— Ние рано се разотидохме — започна Алмагро, — аз седях сам с мъката си. Внезапно чух Уелс да лае яростно. Предчувствайки нещо недобро, незабавно изтичах в общата стая да приготвя оръжието. В това време Мария, която се беше сетила да се качи на своята наблюдателница, закрещя оттам: „Бързо носете вода, каците са почти празни, а виждам много факли!“ Действително, ние бяхме пренебрегнали възможността, че можем да бъдем нападнати и не бяхме помислили дори за каците. Сега всички се заловихме трескаво за работа. Едва успяхме да напълним каците с вода, когато диваците, както им беше обичая, изведнъж хвърлиха към нас факлите си. Том, който отговаряше за кожените тръби, от вълнение не съумя да насочи както трябва водните струи и плетът беше обхванат от огъня. Вятърът го отвя към къщата. Аз изтичах да помогна на Том и тъкмо се справихме, когато се разнесоха вашите изстрели. Нана се сети да удари камбаната. Във всеки случай, Господ пак не ни остави да погинем!
За по-нататъшни разговори беше много късно, поради което нашите приятели се разотидоха по леглата.
На другия ден огледаха опустошенията, които беше причинил пожарът. Оказа се, че освен унищожената част от плета с дължина от около трийсет крачки, беше изгоряла напълно и къщата, изгорял беше запасът топливо, приготвен за зимата и накрая почти всички подаръци от мисис Дълас — сандъчета, етажерки, а също така мебелите, направени с цената на толкова труд. Затова пък хранителните запаси, с изключение на известно количество „чарки“, почти всички бяха оцелели.
Като си изясниха размерите на опустошението, решиха преди всичко незабавно да възстановят оградата поради което отидоха в гората, събраха кактуси и ги насадиха. След това се заеха да възстановят постепенно и мебелите.
Пленникът вече се чувстваше по-добре — той хапна с охота хляб, но нито чая, нито бульона можа да преглътне, смятайки ги за „огнени напитки“. Затова пък сиропът от ягодов сок с мед, който домакините бяха приготвили в голямо количество, много му хареса. Младежът започна да свиква с положението си, само дето постоянно изглеждаше унил.
Девойките, в стремежа си да го развлекат, идваха често да поседят при него и да побъбрят, но на въпросите им той отговаряше кратко и без желание.
— Има ли при вас вкусни плодове и уханни цветя? — попита го веднъж Мария.
— Най-приятното за индианския войн е да пие кръвта на своите врагове — отговори сурово пленникът чието име беше Бисонти. — Той души не цветя, а следите на неприятеля!
— Стига, Бисонти. Трябва не да ненавиждаме, а да обичаме хората! Не са ли те всички Божии деца? Погледни колко щастливо живеем ние тук!
— Бисонти никога не може да обикне бледоликите! — отговори индианецът. — Бледоликият е коварен. Той предлага тютюн и огнена вода и казва „на, вземи“, та да дойде индианецът при него и той да го убие!
— На света има добри и лоши хора както между индианците, така и между бледоликите! — намеси се Луис. — На добрите трябва да подаваме ръка, а от злите — да страним.
Момичетата се усмихнаха и подадоха на индианеца ръце, който, замислен над тези думи, ги докосна със своята ръка и после попита доктора:
— Това прави ли ни приятели?
— Така мисля — каза докторът — и ти вече няма да воюваш със своите приятели. Когато се завърнеш при своите, убеди и тях да не ограбват и убиват мирните хора.
Младежът цял потрепери.
— Наистина ли Бисонти ще се завърне при своите? Наистина ли майка му ще види пак любимия си син?
След това веднага добави с огорчение:
— Но моят кон е убит, а индианецът не ходи из пампасите пеш като щрауса и бледоликия!
— Конят ти е жив и ти винаги можеш да го яхнеш — успокои го Луис, — но трябва да постоиш у нас още известно време, докато ти зарасте ръката. А през това време сам ще се убедиш колко щастливо живеят християните!
— Великият Касик14, баща на Бисонти — разприказва се най- сетне индианецът, — също бил християнин. От далечна страна дошли хора, те давали на индианците кожи и хубави дрехи, а когато ги връхлетели болести, лекували ги и спасили мнозина. Те научили Касика и неговия род да се молят на християнския Бог и племето живяло щастливо. Тогава християнството бързо се разпространило сред нас. Но ето, дошли други хора, пак християни — същите зли хора, за които ти каза ей сега… Те започнали да ни нападат и безмилостно да ни избиват, те ни изгонили от богатите с дивеч степи и гори. В боя с тях паднал Великият Касик, баща ми, а неговата вдовица с малко дете била принудена да бяга далече от онези места. Това дете съм бил аз. Придружавали ни няколко бойци. Когато Бисонти порасна, те го провъзгласиха за свой касик и казаха: „Бисонти е храбър войн, той ще поведе своите да отмъщават на предателите християни“. Но Бисонти не е войн, а пленник и войните му ще го презират!
От вълнение младежът закри лицето си с ръце. Нашите приятели започнаха един след друг да го утешават.
Когато се запознаха по-отблизо, мистър Мъртън започна да излага пред Бисонти основните истини на християнството. Постепенно индианецът взе да се заслушва и вече с внимание се отнасяше към проповедта, само че никак не можеше да разбере, как хора, които изповядват тези високи истини, могат да стават убийци и разбойници.
— Майка ми ми разказваше — сподели веднъж той, — че когато изгонили Касика от жилището на неговите прадеди, той казал: „Християнският Бог е велик и безкрайно добър, но самите християни са подли, кръвожадни хора“. И майка ми ми заръчваше: „Върви, Бисонти, и изтребвай това лошо племе!“
Но когато Бисонти беше в състояние да седи в общата стая и когато се убеди, каква любов и съгласие царяха между неговите спасители, той не можеше да не признае превъзходството на вярата, носеща такива щастливи плодове. Скоро той сам изяви готовност да се запознае по-отблизо с християнското учение и накрая, след като усвои основните истини на християнството, изказа желание да се покръсти. Мистър Мъртън го кръсти Пол15 — на името на апостола, животът и деянията на който особено се харесаха на младия индианец.
Няколко дни по-късно новопокръстеният заяви:
— Аз се надявам да убедя моя народ да не воюва със своите християнски братя. Но за това трябва да си отида у дома! Страхувам се, че нашите хора скоро ще се явят тук, за да отнемат тялото на своя касик или да го освободят, ако е жив. Вас ви заплашва голяма опасност, приятели!
Луис нищо не отговори, но тези думи го смутиха и той дълго мисли за възможността индианците да ги нападнат отново. В разговор с Алмагро, двамата решиха, без да плашат другите, да пренесат част от запасите в пещерата. Освен това, за набавяне на още месо, изпратиха Джек и Чарлз на лов със строгото предупреждение да не се отдалечават от жилището.
Младежите весело се качиха на конете и, след като преминаха реката, яздиха близо две мили без да срещнат дивеч. Тогава попаднаха на цяло стадо гуанаки, което пасеше на зелената стръмнина край гората. Те се спуснаха към него и го гониха около половин час, докато внезапно цялото стадо свърна в гората през най-големия гъсталак. Нашите ловци го последваха и започнаха да се промъкват нагоре през храстите, които се сплитаха в плътна маса под високите буки. Така се изкачиха на непознат хълм, откъдето видяха полегат склон, завършващ в хубава малка долинка, заобиколена от храсти и дървета. През нея преминаваше поток, който излизаше от незабележима пукнатина в скалите, а по-нататък пак се губеше някъде. Оказа се, че тук, в долината, са и гуанаките, които увлякоха нашите ловци. И тъй като, освен полегатия склон, навсякъде другаде около долината се издигаха стръмни скали, гуанаките нямаше накъде да бягат и момчетата лесно убиха две животни.
После, след като се спуснаха по склона, ловците решиха тук да си отпочинат. Срещу тях, в дъното до скалата, растеше грамадна араукария, цялата в зрели шишарки. Желаейки да си похапне от тях16, Джек ги замери с копието си, но за негово учудване, то цялото изчезна в храстите, които закриваха скалата.
— Там трябва да има пещера! — извика младежът и започна внимателно да изследва храстите.
Скоро те намериха до самата земя неголяма дупка, изцяло покрита с храсти. Входът беше тесен и нисък, не по-висок от четири фута, но навътре се разширяваше и водеше в просторна, висока пещера, по-точно,
