да се предвиди.
VIII
Акулата, въпреки лакомията си, е надарена с инстинкт за самосъхранение. Както и тигъра, тя знае дали ловът ще и се отдаде лесно, или ще има работа със сериозен противник.
Безстрашието на негъра й направи впечатление. Може би нейният пътеводител — лоцманът, я бе предупредил за приближаването на опасния враг. Както и да е, тя, вместо да плува в противоположна посока и да се хвърли в атака, изведнъж промени тактиката си.
На разстояние пет сажена започна постепенно да намалява бързината си. Тъмните й плавници изглеждаха неподвижни. Сетне промени посоката си, като че ли смяташе да нападне неприятеля откъм гърба му.
Странно бе това, че двамата й спътника сякаш управляваха движението й. И единият, и другият плуваха от двете й страни.
Маневрата и обезпокои негъра. Той очакваше незабавно настъпление й вече се бе приготвил — извади ножа от устата си и го задържа в дясната ръка, издигната за удар. В същия миг в ума му се породи нова мисъл: Ако акулата го задмине и отплува срещу Бен, Бен незабавно ще загине.
— Бен! — започна да вика. — Плувай в кръг като мен и се дръж в центъра, а аз ще плувам около вас, иначе и ти, и Лали загивате!
Морякът вече бе забелязал опасността и се подчини на тази заповед.
Зрелището отново се промени. Вместо права линия, готовите за борба образуваха три концентрични кръга. Бен, с товара си, се въртеше отвътре, след него идваше Снежко, а акулата със спътниците си образуваше външния кръг — сьс страшните си очи тя гледаше своята плячка, готова при първата грешка на негъра, да се хвърли към нея.
Странната игра продължи повече от пет минути.
Ако акулата беше по-хитра, щеше да продължи маневрата, понеже измъченият Снежко без друго щеше да потъне, а преди него би потънал Бен с момичето. Но и акулите, както всички същества, имат припадъци от гняв и нетърпение. Тя поиска да ускори развръзката и бързо промени посоката, заплува направо към центъра, където се въртеше Бен — без да гледа повече ножа в ръката на Снежко. Тя трябваше да премине почти светкавично покрай него, така че бе достатъчно той само да посегне и да забие ножа в нея.
Снежко забеляза промяната в тактиката на противника и в същия миг, когато той премина на разстояние един фут, взе отново ножа между зъбите си, загреба силно и с пъргав скок се озова върху гърба на това истинско чудовище.
Стисна с едната си ръка изпъкналостта на лявото и око и заби диво пръсти в орбитата му, а с дясната ръка, в която лъщеше ножът, започна да нанася силни удари, дето завари.
Той слезе от този „воден кон“ едва когато го видя мъртъв върху почервенялата от кръв вода.
Както вече казахме, през цялото време на драмата Уилям наблюдаваше от кърмата. Като видя победената убита акула, нададе радостен вик, който обаче тутакси се превърна в ново отчаяние. Погълнат от борбата на негъра с акулата, той не забеляза, че „Катамаран“ с разпуснато платно плава по вятъра и все повече и повече се отдалечава. Дошъл на себе си, Уилям забеляза, че ново нещастие заплашва и него, и приятелите му.
Отчаяният му вик привлече вниманието на Бен, който разбра в един миг каква е работата и извика на юнгата:
— Уилям! За Бога! Вземи кормилото, помъчи се да го извърнеш! Иначе сме загубени!
Юнгата грабна веслото и с всички сили се опита да обърне посоката на „Катамаран“. След няколко напрегнати минути успя да постави носа в надлежното положение. Но това не беше достатъчно. Макар че салът не плаваше сега с онази стремителност, все пак платното му го влачеше доста бързо. Снежната топка, който нямаше нищо в ръцете си и който плуваше по права линия, не се бе приближил ни най-малко до сала.
Подобно положение не можеше да продължава дълго. Плувците показваха вече признаци на голяма умора: негърът можеше да се бори още известно време. Но морякът отпадаше поради тежестта на Лали и само някакъв щастлив случай, който би могъл да спре „Катамаран“ би могъл да го спаси. Напразното гонене на сала продължи още две-три минути. Негърът изпревари Бен няколко метра, но като увеличи разстоянието между себе си и него, не се доближи до сала и предимството му всъщност не можеше да му помогне в нищо — салът продължаваше да се движи напред. Първата мисъл на Снежко бе да догони сала, да седне при кормилото и да се върне на помощ на капитана и на Лали.
Уверен в своето изкуство, той не се съмняваше, че този план не само е възможен, но и лесно изпълним. Но скоро започна да се съмнява в успеха. Тревогата му се увеличи, тъй като синята ивица вода, която делеше „Катамаран“, съвсем не намаляваше, въпреки усилията му, а наопъки, ставаше все по-голяма. Тогава реши, че неговите старания са напразни и се отказа от надеждата да да гони спасението. Минаха няколко мига и изведнъж реши друго — да не слага оръжие. Обърна се и погледна назад. На около двеста метра от него се виждаха два черни предмета, здраво стиснати един о друг. Той не се поколеба нито секунда. Заплува към тях. Занимаваше го само една мисъл: да държи поверената му девойка, докато силите му се изчерпят напълно. Или да я спаси, или да умре заедно с нея.
Готвачът и морякът — „капитан“ плуваха сега един срещу друг. Напредваха бавно. Отчаянието и
