ако не мога да ги използувам за нашия лов! И така, приятелю, остави готвенето и ела да ми помогнеш. Когато уловим няколко акули, тогава можеш пак да се заловиш с готвенето.
Снежко се подчини. Бен хвана секирата и се зае да извади вилата, която бе заседнала дълбоко в тялото на кашалота. Снежко изгуби търпение и дръпна дръжката така силно, че я измъкна от куката. За нещастие той не бе пресметнал силата на съпротивлението и загуби равновесие. Не успя да се задържи на хлъзгавата повърхност на кита и с див вик се търкулна надолу. Тялото на животното бе силно наклонено към водата и негърът не само не можа да се изправи, но разбра за миг, че няма за какво да се залови.
Какво го очакваше? Двадесет-тридесет гладни акули, разтворили уста, жадно отправили към него свирепите си очи.
За щастие Снежко не изпусна от ръце вилата, виновницата за падането му. Освен това той падаше не от страната, където бе примамката, а от другата. Тези две обстоятелства можеха да го спасят. На средата между мястото, където се бе подхлъзнал, и повърхността на водата той се спря, или по-точно, започна да пада не така бързо, благодарение на въжето, завързано за края на вилата. Другият край бе завързан за голяма греда. Тя, разбира се, не би могла да удържи едрото тяло на негъра, но за всеки случай намали бързината на падането.
В края на краищата Снежко неизбежно щеше да стане вечеря за акулите, ако не беше изобретателността и присъствието на духа на Бен Брас. В момента, когато краката на негъра бяха на няколко дюйма от водата, той ловко улови въжето и го задърпа с всички сили към себе си. Разбира се, успя само да попречи на по-нататъшното падане. Да помогне на негъра да се върне горе се оказваше невъзможно, тъй като не се намираше опорна точка. Нещастният готвач висеше на косъм от смъртта. Отлично съзнаваше положението, вече чуваше плясъка на акулите по водата, виждаше черните триъгълни перки и страшните очи.
— Дръж добре, капитане! — викаше той, запъхтян от ужас. — За Бога! Да не изпуснеш въжето! Ако го отпуснеш един дюйм, съм загинал! В името на Светото Провидение, дръж по-здраво!
Бен нямаше нужда от молба. Той здраво държеше въжето, не го оставяше да се продължи нито косъм. Не можеше да промени положението си, да се закрепи по-добре, тъй като най-малкото реагиране можеше да погуби готвача и скъпия приятел. Никога, през целия си бурен живот, Снежко не се бе озовавал толкова близо до смъртта.
Катастрофата изглеждаше неизбежна. Силите и на двамата се изчерпваха. Изведнъж Бен усети допира на нечии нервни ръце. Озърна се и видя до себе си Уилям. Юнгата бе забелязал падането на Снежко и бе съобразил на каква опасност се е подложил, затова и с грамадни усилия се бе покатерил по кашалота, рискувайки сам да се подхлъзне и да се озове при скъпия покровител на Лали. С общи усилия нещастният започна бавно да се издига към спасението.
Като се видя в безопасност, той се поуспокои, но трудно идваше на себе си. Бен и Уилям бяха също силно развълнувани и уморени.
Минаха няколко минути в мълчание.
Щом си върна възможността да говори, Снежко изсипа куп горещи благодарности към спасителите си. Но Бен се отнесе съвсем равнодушно към тях. Затова пък похвалите, които се отнасяха за юношата, радваха и вълнуваха дълбоко и него, и Лали. Присъствието на духа и Смелостта на юношата изпълняха с гордост сърцето и на стария морски вълк Бен. Като се порадваха на щастливия изход от печалното приключение, приятелите отново се заловиха за работа.
На Уилям бе поръчано да допече рибата. Той се върна на сала, за да довърши готвенето й да успокои развълнуваната Лали, която не бе успяла изцяло да зърне участта на покровителя и само се бе досещала за нея.
Бен взе вилата от негъра и обгърна с поглед океана.
Стадото акули се бе събрало на мястото, където Снежко щеше да падне, сякаш още не ги бе напуснала надеждата за бърза вечеря.
Бен Брас искаше да убие с лоста около половин дузина акули, за да попълнят провизиите. Колкото отвратителни и да бяха на вид те, някои части от телата им бяха много вкусни — от тях не би се отвърнал взискателният гастроном, камоли изстрадалите от глад хора.
Да се убие акула с вила не е трудно, ако може да се приближи човек до нея. От мястото, където се намираше Бен, не беше безопасно да се направи това. Бен се боеше да не се подхлъзне като Снежко, реши да се залови за работата другояче. Заръча на негъра да отсече няколко парчета мас от гърба на кашалота, после се отправи към опашката. На места направи вдлъбнатини в кожата, за да не се хлъзгат краката му.
Спря се там, където се разклоняваше опашката и направи три малки вдлъбнатини. После с приготвената вила започна да причаква акулите. Отначало чудовищата като че се изплашиха и дори се поотдалечиха, но морякът хвърли парче мас във водата и ето че върху него се нахвърлиха десетина акули. Една от тях Бен ловко намуши с вилата и я изтегли върху кашалота.
Доубиха я с няколко удари със секирата. Същата участ постигна още няколко акули. Бен прекрати лова едва когато намери, че запасът от храна е достатъчно голям.
Месото бе отделено от костите, нарязано на резени и готвачът с наслаждение се залови за готвенето. Както бе вече казано, топливо имаше предостатъчно. Кашалотът съдържаше толкова „гориво“, че да могат да се изпекат всички акули, които се намираха на десет мили наоколо. Океанът по тези места биваше буквално покрит понякога с риба, а въздухът бе препълнен с птици.
Приятелите разсъждаваха така: защо ли толкова различни същества се трупат на едно място и каква храна могат да намерят така далече от сушата? Тези различни видове съществуват ли един за друг? В чистата и светла наглед вода се извършваше непрекъснато зараждане и разрушение.
Океанът не беше навсякъде еднакво населен. Срещаха се места, където имаше извънредно малко и птици, и риби, където можеше човек да плава с дни без да срещне живо същество. Океанът си имаше своите пустини. Не трябваше да се търсят причините за тази неравномерност в по-голямата или по-малката дълбочина на водата. Бе известно и на нашите приятели, че в по-големите океани минават различни течения. Тези течения се дължат не на временни бури и урагани, а на постоянни, правилни ветрове, като пасатите в Атлантическия и Тихия океани, мусоните в Индийския и така нататък. Често едно течение се срещаше с друго, тогава се натрупваха растения, всякакви остатъци от умрели риби и птици на едно място и служеха за храна на нисшите породи, които на свой ред ставаха жертва на висшите породи.
XV
Оставихме Бен и Уилям заети с приготвянето на месото върху огъня. Разбира се, нямаше печка, ведрото, с което бяха приготвили първия обед, бе много малко, с него можеше да се опуши добре онова месо, което имаха в наличност. Щяха да изгубят доста време за това. А времето им бе скъпо. Не трябваше да го губят, Снежко въздишаше тежко при спомена за кухнята на „Пандора“ с удобната печка, отрупана с готварски принадлежности. Там той бе имал грамаден котел, в който бе приготвял храна от цели животни.
Разбира се, Снежко не обичаше да губи време в безплодни разсъждения и въздишки. При това като готвач можеше да се каже, че едва ли бе имал равен на себе си сред корабните готвачи в океана. Ето защо той бе успял да си състави план.
— Не си струва да блъскаме главите си за печка — каза той, — ще минем и без печка. Ето как: ще запалим огън ей тука!
— Тука? — попита Бен учуден.
— Че защо ни е огън като нямаме нито котел, нито казан? — попита Лали.
— Не се безпокойте — каза готвачът, — ей сега ще изнамеря съдина, в която да се събере всичката сланина на стария кашалот, както го наричате вие!
— Говори по-ясно, не разбирам нищо — каза Бен.
— Я ми дай секирата, каза Снежко, — тогава ще разбереш всичко, капитане!
Бен му подаде секирата. За няколко минути Снежко засече дълбока вдлъбнатина в гърба на кита. После прие тържествуващ вид, положил секирата на рамото си.
— Е, капитане? Какво ще кажеш сега?
— Браво, Снежко! Браво! — каза капитанът. — Твоят черен мозък е по-изобретателен от моя бял.
