Юначага си ти! Да налеем тогава спармацета и да поставим кълчища. Такава илюминация ще имаме, здраве му кажи. Хайде, на работа!
Издълбаната дупка напълниха със спармацет, вместо фитил сложиха разсукано въже. Поставиха кръстом две весла и в точката, където те се срещаха, прикрепиха вилата, закачиха на нея няколко парчета месо и запалиха фитила. Насмоленото въже пламна и силен пламък се издигна на няколко фута. Скоро едната страна на месото бе достатъчно опечена и го обърнаха. То се опушваше бързо и майсторът готвач току окачваше нови и нови парчета.
На дведесет мили от мястото, където се вдигаше веселият пламък и озаряваше околността, се намираше сал, много по-голям от „Катамаран“. Върху него можеха да се видят моряци, които имаха вид повече на привидения, отколкото на хора. Едни седяха неподвижно, други с лодка сновяха между буретата, остатъците от мачти, ханшпугите и другите пъртушини, които бяха натрупали върху дъските.
Сред тези живи скелети, до мачтата, се търкаляха обезобразен череп и човешки кости. Окървавените останки говореха за скорошна жертва. Разхвърляните по целия сал кости говореха също че спасилите се от „Пандора“ тридесет души са останали двадесет и пет не току така. Въздухът се огласяваше от стонове и проклятия.
— Слушайте, дяволи! — извика един от тях, с прошарена брада, в когото можеше да бъде разпознат силният цветущ до скоро французин от злощастния кораб, името на когото приятелите от „Катамаран“ така често споменаваха. Трябва още веднъж да хвърлим жребие. Нека видим кой ще пирува, кой ще умре.
Картината, която представляваше този сал, говореше ясно с какво се хранеше неговата банда откак бе изядена последната порция сухари. Всички разбраха за какво говори французинът. Около техния сал плуваха също много акули. Моряците се бяха мъчили да ги уловят. Но този лов се оказваше несполучлив. Акулите не приближаваха достатъчно, макар че на въдицата висеше примамливо парче човешко месо. Сякаш чудовищата усещаха, че ги чака в близко време много по-голяма и сигурна плячка.
Легро запазваше и тук превъзходството, както на „Пандора“. Около него се бе образувал отред телохранители, готови да поддържат авторитета му. На тях се падаха най-добрите парчета при делбата. Но въпреки присвоения благодарение на физическата сила и грубия характер престиж, Легро Французинът нямаше право да посочва своеволно жертвата. Нещо повече — и той, и неговите привърженици взимаха наравно с всички участие в тегленето на жребия. Само съдбата решаваше въпроса за живота или смъртта на всеки поотделно.
Легро и неговите приятели искаха да се възпротивят на този ред, но се въздържаха. Противната страна бе още твърде многобройна.
За трети път вече набелязваха жертвата. Макар че всеки от присъствуващите бе заплашен от възможната смърт, никой не протестираше и спокойно изтегляше жребия. Страните на някои побеляха, устните им трепереха, но повечето, пренесли толкова страдания, се отнасяха сякаш равнодушно към общото решение.
Някои от моряците, най-силните, които понасяха лишенията по-леко, заобиколиха Легро, който ръководеше тегленето на жребието. Той държеше продълговатата торбичка с двадесет и шест копчета, колкото бяха останалите живи хора. Дведесет и пет бяха черни, двадесет и шестото — червено. Изтеглилият червеното копче се обричаше на смърт.
На пипане копчетата бяха съвсем еднакви.
Не бе определен какъвто и да било ред. Копчето можеше да бъде извадено както от първият, така и от последният моряк.
Всички се приближаваха един подир друг, спускаха ръка в торбичката и показваха на околните копчето си.
Тегленето нямаше тържествен характер. Някои се шегуваха със сполуката. Други, по-впечатлителните, като избягваха опасността, изказваха шумно радостта си. Останалите, бледни, с блуждаещи погледи. Мълчаливо очакваха реда си, отлагаха съдбоносния, непоправим момент.
Легро държеше торбичката. Изглеждаше хладнокръвен, но външното спокойствие му струваше скъпо. Той беше дълбоко в душата си голям страхливец. Можеше под влиянието на гняв или възбуда да се бие като лъв и да пренебрегва опасността, но в равна борба и пред лицето на неумолимата съдба, когато не можеше да прибегне към хитрост, се чувствуваше безсилен.
Отначало той имаше невъзмутимо спокоен вид. Шансовете за живот бяха повече от тези за смърт. Но с увеличаване броя на щастливите, получили черно копче, лицето на Легро се промени, хладнокръвието се смени с тревога, която той дори не се мъчеше да прикрие.
Най-после останаха само пет копчета. Спокойствието съвсем го напусна. Той мислеше вече дали да даде торбичката на другиго, а сам да изтегли жребието, или да отложи още малко. „Може би това ще промени участта ми“, разсъждаваше трескаво. Разтърси торбичката надявайки се съдбоносното копче да излезе отгоре и да се падне на приближаващия моряк. Всичко остана напразно.
Реши да продължи и да държи торбичката. Не можеше да допусне, че червеното копче ще остане последно за него. Бяха само пет. Той напрегна последните си сили и остана на мястото си.
Двадесет и първото, двадесет и второто, двадесет и третото, два-десет и четвъртото копчета бяха извадени. Всички те бяха черни!
Останаха на реда само Легро и един моряк ирландец. Единият трябваше да умре!
На всички сега им бе неописуемо интересно да изчакат края. Между Французина и Ирландеца съществуваше отдавна непримирима вражда, разпалена едва ли не още в първия момент, когато двамата се бяха покачили на „Пандора“.
Лари О’Хорман, ирландецът, бе на страната на Бен Брас в борбата, която той водеше срещу Легро. Оттогава Французинът не изпускаше случай да се спречка с Лари О’Хорман. Омразата, която Легро хранеше към Бен, бе пренесъл и върху ирландеца. Няколко пъти бяха възникнали кавги, в които Легро, по-ловък и по-хитър, винаги бе Държал връх. Но до сбиване още не се бе стигнало. Легро бе избягвал това, тъй като бе знаел, че ще победи силният ирландец, а той ще изгуби престиж. Лари О’Хорман бе с миролюбив нрав и не се сбиваше никога пръв.
Сега двамата врагове стояха един срещу друг. Хлътналите очи, мършавите страни, сякаш изтърбушените гърди до ребрата не обещаваха обилна трапеза.
Французинът все пак имаше по-здрав вид, може би защото бе вземал за себе си лъвските части при разделянето на жертвите.
На сала царуваше мъртво мълчание. Нарушаваше го само равномерният плясък на вълните.
Враговете се поглеждаха мълчаливо и безкрайно злобно.
Привържениците им ги заобиколиха бавно и мрачно.
— Предлагам — каза изведнъж ирландецът, — да свършим спора с борба. По дяволите жребието! Съгласни ли сте, приятели?
Неочакваното предложение срещна съчувствие сред част от екипажа. В него нямаше нищо неправилно. Приятелите на Легро мълчаха. Те искаха французинът да се изкаже по-напред, макар че никой не се съмняваше в приемането на предложението.
Легро отказа решително. Пожела да следва решението на съдбата:
— Господин ирландец! — каза той иронично. — Надявам се, не мислиш, че съм се изплашил от теб! Никой няма да повярва това … Но аз се подчинявам на съдбата. Тя до сега не ме е галила, пък и доколкото виждам, и ти не си от любимците й. Шансовете ни са равни. Да се обърнем към нея за последен път!
Иронията на Французина бе преминала неусетно в простодушие и бе предизвикала съчувствие у всички.
Общото мнение поиска да се продължи тегленето на жребието. Но възникна нов спор. Яви се въпросът кой да държи торбичката. Едни предлагаха да я държи трето лице. Легро се възпротиви. Каза, че ще доведе докрай възложената му мисия, която впрочем, както бе вече доказано, не му даваше никакви предимства.
Думите му отново направиха необходимото впечатление. Бе решено Французинът да държи торбичката. Ирландецът бръкна смело в нея и… извади черното копче. Въпросът кой да умре бе решен.
