заплашваше.
Освен това, макар цялата Есперанса да беше разрушена, оказа се, че пшеничният посев и ленът не бяха напълно унищожени. От постройките беше оцелял само параклисът, благодарение, както после се разбра, на застъпничеството на Пол, който бе заплашил рушителите с отмъщението на християнския Бог, ако посегнат на Неговото жилище. От животните, кокошките се явиха сами, а кравите и мулетата намериха да пасат спокойно недалеч. Последните побързаха да закарат в долината пред новата пещера.
Измина цял месец, през който нашите приятели успяха напълно да се примирят с пещерния си живот — осветявана и отоплявана от непрекъснатия голям огън, за който не жалеха гориво, пещерата се оказа съвсем не мрачна и неприветлива. Напротив, скоро се настаниха в нея напълно удобно. Животът течеше тук също така, както и вкъщи: женската половина на колонията се занимаваше с домакинска работа или тъкане на лен и козина, а мъжете правеха мебели за бъдещата постройка. Освен това, те постоянно ходеха на старото пепелище — разчистиха градината, подновиха плета, засяха нови участъци на нивите…
Една вечер край входа на пещерата се разнесе познат вой и лай. Когато повдигнаха камъка, който преграждаше достъпа, вътре се вмъкна Уелс и като луд започна да тича наоколо, да се хвърля към всички и да се умилква, скимтейки от радост. Веднага след него, за учудване на приятелите ни, се показа покръстеният Пол. Индианецът отначало мълчеше, с видимо отвращение гледаше високите сводове на пещерата — тъй противни на волния син на пампасите, после заговори с горчивина:
— И тъй, Пол пропъди приятелите си в това мрачно жилище! Защо християните бяха толкова добри към него! По-добре щеше да е да го бяха оставили да умре — тогава те и досега биха си живели спокойно в своите жилища! А Пол им донесе само скръб и разорение! Дали те след всичко това отново ще му протегнат ръка и ще го нарекат свой приятел?
Колонистите, разбира се, побързаха да успокоят горкия младеж, като му заявиха, че ни най-малко не го обвиняват за станалото и потвърдиха приятелските си чувства към него.
Пол през това време беше израснал много.
Дълбоко трогнат от приема на приятелите си, той разказа за събитията в неговото село след разрушаването на Есперанса.
— Аз ги заплаших с гнева на християнския Бог, но майка ми, храбра по дух жена, отвърна: „Похода срещу християните исках аз! Нека и наказанието Божие се струпа на моята глава!“ И какво последва? На връщане тя се качи на благородния Памперо. Когато конят почувства на гърба си друг човек, той стисна юздата със зъби и като бесен хукна из степта. Аз с ужас смушках своя след него, макар майка ми да беше отлична ездачка. И ето че внезапно Памперо се препъна, падна и с цялата си тежест притисна майка ми. Когато отидох при нея, тя беше вече в безсъзнание, едната й ръка и единият й крак бяха счупени. Аз я свестих, завързах счупените й крайници и й предложих да препусна с коня за лекаря на белите, който ме лекува мене, но тя ме спря: „Ръката на смъртта легна върху ми — каза тя — и аз я чувствам, а твоя приятел нашите войни биха го убили. Но нима и майката на благородните касици трябва да умре позорно за това, че не иска да се покори на християнския Бог? Кажи, Бисонти!“
Тогава си спомних вашите наставления и започнах да й говоря за християнския Бог и за оня рай, който очакваше вярващите в Него. Но могъщият й ум дълго се бори с надвиващите го съмнения. Колкото повече обаче отслабваше тялото й, толкова повече духът й се изпълваше с просветление. Най-сетне нейната гордост бе сломена, тя се призна за недостойна пред Бога и със смирение Му поиска прошка. Преди смъртта си повика старците на племето и им каза, че е много щастлива, задето е познала истинския Бог. Но те само се изсмяха в отговор, вземайки думите й за бълнуване. Тогава тя поиска, под заплахата с ужасни небесни наказания, да й обещаят, че никога няма да нападат белите хора. Цялото племе се закле, че ако не бъде предизвикано от вас, никога няма да ви нападне.
Когато настъпи последния й час, жените плачеха и ми казваха: „Касик, когато дойде смъртта за нас, доведи християнския Бог, за да умрем и ние така тихо като нея!“
Много дни прекарах в скръб по умрялата, накрая казах: „Братя! Аз ще отида и ще ви доведа Божия служител! Нека той ви произнесе едно хубаво слово. Изслушайте го с почит и го пуснете с мир!“ Моето предложение им се хареса и аз възседнах Памперо, когото ми беше тежко да гледам като, макар и неволен, виновник за смъртта на майка ми, и тръгнах да ви търся. Кучето ме доведе до тези скали и ми посочи входа. А сега, драги ми отче, нека да отидем заедно в селото. Покажи на моя народ пътя към спасението!
Мисис Мъртън пребледня при мисълта, че мъжът й ще отиде при диваците, но я успокоиха, че след обръщането на майката на Пол в истинската вяра, това пътуване не е толкова опасно.
Предложиха обаче Пол да поостане ден-два, да посети Есперанса и да се запознае с плановете на колонистите за в бъдеще.
Изминаха два дни. Тази неделя те за пръв път решиха да отидат в Есперанса и всички заедно да присъстват на богослужението. На излизане от църквата ги озадачи и уплаши разнеслият се конски тропот. Но се оказа, че препускаха само два коня: на единия от тях, белия, яздеше хубав, строен касик, а на другия, едно не твърде голямо конче — някаква млада жена.
Джек веднага позна новодошлите и с викове „Сара! Сара!“ се спусна да ги посрещне.
В същото време Сара, това действително беше тя, скочи от коня и изтича при баща си, шепнеща през сълзи: „Ми падре! Ми падре!“17. А той я галеше, забравил всичките си скърби и само повтаряше: „Ниня де ми алма, естреля мия!“18.
До мъжа на Сара приближи Пол и двамата поведоха разговор. Те вече се познаваха — техните племена бяха в съюз и езикът им беше общ.
Семейство Мъртън стояха настрана, за да не пречат на срещата между бащата и дъщерята. Луис беше смутен от пристигането на неочакваните гости и не знаеше дали трябва да им съобщи тайната за тяхното скривалище. Той сподели опасенията си с Пол.
— Поискай от него честна дума да не я издава — посъветва го индианецът — и Кангопол, макар да не е християнин, никога няма да наруши даденото обещание!
Помолиха Алмагро да преговаря и касикът с пълна готовност заяви, че за нищо на света няма да издаде тайното скривалище на бащата на Сара и на неговите приятели дори на собствения си народ.
Успокоени от неговите думи, колонистите го поканиха тогава на гости и цялата дружина тръгна за пещерата — индианците на коне, а останалите пеша. Кангопол гледаше с изумление непристъпната на пръв поглед стена и още повече се смая, когато след края на пътечката видя под краката си зелената долина, където пасяха конете, кравите и ламите. А възторгът на Сара беше неописуем, когато влязоха в пещерата и тя видя колко удобно е наредено вътре. Веднага запалиха огън и започнаха да готвят обяда.
Кангопол през цялото време се държеше надменно, изразът на лицето му се смекчаваше само, когато погледнеше жена си и сина си. Въпреки навиците на дивашкия живот, честите пътувания до градовете бяха развили ума му; кървавите разбойнически набези отдавна вече не му се нравеха и той само по длъжност взимаше участие в тях. От беседите със своя гост мистър Мъртън видя, че в ръцете му се дава богат материал за проповядване на словото Божие.
На сутринта мистър Мъртън трябваше да тръгне заедно с Пол на първата си мисионерска експедиция. Решено беше с тях да отиде и Кангопол. А Сара с детето остана в пещерата, за да свикне поне малко с цивилизования живот. Преди всичко я убедиха да облече европейска рокля, после постепенно започнаха да я въвеждат в домакинството, показваха й как се доят кравите, как се хранят кокошките, как се пекат сладки, как се готви супа, учеха я да шие и тъче.
Не изминаха и три дни и Сара вече напълно се запозна с навиците на новите си приятелки.
Да напусне Кангопол отказа решително, но се надяваше, че той скоро ще приеме християнството заедно със сина си. За всеки случай намериха и подходящи имена: за Кангопол — Педро, а за сина му — Алберто.
За предстоящото тържество — решено беше да устроят голямо угощение — наредиха на ловците да убият повече зайци и яребици. От Есперанса донесоха пшенично брашно и мед. Нана незабавно започна приготовленията.
Време обаче имаше още твърде много, затова почти всяка вечер се отдаваха на забавления. Джек свиреше с цигулката си, другите танцуваха. Понякога разговаряха. Описваха на Сара градския живот, а тя от своя страна — дивия, напълно свободен живот на индианците. При един такъв разговор Джек, между другото, научи, че скоро след неговото бягство старецът Саусимиан умрял тихо и спокойно като истински
