ловците, ако на помощ не бяха успели да им се притекат Алмагро и Чарлз, които също ловуваха наблизо. С общи усилия съумяха да се разправят с неприятеля, оставяйки на място няколко трупа. Този благоприятен резултат се дължеше на обстоятелството, че пекарите не бяха много — ако стадото беше по-голямо, работата можеше да свърши твърде печално за нашите приятели.
След като събраха шестте трупа на падналите врагове и ги качиха на конете си, ловците вдигнаха Том на седлото и тръгнаха за вкъщи, където предадоха ранения на грижите на сестрите му.
Времето отново се развали. Денем често валеше пороен дъжд или мокър сняг, а нощем замръзваше. Том благополучно се поправяше, но разбира се трябваше още да лежи в пещерата; другите също седяха тук, тъй че нямаше за какво да завижда.
Така мина зимата. След това слънцето започна да грее, снегът взе да се топи, показа се зелена трева и добитъкът беше пуснат на свобода.
Тогава нашите приятели отидоха в Есперанса и там, в продължение на няколко дни, привеждаха в ред градината, нивите и оградите. Почистиха ги, прекопаха ги и ги засяха, после за защита от бъдещи нахлувания на индианци, бе решено да обиколят жилището с кирпичена стена, висока няколко фута. Добре беше, че бреговете на реката изобилстваха с глина.
Речено — сторено! Заеха се с новата работа. Усилия им предстояха немалко, защото при наличността само на петима, при това неопитни работници, работата можеше да се проточи няколко месеца. А трябваше да се строят и нови жилища.
Но тук стана нещо, което значително улесни нещата.
Ето какво се случи. Веднъж, когато мъжете отсъстваха, в пещерата се чу страшен грохот. През това време вън природата беше тиха и спокойна. Беше очевидно, че не е земетръс. Храбрата Матилда взе свещи и, въоръжена с пушка, отиде да узнае причината за необикновения шум. За свое учудване, в една от пещерите, не много високо горе, видя да струи ясна дневна светлина. Пред нея на земята лежеше огромна откъртила се скала и купчина пръст… Нашите приятели, когато им разказаха за това събитие, побързаха да дотъркалят един голям камък до прохода към пещерата, където беше станало продънването, но към самото явление се отнесоха спокойно, обяснявайки си го с действието на топящия се сняг, който беше размекнал пръста.
Изминаха два-три дни. Вече бяха забравили за тази случка, когато веднъж, пак Матилда, която беше отишла да събира яйца от кокошките — те носеха сега в една от задните пещери — тичешком се върна назад бледа, развълнувана и съобщи:
— В пещерите има човек! Видях лицето му иззад големите скали, с които бе задръстен входът на пещерата при продънването!
Всички наскачаха смаяни и като се въоръжиха набързо, се спуснаха в указаната посока. С общи усилия отмахнаха скалния къс и пламъкът на свещите им огря треперещите от страх бледи черти на човек, който умоляващо произнесе на развален испански:
— Пощадете ме, благородни индианци! Аз случайно попаднах в тези галерии и не съм крал среброто ви!
Луис започна да го успокоява. Тогава Джек извика на английски:
— Та той не е испанец — говори испански по-зле от мене!
— Боже! Аз чувам родни английски думи! — възкликна учуден непознатият. — Колко се радвам! Сега съм уверен, че ще ми помогнете да изляза от този дяволски лабиринт!
И разказа на разпитващия го Луис, че те горе били цяла дружина. А него изпратили долу, за да изкара падналото в провала муле. Действително, наред с непознатия стоеше муле, което точно в този момент зарева, сякаш за да потвърди думите му.
Най-после непознатият се представи: „Джо, рудокопач от Йоркшир“.
През това време Джек, незабелязан от никого, се покатери по стръмната купчина отронена пръст и в същия миг се разнесе радостното му „ура“. Луис и Чарлз хукнаха след него и се озоваха в малка долинка, обиколена със скали, а в средата й — мъже, жени и натоварени мулета. Те завариха Джек в прегръдките на облечена в кожи дама, в която незабавно познаха мисис Дълас. Благородният й съпруг също стоеше там, весело засмян, а до тях беше и бледият, сериозен, но не скриващ задоволството си, мистър Керизърс.
— Ах, мили мои! — разнежи се мисис Дълас. — Кой би могъл да предвиди, че един след друг ще изскочите от земята като духове и ще ни избавите от този омагьосан кръг, в който се въртим вече трети ден! Е, как сте? Защо не сте в Есперанса? — обсипа енергичната почтена дама всички с въпроси така, че не успяваха да й отговорят.
— Нека отложим разпита за по-удобен момент — успя най-сетне да каже Луис, като с това прекъсна словесния поток, — а сега моля, заповядайте под нашата гостоприемна стряха! Само че, господа, ще трябва да последвате примера на пропадналото муле и на Джо.
— Аз донесох стълба — разнесе се в това време гласът на досетливия Алмагро.
Стълбата значително улесни спускането и всички слязоха благополучно долу, като оставиха горе Алмагро и двамата рудокопачи да разтоварят мулетата.
Няма да описваме с какво удивление посрещнаха в трапезарията неочакваните гости. Достатъчно е да кажем, че ако колонистите на Есперанса бяха изумени от необикновеното завръщане на приятелите си, то съпрузите Дълас и придружаващите ги още повече се удивляваха на пещерната обстановка, заместила уредените къщички на домакините, които очакваха да намерят.
Глава XV
След обилната вечеря, за която Нана не се поскъпи за гостите, всички насядаха по-удобно около огъня и Дълас започна да разказва:
— Алмагро, разбира се, ви е казал за нашето трагично пътуване. Претърпените страдания, както и загубата на значителна част от нашите машини и инструменти дотолкова охладиха усърдието ни, че Хенри веднага замина за Англия, като обеща да се върне след година, а аз побързах да разпродам останалото ни имущество и машини и, естествено, имах големи загуби. Какво трябваше да правя? За ново начинание не ми стигаха вече средствата; да се върна в Англия с празни ръце също не ми се искаше. Тогава, по съвета на жена ми, решихме да се върнем при вас с няколко работника и да се посветим на земеделието. По това време при мене се явиха двама от моите рудокопачи, с предложение да отработят даденото им в предплата. Те и двамата, както знаех, бяха навикнали на земеделска работа и аз им предложих да ми станат съдружници. И Джем, и Джо изявиха съгласие, а заедно с тях и жените им: на първия — чилийка, а на втория — англичанка.
Докато водехме тези преговори и се готвехме за пътуване, се завърна Хенри от Англия. Тогава намерихме двама благонадеждни водачи, натоварихме двайсет мулета с всичкото си имущество и тръгнахме да минем отново Кордилерите. Водачите благополучно ни бяха превели през снежните върхове и ние вече виждахме обширните като океан пампаси, когато в един тесен проход внезапно срещу ни изскочиха шайка диваци. Не бяха повече от дузина и ако беше на открито място, ние с нашето оръжие лесно щяхме да се разправим с тях. Но в клисурата, където не можеха да вървят в редица повече от трима, човек трудно можеше да нападне. Въпреки това, ние твърдо решихме да си пробием път и, стреляйки в конете на разбойниците, препуснахме напред. Челото на кервана успя благополучно да излезе на пътя, но задната му част, в това число и десетте мулета, на които беше натоварено най-ценното ни имущество, попадна в ръцете на неприятеля, а двамата водачи изгубиха живота си.
Останали почти без нищо, а най-главното — лишени от водачи, ние заскитахме напосоки и скоро съвсем се заблудихме в лабиринта от планини и скали. Най-сетне, след като се изкачихме на един връх, видяхме клисура с течаща през нея рекичка. Стори ми се, че ако успеем да отидем до рекичката и вървим по течението й, тя в края на краищата все ще ни изведе някъде… И тъй, с голяма мъка слязохме в долината, разхладихме се на брега с вода и тръгнахме по течението. Неочаквано обаче рекичката се изгуби под една висока скала! Какво да правим? Да се изкачим горе с натоварените мулета беше немислимо, единствено трябваше да намерим някакъв излаз от долината и ние започнахме да я обикаляме. Но отвсякъде ни обграждаха непристъпни скали. Така скитахме из долината две денонощия, без да намерим изход. Накрая бяхме се спрели да починем пред една тъмна вдлъбнатина, когато едно от пасящите наблизо мулета неочаквано потъна пред очите ни. Не исках да го изгубя, затова помолих Джо да слезе и да избави
