мъничката лама.
Луис предложи да заградят с плет друг участък и да вкарат в него добитъка, а предишната ограда да пазят за второ сено, защото се надяваше, изсушената земя скоро да се съживи след благодатния дъжд и растителността бързо да покара.
Без да отлагат, нашите приятели още на другия ден впрегнаха два вола в талигата и отидоха в гората за колове и кактуси за новия плет. Реката беше много придошла от дъжда, но те слязоха по-надолу и намериха широк и плитък брод, който преминаха. След като извървяха още няколко мили, скоро намериха в гората каквото им трябваше и се заловиха за работа: повалиха няколко бора, изскубнаха голям брой млади кактуси с корените и събраха много семена. След като свършиха, седнаха да закусват и вече се готвеха да тръгнат обратно, когато внезапно в сянката на дърветата им се мярна силует на конник.
— Алмагро! — извика Джек и се спусна да го посрещне. Действително това беше верният гаучо на своя Нигър, а след него вървяха шест натоварени мулета.
Всички наскачаха от местата си, наобиколиха пътника и не преставаха да го разпитват. Но разсъдливият Луис напомни, че е време да се връщат вкъщи. По пътя те разказаха на Алмагро за всичките събития, които се случиха след неговото отпътуване, като завършиха с гръмотевиците. Оказа се, че и гаучото не бил избягнал бурята, но за щастие тя го застигнала близо до една пещера, където успял да се скрие с мулетата.
Когато пристигнаха, сестрите отвориха вратата — радостта им нямаше край. Алмагро от всички страни беше обсипван с въпроси. Младежите най-много се интересуваха от денковете, които беше докарал Алмагро, и след вечерята се натрупаха около него, за да им каже какво е донесъл.
— Множество полезни съвети от мистър и мисис Дълас — отговори Алмагро, — а и къде повече, къде по-малко, но все пак задоволително, успях да изпълня поръчките на мистър Чарлз.
Тези думи за всички бяха загадка и въпросителните им погледи се спряха на Чарлз, който каза:
— След като реших да остана тук с вас, братя, аз дадох на Алмагро документите си и едно писмо, за да му открият в Чили кредит, и му поръчах да купи разни дреболии за попълване на нашия инвентар.
— И аз, според силите си, изпълних вашата поръчка! — добави Алмагро. — Но най-напред трябва да ви разкажа приключенията си. И много добри, но и много печални вести имам да ви предавам.
— Когато се разделихме с вас — започна той, — ние тръгнахме по равнината на север с надежда да попаднем на пътечката, която би ни завела до прохода през планината. Два дни вървяхме така, без да изпитваме особени неудобства, освен капризите на мисис Керизърс. На третия ден намерихме пътечка, отъпкана от мулета, което доказваше, че не са я ползвали индианците, защото те яздят само коне.
Известно време следвахме тази пътечка и стигнахме до хълм, където имаше една прашна, полуразвалена къщурка, навярно пощенска станция. Там живееше само една глуха бабичка с едно глуповато момиче, а синът на бабичката, както разбрахме, беше отишъл да придружи през планината някакви пътешественици. Пренощувахме в къщурката и бяхме нападнати от милиарди насекоми, от които едва се отървахме. То се знае, оплакванията и хленченето на мисис Керизърс се засилиха още повече.
На четвъртия ден навлязохме в една клисура, представляваща цял лабиринт от грамадни скали, търкулнати от планините. Навсякъде гледката беше дива и величествена. Клисурата ни доведе до висока планина, прорязана от тясна дълбока урва, по ръба на която, над ревящия в дъното поток, минаваше тясна, на някои места страшно опасна пътечка. Ние решихме да преминем това място пеша, но мисис Керизърс се възпротиви и за нищо на света не искаше да слезе от мулето. Тогава аз настоях да се качи поне на моето старо муле, което никога не се е спъвало, а после я вързахме за седлото. Мисис Дълас тръгна напред, след нея Джон с товарните коне и най-накрая мистър Керизърс, държащ мулето на жена си за юздата.
Колкото до мене, бях намислил в случай на нещастие план, който споделих само с мистър Дълас — слязох долу, на дъното на урвата и зачаках там с ласо в ръка.
Дружината достигна най-тясното място на прохода, където се минаваше покрай една издадена под тъп ъгъл скала, когато едно гуанако, стоящо някъде по-горе, очевидно на пост, прескочи пътя пред самото муле. Мисис Керизърс изпищя високо и взе да се мята на седлото, като се стараеше да се освободи. Дали от нейните движения или от уплахата на мулето, или от някой камък, търкулнал се изпод краката му, но мулето в миг се озова на края, задържайки се с предните си крака. Мистър Дълас уверяваше, че ако дамата била седяла спокойно, те двамата с мъжа й щели да издърпат мулето. Но писъците и бесните й движения ускорили катастрофата и мулето, откъсвайки се заедно с опъващия го за повода Керизърс и със своя товар, полетя в пропастта право във водата.
Аз се спуснах към брега и най-напред помогнах на мистър Керизърс да излезе на сухо, където той падна безчувствен. В това време, чудно как, моето муле, цяло и невредимо, само изскочи от водата. Дамата беше на него, но, Господи, в какъв ужасен вид: цялата изпокъсана, окървавена и в безсъзнание! С помощта на мистър Дълас, който с голяма мъка слезе долу, ние най-напред я отвързахме. Оказа се, че бяха счупени и двете й ръце, а главата — силно ударена, но тя още дишаше. Аз свалих пончото си, положих на него жената и я понесох нагоре срещу течението на потока, докато срещнахме пътечка, по която можахме да излезем горе. После се върнахме за мистър Керизърс, който през това време вече се беше свестил и гледаше с див, празен поглед. После разтреперан погледна потока и мълчаливо впери очи в нас.
— Елайза много се е натъртила — каза мистър Дълас, — но нека се надяваме, че всичко ще мине благополучно.
Нещастният мъж се беше отървал само с леки натъртвания — стръмнината беше покрита с трева, камъни нямаше и с това се обясняваше щастливото му падане. Клетникът бе получил само стрес от уплахата за жена си.
А тя все още не идваше на себе си. Нямаше и кой да й помогне. За щастие, пътеката скоро ни заведе в тревиста долинка, с малък заслон, построен, за да се крият в него пътешествениците в лошо време. Постройката се състоеше само от една стая.
Там, на постеля направена от шалове и горни дрехи, положихме горката обезобразена хубавица. Накладоха огън и мисис Дълас уми лицето на сестра си и превърза раните й. От студената вода нещастницата се събуди и заохка. Дадохме й като подкрепително няколко капки коняк.
— Маргарет — прошепна тя със слаб глас, — аз умирам. Дали ще ми прости Бог? Аз често забравях за Него, възгордяна от хубостта си.
Тогава плачещият й с глас мъж, като направи над себе си усилие, заговори на умиращата за Божието милосърдие, увещавайки я да се помоли искрено и да изпроси от Бога опрощение за своите прегрешения.
Тя плачеше и се молеше горещо. Мисис Дълас после ми каза, че в нея се върнала младенческата й святост и душевна чистота. На другия ден по същото време мъченицата свърши.
Горкият мъж, който докато жена му беше жива, се държеше, закрея от опасна треска. Не знаехме какво да го правим и само разхлаждахме пламналата му глава със студена вода.
В продължение на няколко дни нещастникът бълнуваше и се мяташе, а ние не знаехме с какво бихме могли да му помогнем. Междувременно и припасите ни започнаха да свършват. Какво да правим? Аз предлагах да отида напред за помощ, но къде — сам не знаех, тъй като наблизо, до най-западния склон, не предвиждах да намеря човешко жилище.
За щастие, Бог ни прати помощ — неочаквано пристигна цяла група пътешественици. Сред тях имаше и лекар, който ни каза, че нашият болен има нервна треска, предизвикана от душевно сътресение. Той ни даде необходимите упътвания и преди всичко ни посъветва да отдалечим болния от това място.
С помощта на същите тези хора сковахме ковчег от борови дъски, взети от сандъците, в които бяха дамските тоалети. Тялото на покойната, благодарение на студения планински въздух, още не беше започнало да се разлага и това обстоятелство улесни пренасянето му. Ковчегът с останките на мисис Керизърс качихме на седлото на коня, а от другата страна, за равновесие, привързаха куфарите с тоалетите й. Този кон бе поверен на Джон. На другия кон качихме болния, но го оставихме в края на шествието, така че ковчегът с тялото да е по-далече от очите му.
След два дни пред нас се показаха снежните грамади, по които трябваше да се катерим. Ние бодро се заизкачвахме, виждайки, че състоянието на болния постепенно се подобрява, макар и да оставаше мрачен и мълчалив. Скоро се показа тясна урва, която излизаше на западния склон. Слизането беше вече по-лесно и, след един ден, ние пак се озовахме в пояса на растителния живот, а след още два дни достигнахме гористите възвишения и спряхме на пощенската станция. Това първо жилище, в което влязохме след
