други, всякакви. На острова сигурно няма други жители! — каза Бен.
Макар че хвъркането на птиците развали илюзията, четиримата продължаваха да вярват в съществуването на острова. Тъй като той изглеждаше необитаем, бе излишно да се вземат каквито и да е предпазителни мерки и Бен, Снежко и Уилям седнаха при веслата.
„Катамаран“, каран от вятъра в същата посока, заплава по-бързо и скоро бе само на няколко сажена от острова. Сутрешната мъгла се бе вече разпръснала.
— Земя! — каза с ирония Бен, — Как ли пък не! Дявол да ме вземе, ако това е земя! То е толкова земя, колкото съм и аз! Прилича на скала, а още повече на кит. Бас държа, че това е кашалот!
— Мислиш ли наистина? — разочаровано рече Снежко.
— Нали ви казвам! — повтори Бен с глас, които не допускаше възражение. — Ах, разбирам! — извика внезапно. — Как не се досетих по-рано! Сигурно кашалотът е убит от някой китоловен кораб. А знамето, което се развява над него, е забито, за да могат да намерят тялото. Но, Боже милосърдни, нима корабът няма да се върне пак?
Продължавайки да говори, Бен мина на най-високата част на сала.
Неговата надежда обхвана и другите изстрадали сърца. Изследването на капитана трая повече от десет минути. Нито една точка на хоризонта не се изплъзна от очите му. Радостта, която ги бе озарила, пак се смени с дълбока печал. Нийде не се виждаха платна, нито каквото и да е подобие на кораб.
Капитанът напусна наблюдателния си пост и съсредоточи цялото си внимание върху кашалота. Мъглата се разпръсна окончателно, всички предмети вече бяха ярко осветени. След пет минути „Катамаран“ се приближаваше към кита. Спуснаха платното. Бен метна въже между перките и здраво го стегна. Можеше да се помисли, че това е лодка, привързана към голям военен кораб.
Бен имаше няколко причини да се изкачи на върха на тази „планина“, която се състоеше от месо и кости. И той незабавно започна да се изкачва.
Предприятието не бе лесно и безопасно. Хлъзгавата кожа на животното, наситена от отделящата се от него мас, пречеше на изкачването. Наистина, за един такъв ловък плувец като Бен, да падне във водата не бе голяма опасност. Но около трупа се движеше стадо акули. Обаче Бен Брас не бе от страхливите. Когато успя да се довлече до гърба на чудовището, веднага му хвърлиха от сала въже, по което на свой ред се изкачи негърът, и двамата се запътиха към опашката, или, както казваше Бен на шега — към „кормилото“ на странния кораб.
По средата, над гръбнака, имаше издатина, висока няколко фута, това бе гръбната перка — точката, на която се издигаше флагът. Като стигнаха до него, те се спряха да си отдъхнат и да разгледат околността, осветена от изгряващото слънце.
Четиримата се надяваха да видят китоловците, ако не бяха вече отплавали много надалече. Като разгледаха грижливо хоризонта, Бен и Снежко пренесоха цялото си внимание върху великана. Хвърлиха им се в очи няколко предмети, които не бяха забелязали до сега. Освен забития флаг, отстрани стърчаха две грамадни риболовни вили с дълбоко забити в сланината острия. За дървените дръжки бяха завързани въдици с широки, също дървени, гъби, които плуваха по водата. Бен ги нарече „процепи“. Преди да бе постъпил на кралска служба, той бе китоловец и познаваше добре всички начини и оръдия, които се употребяваха при този лов, на който неведнъж и той самият бе ходил.
— Да — каза той, — всичко е така, както си мислех. Но изглежда съм се излъгал за мястото, където се намира корабът. Смущават ме тези „Процепи“.
— „Процепи“ ли? — попита негърът. — Какво значи това? Тия дървени парчета ли наричаш процепи? И защо те смущават те?
— Защото ако ги нямаше, щях да бъда сигурен, че не преди много време тук е имало кораб и че той ще се върне.
— Разбира се, че е имало! Как иначе си обясняваш тоя флаг, пък и вилите? — викна Снежко.
— Ти не разбираш нищо от китоловство — отвърна Бен. Негърът опули очи.
— Виждаш ли — обясни Бен, присъствието на „процепите“ показва, че китът е бил все още жив, когато лодката е отплавала от него. Тия дървета са оставени, за да не може той да отиде надалече. По всяка вероятност тук е имало цяло стадо. За китоловците не е било изгодно дълго да се занимават с този, който е бил ранен. Пробили са го с вилите и са го белязали с флаг. По-рано разсъждавах по-иначе, смятах, че ако китът не е бил умрял, никой не би посмял да забие този флаг.
— А как другояче?
— Лъгал съм се, както и всички вие. Виждате, че пръчката е забита накриво, защото туловището му е малко наклонено ей тука. Майстор китоловец е хвърлил флага от лодка. Така е било. Но за нещастие нищо не говори, че китоловният кораб е близо до нас. Раненото животно е могло, въпреки завързаните части, да се отдалечи на няколко мили от мястото, където са го оставили. Това се случва често. Такъв голям кит рядко може да се срещне. Той е могъл да се отдалечи много преди да е изпуснал последния си дъх. Ако всичко е така, както го мисля, нямаме шансове да срещнем китоловците.
Бен замълча, сетне отново започна да се вглежда е далечината.. Но не откри нищо утешително в нея.
XIV
Бен и Снежко останаха на гърба на кашалота. Те не преставаха да се надяват въпреки всичко, че китоловците ще се върнат за плячката си. Салът, завързан за великана, бе почти толкова сигурен, колкото ако бе хвърлил котва в земя.
Още едно обстоятелство ги задържаше тука. Те искаха да попълнят припасите си. И Бен, и Снежко знаеха, че под кожата има скъпоценно хранително вещество. Разтопена и пресована, сланината можеше да даде най-малко стотина бурета тлъстина. Но това не ги интересуваше. Те не биха могли да я разтопят, нито да я запазят. А главата на кита съдържаше течност, която нямаше нужда от приготовление. Трябваше само да се разбие черепът, в който съществуваше място, изпълнено с чист спармацет, около десет бурета. Едно такова количество щеше да бъде съвсем достатъчно за нуждите на екипажа. До сега липсата на огън им пречеше да сварват припасите си. Полученият от кита спармацет за дълго щеше да им осигури горивния материал. Добрите хора бяха забелязали какво отвращение хранеше Лали към суровото месо. Щастливата находка ги радваше сега най-вече поради това, че момичето щеше да се чувствува по-добре.
С помощта на негъра и на Уилям Бен разби черепа със секирата и напълни веднага тенекиеното ведро със скъпоценната течност.
Парче насмолен канап, натопен в маслото, ставаше за фитил и ведрото бе превърнато в лампа, която оставаше само да се запали. Бен бе отчаян пушач, намери в джоба си съвсем сухи огниво и прахан. Импровизираната лампа пламна със силен пламък. Апетитно парче риба се изпече бързо върху нея и за първи път от катастрофата на „Пандора“ нашите приятели ядоха без отвращение.
Спармацетът продължаваше да гори. Снежко предложи да си приготвят веднага и вечерята, за да икономисат топливото. Бен го посъветва да изпече всички провизии, които имаха, за да се запазят по-добре, дори за няколко месеца.
Недостиг от топливо нямаше да ги безпокои. Бен уверяваше, че главата на такъв кит може да съдържа не по-малко от десет бурета течен спармацет. Освен това, разполагаха с голям запас и от мас. С една дума нямаше за какво да се опасяват, че топливото може и да не им стигне. На „Катамаран“ бе възможно да се пали огън непрекъснато в продължение на цяла година.
Не можеха да се похвалят само с това, че месото бе в неограничено количество, но Снежко и Бен едновременно констатираха, че и този въпрос може бързо да се разреши — наоколо гъмжеше от акули, равни породи, съпровождани от лоцмани и бозайници. Околността бе буквално гъмжаща от тяхното изобилие. Накъдето да погледнеха, стърчаха над водата грамадни гръбни перки. Разбира се, бяха дошли за мъртвия каша-лот, но сами не можеха да се заловят с унищожаването му: устата на акулата бе такава, че не можеше да къса парчета от голямо животно, но инстинктът и подсказваше, че оня, който е убил, ще се върне.
— Всичко, което мърда наоколо — каза негърът, — е ужасно гладно, така че лесно ще ни бъде да ловим! Но както виждам, нямам нищо, което да заприлича на кука, с която може да се ловят акули.
— Не се безпокой — каза Бен, — имаме нещо по-хубаво от куки. Виждаш ли тези вили? Дявол ме взел,
