И не само тази дъска. Целият „Катамаран“ се разтърси от горе до долу така силно, че и Бен, и Уилям, и Лали едва успяха да запазят равновесие. В същото време се чу странен шум и разпенените вълни се разбуниха около сала.
Снежко изплува на повърхността, но като видя състоянието на сала, не се опита да се качи на палубата. Плуваше подире му, със странни възклицания на страх и учудване.
— Дявол да го вземе — извика не по-малко стреснат Бен — какво има отдолу? Кит ли е, що ли?
Нов, още по-силен удар прекъсна моряка. Сякаш всеки миг салът щеше да се разтроши на парченца, но ето че изведнъж дойде отново в равновесие и вълните наоколо постепенно се успокоиха.
Снежко се върна на борда. Неговия комичен вид, ако моментът не бе толкова страшен, би предизвикал буен смях у приятелите. Но сега не им беше до смях. Паниката бе обзела всички с еднаква сила. Мълчанието бе мъртво.
Пръв го наруши Снежко:
— Мило… милосърд… ни… Боже… Какво беше това? Какво мислиш ти, капитане? Видях във водата някакво огромно и черно нещо. Несъмнено е дяволът!
Блуждаещите очи не негъра свидетелствуваха, че той наистина вярва в намесата на Тъмната сила. Макар че и „капитанът“ не бе по-високо от някои предразсъдъци, той все пак не споделяше в дадения случай увереността на негъра. Прекарваше през ума си всички епизоди от морския живот, с надежда да обясни загадъчния случай. Беше убеден, че е действувала естествена сила. Някой могъщ обитател на океана. Караше го да мисли така продължителното люлеене на сала. Той не можеше да си представи как така риба, като засегне с главата си дъното на сала, няма да побегне с всичката възможна бързина.
Първото предположение на Бен бе, че това е работа на кит. Но продължителността на нападението опровергаваше тази мисъл. От друга страна, ако беше кит или друго животно от подобен род, то „Катамаран“ неминуемо щеше да бъде обърнат само с едно замахване на опашката. Изведнъж Снежко извика радостно: Бе прегледал внимателно дъските. Между разтрозите се виждаше остър предмет, здраво забит в дървото.
Весел смях избухна след вика на готвача.
— Господи, помилуй! Вижте, вижте! Какво ни е изплашило толкова! Кой можеше да помисли, че мечоносецът разполага с такава сила?
— Мечоносец ли? Наистина ли? — викна и Лали. — Не мога да повярвам!
— Той е! — каза Уилям. — Ето носът му, а туловището му е изчезнало.
— Значи него съм видял под водата — каза Снежко.
— Да — каза Бен. — той е нападнал сала ни и сам е загинал, блъсканията са били от усилията му да се освободи. Забележете, дебелината на дъските е не по-малка от пет дюйма. Дявол да го вземе, какви странни чудовища се крият в океана!…
XII
Вниманието на екипажа, който отдавна бе забравил за капитана и моряците на „Пандора“ и имаше усещането, че е само той оцелелият все още екипаж на същия кораб, изведнъж спря вниманието си на фрегата, който продължаваше да се държи на повърхността, биеше отчаяно криле и правеше усилия да отлети, вдигайки облак пяна.
Бен и Снежко все така не можеха да си обяснят причината за тази борба. Острите движения и писъците на фрегата говореха за мъката и страха, които го терзаеха.
Най-после тайната бе обяснена — птицата започна да се уморява, силите й съвсем намаляха, пяната изчезна. И се видя, че тя не е свободна — риба, която приличаше на тунец, я държеше за краката. Но чудно — тя също показваше признаци на умора и нетърпение. Силите и на двата противника се губеха — борбата изглежда отиваше към края си. Най-сетне и фрегатът, и рибата останаха неподвижни.
„Катамаран“ доближи до тях и всичко се изясни. Както трябваше да се очаква, битката се оказа случайна. Голям тунец не бе могъл да се побере в клюна на птицата, а бе забелязал хвърчаща риба. Ноктите, които птицата бе насочила към хвърчащата риба, бяха попаднали случайно в очите на тунеца толкова силно, че колкото и двамата да се бяха блъскали, за да се освободят, не бяха успели да сторят това.
Снежко бързо ускори развръзката — нанесе силен удар по главата и на единия, и на другия.
След като се опомниха от учудването, предизвикано от толкова приключения, моряците прегледаха грижливо сала, за да видят дали няма някоя повреда от силните блъсъци. Дъската, в която бе останал забит носът на мечоносеца, бе съвсем цяла. Те не се и опитаха да го извадят-присъствието му съвсем не бе опасно за „Катамаран“.
Хвърлиха въдиците, но не успяха да уловят риба.
Слънцето бавно се спускаше към мълчаливите спокойни води и ги багреше пурпурно.
Събитията, които така бързо се бяха сменили през този ден, не бяха дали на приятелите време да обмислят положението. А сега, в часовете на покой и бездействие, техните мисли, не ще и дума, се съсредоточиха върху обикалящите ги от всички страни опасности и върху надеждата да излязат от необикновеното си положение. Гледаха скръбно към онази страна, където се бе скрило слънцето. Там, нз запад, им се искаше да отидат, там според тях бе желаната земя. Дълбокото спокойствие, което цареше наоколо, увеличаваше отчаянието. Океанът бе съвсем гладък, милиарди блеснали по небето звезди се отразяваха в неизгледната огледална повърхност. Тъмнината, тишината — всичко гнетеше нещастниците.
Втората причина за безпокойството бе изгубването на значителна част от изсушената риба. Те не се бяха огорчавали кой знае колко от това, докато с тях бяха пътували тунците. Но сега, когато край тях не се мяркаше риба, ги обземаше силна тревога. Явяваше се съдбоносният въпрос: ще успеят ли да попълнят запасите си.
Въпреки наближаването на нощта, настроението ставаше все по-мрачно. И четиримата пазеха дълбоко мълчание. Но подир два часа излезе лек вятър, който подгони „Катамаран“ в желаната посока. И общото настроение се повдигна.
Разбира се, никой не се надяваше, че вятърът ще продължи толкова, колкото да може да закара до някой бряг сала, или поне да го приближи значително до земя. Но движението винаги оказва благотворно действие върху хората. Те се движеха към желаната цел, излизаха от неподвижността, която гасеше и последния лъч надежда. Вярата, макар и слаба, във възможността за спасение, разбуди стомасите. Спомниха си, че още не са вечеряли. Снежко стана бавно и тръгна към склада. Скоро се върна при кормилото, където седяха корабокрушенците, и донесе няколко измокрени и напоени със сол сухари, както и малко сушена риба. Вечерята бе повече от скромна. Дори просякът би я изоставил, ако я имаше в големия град, но те, които бяха изоставени в океана, вече бяха свикнали да не бъдат придирчиви. Впрочем, имаха тунец, който се отличаваше с нежен, приятен вкус, но беше суров. Другата риба бе успяла наполовина да изсъхне на слънцето и затова тя бе предпочетена. За десерт бе предложено вино, което негърът раздаде много икономично.
Той съжаляваше, че не може да запали огън и да изпече един тунец. Искаше много да угоди на своето малко протеже. Понеже това бе невъзможно, даде на Лали своята порция вино.
Като се подкрепиха горе-долу, приятелите започнаха да споделят надеждите и опасенията, които ги вълнуваха.
— Някакво чувство ми подсказва — рече Бен, — че скоро ще стигнем до земя или ще срещнем кораб, не знам защо тая мисъл тъй здраво е заседнала в главата ми. Може би защото успешно избегнахме до сега опасностите, които искаха просто да ни довършат. Аз твърдо вярвам — Провидението ни покровителствува!
— Така е, капитане, не бива да падаме духом! — каза Снежко.
— Всевишният ни изпрати хвърчащите риби, които ни спасиха от смъртта. Да, Снежко, ти можеш да приказваш колкото си искаш за дяволи и призраци. Аз винаги ще твърдя, че има Някой Висш, че този Висш е Христос Бог! Той е навсякъде! Той изпрати храната и бурята, благодарение на него се срещнахме с вас, за да съединим силите и си помогнем срещу опасността, която, прочее, е напълно заслужена заради лошите ни постъпки…
