За тази цел, още от по-рано, Джон се беше заел да изобрети кофи от кожа. На наблюдателницата, устроена от Алмагро на покрива, поставиха каци с вода, а във всяка каца пъхнаха дълъг гъвкав кожен ръкав, от който, като се държеше наведен, можеше да се излива вода не само върху плета, но и наоколо.
— Жалко само, че водата не е наблизо, а ще ни трябва много! — забеляза замислено Луис.
— Чакайте — намеси се мистър Дълас, — според някои признаци, на едно място до „корала“ трябва да има подземен поток. — Ще се опитам да го налучкам.
След тези думи, той отиде в „кабинета“ си и се завърна с голям железен прът в ръце. Вмъкна този прът в споменатото място и, за голямо учудване на присъстващите, от дупката бликна вода!
— Отлично! — извика Луис. — Сега дайте да изкопаем кладенец!
Копаха само на шест стъпки дълбочина, защото водата беше съвсем близо до повърхността. След това още до вечерта запълниха изкопаната дупка с камъни и водата можеше да се гребе с ръка.
По този начин водоснабдяването на „крепостта“ беше осигурено.
Тази нощ премина спокойно. Нищо не наруши мирния сън на колонистите.
Следващата нощ на пост пожела да стои мисис Дълас. Щеше да й прави компания и Мария, на която бе доверена голямата тайна за очакваното нападение на враговете. Увити в топли наметала, те седнаха на донесените в наблюдателницата възглавници и докато мисис Дълас обсъждаше на глас разни военни планове, Мария, с вродената й мечтателност, беше устремила поглед в осеяното със звезди небе. Миг, след като бе обърнала очи към дрезгавината, в която тънеха околните ридове, внезапно скочи и развълнувано хвана мисис Дълас за ръката.
— Какво има, дете? — уплаши се тя.
— Вижте, вижте! — с ужас прошепна момичето. — Там, далече, се вижда светлинка. Това са факлите на кръвопийците! Ние сме загинали!
Мисис Дълас, след внимателно взиране, наистина различи в далечината мяркащите се светлинки и побърза да слезе долу, за да разбуди гарнизона на крепостта.
За минута всички бяха на крака, напълниха пушките, поставиха постовете. Възможно най-предпазливо мисис Дълас извести дамите за опасността, а Мария, както преди, стоеше горе и оттам съобщаваше за наблюденията си.
Скоро се чу конски тропот и на светлината на факлите тя преброи около петнайсетина конника. Бяха все фигури на възрастни мъже, с дълги коси и обичайното пончо върху раменете… Пред тях препускаше вождът им, който се отличаваше от другите по дългите щраусови пера на главата.
Още минута и последните съмнения изчезнаха, тъй като се разнесе пронизителното виене, с което тези разбойници обявяваха, че нападат. Мария, която продължаваше да наблюдава отвисоко, съобщи, че като обиколили наоколо, диваците намерили вратата и се помъчили да я разбият, но, след като не успели, се отдръпнали и започнали да се съветват помежду си. После техният вой се разнесе отново, последван от чест кучешки лай.
— Господи, това е моят Уелс! — възкликна смаяна мисис Дълас и, като изскочи от къщи, завика високо: „Уелс, Уелс!“
Кучето очевидно позна гласа, защото лаят му се засили още повече. С него се смесваха диви гласове, които като че ли го насъскваха и внезапно, с един гигантски скок, то прескочи плета и се озова в краката на мисис Дълас. Невъзможно е да се опише възторгът на вярното животно: то тичаше в големи кръгове, скимтеше от радост, галеше се о господарите си; после, отгатнало с усета си отношенията, които съществуваха между тях и другите, непознати за него хора, засвидетелства и на последните приятелските си чувства.
Междувременно, както изглеждаше, индианците не можеха да разберат на какво се дължи радостното скимтене на кучето, от което те очакваха точно обратното — да изпоплаши и изпохапе техните врагове.
Те пак помислиха известно време, после събраха големи камъни и се приготвиха да разбият с тях вратата. Но точно срещу мястото, откъдето се канеха да нападнат, застанаха нашите колонисти и провирайки дулата на пушките през бодливия плет, дадоха залп. Стреляха без да се целят; въпреки това, по думите на Мария, двама от неприятелите паднали и само с помощта на другите успели да стигнат до конете си.
Ожесточени от съпротивата, диваците прибягнаха до обичайната си тактика — събраха смолисти клони, запалиха ги и ги хвърлиха върху плета. Той запращя, задимя и започна да гори. Но в това време насочената струя вода угаси огъня. Като видяха и този неуспех, диваците яростно се спуснаха към плета и го захълцаха с копията си… Тогава обсадените дадоха втори залп и повалиха вожда и други трима.
Това беше достатъчно — след като грабнаха ранените, разбойниците се качиха на конете си и бързо изчезнаха.
Едва тогава колонистите се решиха да напуснат постовете си и да влязат вкъщи, където намериха мисис Керизърс в състояние на силен истеричен припадък. Наистина, доктор Луис бързо го прекрати, плисвайки върху болната пълна чаша студена вода, но това предизвика жестока сцена на негодувание и сълзи.
— За Бога, Хенри — разкрещя се тя, — отведи ме по-скоро оттук! Не мога повече да стоя в тази кочина, където никой няма милост към мене! До гуша ми дойде вече този просешки и затворнически живот! Още утре си тръгваме!
Наложи се горкият мъж дълго да уговаря своята съпруга. Другите го оставиха в това „приятно“ занимание, а самите те отидоха в трапезарията, където пъргавата Нана вече се разпореждаше, слагайки всевъзможни гозби. Придирчивата друг път слугиня, сега бе станала цялата любезност и внимание. Дори Уелс, без каквото и да било напомняне, получи от ръката й изобилна храна, върху която прегладнялото куче се спусна стръвно. След това го заведоха до главния вход и го вързаха. Накрая всички легнаха да си починат след страшната нощ, а рано сутринта Алмагро и Луис се качиха на наблюдателницата, за да видят дали всичко в околността е спокойно. Внезапно бдителното око на гаучото забеляза близо до главния вход някаква помръдваща тъмна маса. Те повикаха мистър Дълас, слязоха долу с пушки в ръце и предпазливо излязоха вън от оградата. Оказа се, че там лежеше ранен конят на един от враговете. Луис прегледа раните му и грижливо ги превърза. Конят сякаш разбираше, че му желаят доброто и търпеливо понасяше операцията. След това докторът му даде някакво лекарство, благодарение на което той, макар и с мъка, можа да стане и го отведоха в „корала“.
Това беше един великолепен кон и по неговото снаряжение и дългото, изящно украсено копие, което беше наблизо, можеше да се съди, че бе принадлежал на вожда на племето. Юздата му беше посребрена, белият кожен чепрак беше обточен със сребърни ресни, а за седло служеше метната върху му ягуарова кожа. Явно само страхът от огнестрелното оръжие бе заставил диваците да оставят такива скъпи украшения.
Докато приятелите разглеждаха всичко това, Алмагро неочаквано изстена. Всички се обърнаха към него. Бледен, разтреперан, той посочи ъгъла на чепрака, където се виждаха шити със сребро буквите „S de V“, и едва има сили да произнесе:
— Велики Боже! Че това е работа на моята ненагледна Сара! Значи тя е още жива. Но къде да я търся, къде?
Всички се надпреварваха да утешават клетия баща, казвайки, че ако Бог е спасил живота на дъщеря му, то пак Той, без съмнение, ще я върне на баща й. Но не малко време беше необходимо, докато развълнуваният гаучо се поуспокои.
Индианците вече не се мяркаха. Общото мнение беше, че след като са се опарили, те за дълго ще забравят пътя към Есперанса. Във всеки случай нашите пътешественици не забравяха предпазливостта. Но всичко беше спокойно.
Времето течеше. Зимата наближаваше към края си. Скоро долината облече зелена пролетна премяна. Реката придойде от топящия се сняг и през нея не можеше да се мине нито пеша, нито с добитък, но затова пък пътешествениците всеки ден хвърляха в нея мрежата и я издърпваха пълна с риба.
Земята полека-лека изпръхна. Тогава засадиха царевица, картофи и зеленчук; цветя украсиха градината.
Всичко вървеше добре, ако не се смята мисълта за предстоящата раздяла. Нашите колонисти успяха така да се сприятелят помежду си през зимата, че на всички беше тежко да се разделят. Но най-много плачеше Мери, страхувайки се да не я лишат от малката Сесил, към която се бе привързала горещо.
— Но защо плачете? — каза й безгрижно майката. — Моля ви се, нека остане при вас, щом толкова ви е
