християнин.
Изминаха три дни. Времето се развали. Небето се покри с мрачни облаци, заваля дъжд. Внезапно вечерта пред входа се чу радостното скимтене на Уелс (когото мистър Мъртън беше взел със себе си).
— Татко, татко! — завикаха момчетата и щяха да се спуснат да отместят входния камък. Но предпазливият Луис ги спря — мистър Мъртън го очакваха след не по-рано от седмица, а такова едно скорошно завръщане се стори на доктора подозрително.
Опряха стълбата до отвора, разположен на пет фута височина в скалата, Луис погледна от него долу и видя при входа шестима дивака с копия. Един от тях се опита да хване кучето, но то, като предусети, че има работа с неприятел, го захапа за гърлото. Тогава другарите му го извлякоха за краката от преддверието и изпъдиха кучето. Уелс се засили и изведнъж скочи на горния отвор — хвърлените подире му три-четири копия, за щастие, не го улучиха. В това време трима индианци пак тръгнаха към пукнатината, за да отстранят камъка, четвъртият остана при конете, а петият се наведе над ранения, опитвайки се да спре течащата от разкъсаното му гърло кръв.
Точно тогава от тъмната гора излезе грамадна пума. След един гигантски скок чудовището в миг изви врата на нещастника и вече се готвеше да побегне с плячката си, когато Луис, който случайно погледна в този момент от горната пукнатина, с точен изстрел го повали на място. Чул неговия гърмеж, Алмагро, който стоеше при долния проход, сметна това за знак и също натисна спусъка. Двамата останали живи диваци побързаха да отскочат назад, влачейки убития си другар и тогава видяха пумата. Изплашени, те се качиха на конете си и без да гледат накъде отиват, ги подкараха нагоре по гористия склон.
— Нещастници, те са загубени! — извика Луис. — В тъмното няма да могат да слязат от планината без да знаят пътя!
Но индианците не се видяха повече.
— Сега трябва да огледаме бойното поле — каза Чарлз и всички мъже, със свещи в ръце, излязоха от пещерата.
Оказа се, че жертвата на пумата и дивакът, улучен от куршума на Алмагро, бяха вече мъртви, а ухапаният от Уелс още хъркаше, но се виждаше, че и неговите часове бяха преброени. И наистина, след малко и той потрепера и застина неподвижен. Нашите приятели покриха труповете с ленена постелка и наслагаха отгоре камъни, за да не би грабливите зверове да разтревожат покойните, а на сутринта беше решено да ги предадат на земята.
Глава XIV
През тази нощ почти никой не можа да заспи. Затова сутринта всички станаха рано, за да заличат час по-скоро следите от снощното нападение. Младежите с не малко задоволство видяха трите коня — далеч не излишна за тях печалба.
Сутринта времето се беше развалило, дъждът плискаше непрестанно, но въпреки това момчетата усърдно копаеха в един далечен край на долината гробовете за тримата покойници. Работата им беше прекъсната от познати гласове. Те се обърнаха и видяха баща си и двамата касици.
— Всичко наред ли е? — попита мистър Мъртън и, след като получи утвърдителен отговор, вдигна с благодарност ръце към небето.
— Тези пакостници — каза Пол, гледайки вдървените трупове, — са заслужено наказани. Но все пак ти, добри ми докторе, който обичаш да спасяваш живота, ще намериш работа за себе си ей там, долу, където двама от тези подли разбойници лежат, застигнати от Божията ръка.
И Пол разказа, че предишната вечер бил търсил шестимата войни, които били най-свирепите и непокорните. Заедно с тях бил изчезнал и Уелс. Той се досетил, че злосторниците са взели със себе си кучето не с добри намерения, затова двамата касици, придружени от мистър Мъртън, веднага тръгнали след тях. Когато наближили планината, видели група от трима човека: двама лежели на земята, а третият стоял при конете. Пол се нахвърлил върху му с укори, но негодникът, вместо отговор, най-спокойно замерил вожда с копието си. За щастие, Кангопол успял да стреля с лъка и разбойникът се строполил мъртъв.
Другите двама индианци, явно умиращи, лежали настрана, до мъртвите си коне. От един от тези нещастници Пол изтръгнал разказа за случилото се през миналата нощ.
Оказа се, че обезумели от страх и без да съобразят в паниката да използват факли, те се втурнали напосоки през гората, не знаейки, че тя свършва със стръмнина. Тъмнината, вятърът и дъждът им попречили да намерят пътечката, по която ги довел Уелс и те заедно с конете се търколили долу.
Един от ездачите успял да скочи от коня, но както току-що видяхме, и той не избягнал заслуженото наказание; другите двама си изпочупили ръцете и краката и им изтекла кръвта.
Докторът побърза да облекчи мъченията им, като им даде успокоително, но надежда за спасяването им нямаше и нещастните жертви на алчността и свирепостта скоро лежаха студени трупове.
На другия ден погребаха диваците, а после, облечени празнично, всички отидоха в църквата, където Кангопол и сина му бяха покръстени. След това се извърши венчавката по християнския обред на новопокръстения Педро и Сара. Тържеството завърши с обилен обяд, приготвен от Нана.
Индианците гостуваха още няколко дни, през които помогнаха на нашите приятели в лова и запасяването с месо, което трябваше да се суши и осолява за зимата. Накрая колонистите останаха сами. Пак се заредиха всекидневните грижи и работи. Без да губят време, от Есперанса пренесоха запаса от пшеница и царевица, свещите, сапуна, картофите… После, успокоени от запаса храни, взеха да мислят за фуража на добитъка. Решено беше преди всичко да направят някакво помещение за подслоняване на добитъка в лошо време. За тази цел изградиха две дълги постройки, от които краят на едната стигаше до самия вход на пещерата. Тези постройки бяха направени от плетени клони, измазани с глина и покрити с листа и мъх. Здрава врата на ремъчни закопчалки преграждаше достъпа на дивите зверове.
Скоро след това Луис предложи на момчетата да изследват целия лабиринт от пещери, простиращи се зад тези, в които се бяха разположили те. Момчетата се отзоваха с възторг на тази покана и след като взеха свещи, тръгнаха на оглед. По някое време изследователите се натъкнаха на поток, който си беше пробил път в камъка и излизаше някъде в долината. Това откритие беше много важно, защото даваше възможност постоянно да разполагат с прясна вода, дори и през зимата, когато потоците в долината могат да замръзнат. В сравнение с тази находка, втората не беше от такова значение — впрочем, в друго време и при други обстоятелства тя би предизвикала горещи възторзи. Работата се състоеше в това, че нашите приятели намериха една буца самородно сребро, тежко около три фунта. Но защо им беше сребро? То само задоволяваше тяхната любознателност и Луис обяви, че той отдавна е подозирал, че техните обширни пещери са изоставени сребърни рудници, разработвани от испанците по времето когато техните владения се простирали от двете страни на Андите.
Сега обаче, нашите приятели нямаше за какво да използват среброто. Но, като спомен за своето откритие, момчетата разтопиха намерения самороден къс и направиха от него две тасчета, примитивна изработка, които подариха на родителите си.
През тези дни времето започна да се разваля. Заваля сняг и скоро долината се озова под покривка, чиято дебелина достигаше до пет фута. Времето се задържа такова цял месец, така че и дума не можеше да става за лов. Най-сетне небето се проясни и нашите приятели, на които вече омръзна да седят в пещерите — а и соленото месо граняса — с наслада изскочиха на свобода.
В степта нямаше сняг, но въздухът беше мразовит. Ловците скоро видяха цяло стадо рогат добитък и препуснаха да го пресрещнат. Внезапно един огромен бик, водач на стадото, изрева, наведе страшните си рога и се спусна към коня на Том. Ловците дадоха залп и бикът беше убит, но преди смъртта си той все пак успя да забие рогата си в корема на коня. Животното се изправи на задните си крака и, падайки на гърба си, притисна ездача. Наложи се да го застрелят, за да го избавят от напразни мъки. Но и за Том това падане не беше безобидно — единият му крак беше счупен.
Луис незабавно го превърза и едва успя да свърши тази работа, когато се появи друг неприятел. Това беше стадо безобразни, тъмни на цвят животни, прилични на прасета, с тънки муцуни, четинести гърбове и почти без опашки. Известни са под името пекари и макар да не са особено големи, за ловците са много опасни поради отчаяната си храброст, търпение и упоритост при преследване на неприятеля. Пекарите, очевидно бяха силно раздразнени от нещо, защото, щом съгледаха нашите приятели, се спуснаха със страховито грухтене и започнаха да им хапят краката. Животните щяха зле да си изпатят, а заедно с тях и
