прашната къщурка в планината, беше вече много по-чисто и удобно. Срещу заплащане домакините ни снабдиха с мляко и плодове. Още по-надолу, в едно селце, си наехме и водачи, които след три дни ни заведоха в Сантиаго13.
Прекарал целия си живот в пустинята, аз се смаях от бурния градски живот и съвсем се стреснах, когато се спряхме пред огромния хотел, който взех за палат.
Мистър Дълас скоро намери приятели и познати, с помощта на които погреба тялото на мисис Керизърс в гробищата. Болният се поправяше, но разбира се, вече не можеше да бъде помощник в работата.
Няколко дни след пристигането ни в града, мистър Дълас научи, че целият багаж от изоставените от него каруци бил докаран в митницата, откъдето намерилите го подучиха наградата си. Но надеждата за добиване на руда беше малка, тъй като рудокопачите, след като напразно чакали своите господари, предали инструментите си в митницата и се пръснали на разни страни — сега беше трудно да ги съберат.
Не знам какво ще върши по-нататък мистър Дълас, но тогава, заедно с жена си, ми помогна да направя поръчаните покупки. Освен това те накупиха и много неща от себе си, подарък за вас, до такава степен, че накрая започнах да отказвам, понеже нямаше да мога сам да се оправям с толкова мулета, колкото биха потрябвали за пренасянето на целия този багаж. Аз и без това имах вече товар за шест мулета! Като привършихме покупките и ги вързахме добре в денкове, аз тръгнах на път. Възползвах се от случая да се присъединя към една група, която отиваше през планината за Мендоса, тъй като пътуването ми сам с товара не беше безопасно.
Раздялата ми със семейство Дълас и Керизърс беше тежка, защото бяхме свикнали един с друг. Мистър Керизърс съобщи, че има намерение да се върне в Англия, за да приеме духовен сан, за което и преди се готвел, но го разубедила покойната му жена. И той, и съпрузите Дълас изказаха твърда надежда да се срещнат отново с вас в Есперанса.
За обратния си път няма какво да казвам — благодарение на групата, прекосяването на планината мина без никакви премеждия. Когато слязохме от последния хълм, аз се сбогувах със спътниците си и, за тяхно учудване, свърнах на юг. Те ме предупредиха за опасността от индианско нападение, но с Божията помощ избягнах срещата с тези разбойници и, както виждате, не само че аз самият пристигнах благополучно, но и товарът докарах в изправност. И сега, когато съм пак с вас, приятели, отново бих бил напълно щастлив, ако не бяха мъчителните ми мисли! — завърши Алмагро разказа си.
— Не се тревожете! — опита се да го утеши Мери. — Ние сме убедени, че вашата Сара е жива и че ще ви бъде върната.
— Дай Боже! — въздъхна горкият баща. — Но стана късно. Нека оставим разопаковането на нещата за утре.
Глава XI
На сутринта нашите колонисти се заеха да вадят докараното от Алмагро имущество. Тук имаше преди всичко няколко дърводелски инструмента; две коси и два сърпа; после, от една особена кошница се показаха кокошки — част от тях бяха измрели по пътя, но все пак шест бяха останали и, когато ги пуснаха да се разхождат с опитомения щраус, те, като да бяха открай време заедно, започнаха да си търсят храна. Дъласови бяха изпратили и сандък с книги, одежди и църковни съдове, а по поръчка на Чарлз, Алмагро бе докарал камбана, която незабавно окачиха над църквата. На доктор Луис беше изпратена пълна аптека и набор инструменти. След това отвориха сандъците с книги, канцеларски принадлежности, домакински съдове, готварски принадлежности, долни дрехи. Чарлз беше дал бележка за кафеничета, чай, захар и кошница вино и коняк. Алмагро се беше сетил да купи и няколко лампи, барут, сачми и накрая, за размяна с индианците, голям пакет цветни стъклени мъниста.
Благодарение на докараните вещи животът на колонистите беше уреден сега много по-добре и те благодариха на Бога за неговата милост.
Този път обаче щастието им не продължи дълго и съдбата отново ги подложи на тежки изпитания.
Веднъж, Мария и Джек отидоха в гората да събират пукълчета от кактуси, със семките на които бе решено да хранят кокошките. Отначало не забелязаха тяхното отсъствие, но когато ги потърсиха, започнаха да се безпокоят. Тогава Луис и Чарлз казаха, че ще отидат да ги дирят. Приготвиха се бързо и отидоха до брега на реката, но бежанците ги нямаше. Следите, които бяха оставили на брега, показваха, че са прегазили реката до другата й страна. Луис и Чарлз също я преминаха и едва навлезли в гората, която беше малко по-нататък, чуха глух плач. Уплашени, изтичаха към онова място и видяха Мария да чупи ръце от отчаяние.
— Той се изгуби! Няма да го видим вече! — хлипаше девойката.
— Какво, какво стана? — я заразпитваха, а тя, след като се посъвзе, разказа как, докато събирали пукълчета, двамата с Джек видели тълпа препускащи на юг диваци.
— Джек ми даде знак да мълча — разказваше през сълзи Мария, — но аз без да искам изпищях високо. Диваците се спряха и тръгнаха към нас. Като прецени, че е безполезно повече да се крие, Джек, със зелено клонче в ръка, тръгна към индианците, казвайки ми на английски да не се показвам. Но аз пак нямаше да го послушам, ако от страх не бяха ми се сковали ръцете и краката… Когато погледнах отново, Джек, вързан с ремъци, лежеше вече напреки на седлото на един индианец и цялата шайка препусна като стрела. Стори ми се, че нейният предводител беше същият висок дивак, който ръководеше нападението срещу Есперанса…
Нашите приятели се върнаха покрусени у дома си, не знаейки как да съобщят на родителите за нещастната участ постигнала Джек. Това тъжно задължение пое върху себе си Луис, който възможно най- предпазливо разказа за случилото се с Джек, като добави, че с познанията по испански, разбиран от всички тукашни индианци, и с откровения си и весел характер, той едва ли ще бъде изложен на някаква опасност по време на своя плен. Въпреки това мисис Мъртън, наплашена от разкази за свирепостта на индианците, изпадна в пълно отчаяние.
Тогава самоотверженият доктор, придружен от Чарлз, реши да тръгне незабавно да търси момчето. Алмагро също пожела да отиде с тях, но го помолиха да остане, опасявайки се, че, като види диваците, ще се разстрои прекомерно. Другите членове бяха много неопитни, за да вземат участие в такова рисковано предприятие.
Подготовката на нашите приятели не трая дълго. Сложиха в чантите на седлата сухари и сушено месо, цветни мъниста — подарък за диваците — малко барут и куршуми в запас, всеки от конниците се въоръжи с пушка и дълъг нож (като не забравиха да вземат ножа и пушката на Джек) и добави към тях бола, ласо и бинокъл и накрая пончото, което щеше да служи и за горна дреха, и за завивка.
Така екипирани, тръгнаха надолу по реката до мястото на вливането й в другата, голямата река и оттам — на юг по необятната равнина. Пътуваха дълго, внимателно оглеждайки се на всички посоки, но никъде нямаше и признак за дивашко селище. Над равнината вече се спускаше нощта. Според пресмятанията си, бяха се отдалечили на повече от трийсет мили от Есперанса. Налагаше се да спрат за почивка. Запалиха голям огън за защита от дивите зверове, вечеряха от припасите, които бяха взели със себе си и заспаха дълбоко, измъчени от дългия път. На другия ден призори, съгледаха с биноклите си далеч на изток нещо като коне или едър добитък — очевидно там имаше индианско село. Но и този ден не попаднаха на нито една човешка следа. По тяхна сметка до Андите оставаха вече двайсет мили — повече от петдесет мили ги деляха от Есперанса. Тогава им се свърши водата, а по пътя вода нямаше никъде. По предложение на Луис решиха да завият на юг, с надежда да стигнат до някоя от многобройните реки, извиращи от Андите. И наистина, следвайки южната посока, скоро достигнаха стръмния бряг на голяма река, но беше трудно да се доберат до водата, още повече, че настъпи вечерта. Решиха засега да пренощуват на същото място, до брега, а като се развидели, да потърсят брод. Преминаването обаче на реката на това място беше опасно, защото, макар и да беше широка само шест метра, тя имаше бързо течение, а стръмните й подкопани брегове правеха рисковано спускането във водата.
Приятелите решиха да потърсят брод и тръгнаха по течението. След около две мили се натъкнаха на чудновато съоръжение, нещо като висящ мост, но съвсем примитивна направа: на двата бряга бяха забити по три дебели кола на по три стъпки един от друг. Тройките срещуположни колове бяха съединени с много дебели кожени въжета, върху които бяха наредени дървени цепеници, здраво привързани за въжетата с ремъци. По този начин се получаваше доста провиснал в средата, тесен мост без перила — преминаването
