мила. Какво ще я правя из пътя!
По лицето на мъжа й се виждаше колко го огорчаваше тази безсърдечност. Но и мисис Дълас започна да го предумва да оставят Сесил, за да не я излагат на опасност по пътя.
— Освен това — казваше тя, — това ще бъде още една причина да се завърнем тук, за да поблагодарим на гостоприемните си домакини.
— Да се завръщам в тази дупка!? Не, това няма да стане! Покорно благодаря! — възрази празноглавата жена. — Нека Хенри сам дойде за Сесил и ми я донесе!
И тъй, беше решено да оставят детенцето в Есперанса. Мисис Керизърс се опита да изкуши Матилда и Чарлз с хубостите на градския живот, но те не се поддадоха. Тогава услужливият Алмагро обеща да придружи пътешествениците и с опита си да им помогне да избягнат опасностите по трудния и съвършено непознат път.
След това започна подготовката за заминаването. Нана приготви големи кожени торби, като ги натъпка със сланина, сушено месо, царевични хлебчета и осолено масло. Вода не беше нужно да вземат, защото в планините имаше. Книгите и инструментите на Дълас беше решено засега да оставят в Есперанса, както и по-голямата част от долните дрехи и от покъщнината, с които мисис Дълас молеше Мъртънови да разполагат като със своя собственост. Затова пък мисис Керизърс си взе всичките куфари, сандъците с дрехите, постелките, възглавниците и пр., така че се събра порядъчен багаж. Натовариха го на Нигър и на мулето на Алмагро. За дамите и Керизърс бяха определени двете мулета и конят, които бяха докарани от Буенос Айрес и които напълно се бяха възстановили в Есперанса. На мистър Дълас, Алмагро и Джон Мъртънови дадоха коне от своя „корал“.
Най-сетне настана и денят на раздялата. Дори лекомислената мисис Керизърс беше трогната: тя доста плака, нареждайки, че пътуването ще я убие и че никога вече няма да види детето си. Последната й молба беше да учат Сесил на музика и за тази цел остави на Матилда китарата си.
Глава X
Пак поставиха фургона на колела, за да могат заминаващите сестри, макар и само за един ден, да се ползват от него. После Джек седна за колар, а другите обитатели на Есперанса отидоха да ги изпратят на коне. Беше чудна пролетна утрин, когато преминаха буйната още река и слязоха в пампасите по посока на север. Изминаха петнайсет мили. Тук беше решено да се разделят и дамите се качиха на мулетата. Настана тежката минута на раздялата.
Натъжени младежите тръгнаха за в къщи: Чарлз и Луис яздеха, Том и Джек бяха в колата. По пътя срещнаха щраусово гнездо, освен това убиха с топки няколко папагала, а един красавец с червени пера хванаха жив.
Внезапно Луис, наблюдавайки с бинокъл околността, извика:
— Индианци! По-скоро оставяйте колата и сядайте на конете!
Моментално конете бяха разпрегнати и колонистите в пълен галоп запрепускаха към дома си. Луис непрекъснато ги подканяше да бързат, за да успеят навреме да минат реката. Най-после се озоваха пред един брод дълбок пет стъпки и широк двеста. Изморените от препускането коне, като че се пооживиха в студената вода и бързо доплуваха до другия бряг. Едва нашите приятели успяха да преминат, когато на напуснатия от тях бряг се показа дивашката шайка. Но те, явно, не се решиха да последват примера на белите, на което именно разчиташе Луис.
Скоро се показа и Есперанса. Тук малко остана да вдигнат тревога, когато научиха за близостта на диваците, но всичко беше спокойно и тази, и следващата нощ. Наистина, лаят на Уелс, който остана у тях, неведнъж вдига обитателите на Есперанса, но се оказа, че някаква гладна пума бродеше около „корала“.
Измина цял месец, а Алмагро все още не се завръщаше. Пшеницата започна вече да изкласява, царевицата зажълтя, всеки ден на трапезата започнаха да се появяват пресни плодове… Благодарение на книгите, оставени от Керизърс и изобилието на канцеларски принадлежности, започнаха да посвещават вечерите на умствени занимания, а понякога цялата компания се развличаше с танци под звуците на цигулката, която Джон подари на ученика си Джек.
Не оставиха без внимание и материалната страна на живота: неуморимите момчета правеха сандъци, маси, шкафове, а Том и Джек изградиха дори отлична готварска печка, за най-голяма радост на Нана, която сега имаше удобствата да пече хляб и сладки.
Скоро възобновиха и лова, най-вече на птици, защото четирикракият дивеч, с изключение на зайците агути, още не се появяваше.
Веднъж, след като индианците отдавна вече бяха спрели да обикалят насам, колонизаторите тръгнаха към мястото, където бяха принудени да оставят колата си. Тя беше оцеляла, но всичкото желязо, дори и гвоздеите, беше разграбено. Момчетата скрепиха разкъртените части с ремъци, впрегнаха в колата конете и я закараха у дома си с намерението по-късно да я поправят.
Междувременно девойките спокойно се разхождаха из гората, осланяйки се на защитата на реката, беряха плодове, цветя, а един път попаднаха на голям кошер на диви пчели. Когато се върнаха вкъщи и съобщиха за своето откритие, доктор Луис се нае да извади мед. За тази цел той взе един средно голям трион, дървена лопатка, две кофи и бамбуков прът с привързана към единия му край морска гъба. Когато стигна до дървото, намокри гъбата с някаква течност от бутилка, която беше взел в чантата си, мушна я внимателно в корубата, където беше кошерът и я напъха нагоре. Тогава силното бръмчене на пчелите започна постепенно да затихва и най-сетне съвсем престана.
Тогава Луис извади сюнгера и нареди да се заловят за работа. В тънката кора на дървото не беше трудно да се прореже отвор шест педи над земята — показа се корубата, почти цялата с пити. Веднага започнаха да пълнят кофите с лопатката. После, когато по лекото потрепване на пчелите забелязаха, че започват да идват на себе си, всички побързаха почти тичешком да се отдръпнат на прилично разстояние, преди събудилите се пчели да могат да накажат дръзките похитители на труда им.
Скъпоценната придобивка поставиха в хладната пещера и още същата вечер семейството хапна царевични курабийки с благоуханен мед.
Незабелязано дойде и коситбата. За нещастие нямаха нито коса, нито сърп, така че не оставаше нищо друго освен да си послужат с ножове, а това не беше лесна работа. Но с общи усилия събраха достатъчно трева и изсушиха цяла камара отлично сено, което покриха с царевичак. Също оскубаха и натрупаха на купчинки фасула; накрая изкопаха и картофите, които бяха в изобилие. Узря и пшеницата, а „коралът“ се обогати с теленце и малка лама.
Едно само безпокоеше обитателите на Есперанса — сушата. Дъжд не беше валял вече няколко месеца и макар да падаше роса и донякъде да разхлаждаше земята, стана нужда да носят вода за поливане чак от реката, понеже в кладенеца беше останало малко.
Най-сетне дойде и жътвата. Макар и с мъка, работейки със същите ножове, те все пак сполучиха да се насладят на плодовете на своя труд.
Всичко вървеше така добре, че когато се събраха в параклиса да поблагодарят на Бога за всичките му милости, мистър Мъртън не пропусна да предупреди слушателите си да не се надяват много на своите богатства, за да не навлекат върху себе си Божия гняв, а да смирят сърцата си и да помнят, че всичко това са дарове Божи.
И наистина, скоро вярата им бе подложена на сериозно изпитание. След един горещ ден заечаха чести гръмотевици. Мълния запали камарата царевичина и въпреки усилията на колонистите да потушат пожара, сеното изгоря. Изгоря и по-голямата част от фасула, оставен да съхне. Но това не беше всичко. Пожарът обхвана и жилището на Алмагро, където се намираха не само работните инструменти, но и няколко торби с царевица и пшеница. Скоро в кладенеца не остана вода — пожарът заплашваше всичките постройки.
За щастие, небето се смили над обитателите на Есперанса: в мига, когато всички се бяха отчаяли, ливна силен дъжд и за минута сложи край на разрасналия се вече пожар. Измъчените колонисти можаха най-сетне да отидат в леглата си.
Когато сутринта излязоха от жилището, за да видят какво е причинила гръмотевичната буря, бяха покъртени от разкриващото се пред очите им опустошение. Градината беше съвършено унищожена, всички цветя, а също и овошките, бяха смачкани, прекършени, изскубнати. В „корала“ беше убита от мълнията
