слушаше и Сиприано.
— Аз малко познавам далечните страни, за които говорите, сеньор Лудвиг, — каза гаучото, като се мъчеше да поддържа разговора. — Аз не съм човек учен. Но знам, че в областите на Сантияго и Тукуман, където съм ходил, жителите се хранят почти изключително с плодовете на това дърво. Ядат ги и богати, и бедни; с тях хранят и животните. Ако небето не ни изпрати нещо по-добро, чудесно ще вечеряме с шушулки и ние. Но не мислете, че чакам манна небесна28, както във времената на Мойсей. Малко ли неща за ядене има в равнината на Чако! Само човек трябва да умее да ги намери. Дългокраките рибари обаче не се връщат. Навярно много ги е изплатял крясъкът на другарят им, който хванах. Е, днес ще минем без дивеч. Може би до утре жеравите ще огладнеят не по-малко от нас и пак ще се осмелят да дойдат за риба.
Гаучото млъкна, млъкнаха и младежите. Всички ги налегна дрямка. Скоро всичко се смълча, чуваше се само как хрущят късаните от конете шушулки.
Глава XXXVI
БЕСЕДА ЗА ХИМНОТИТЕ
Пръв наруши мълчанието Гаспар. Той решително беше прегладнял.
— Няма да е зле да уловим някоя змиорка. Чудесна вечеря ще стане!
— Да не би да говориш за електрическите змиорки, Гаспар? — учуди се Лудвиг.
— Да, млади господине.
— И ти би ял от тях?
— И още как!
— Нима се ядат?
— Ако опитате сами, няма да се съмнявате. Електрическите змиорки, макар и да живеят в тинята и, както казват, се хранят с нея, са вкусна храна. Само че преди да се сготви такава змиорка, трябва да се изреже месото около ноздрите, откъдето излизат искрите.
— Как изглеждат тези змиорки, Гаспар? Никога не съм виждал.
— Наистина ли никога? — учуди се Сиприано.
— Никога. Баща ми ми е разказвал за химнотите — това е научното им име, зная, че реките в Парагуай гъмжат от тях, но не ми се е случвало да ги видя.
— А аз много пъти съм виждал — каза Сиприано. — Спомням си особено един случай, който досега не съм ви разправял, но днес ще го разкажа, ако искаш.
— Добре, разкажи го.
— Слушай тогава. Близо до селото, където съм се родил и живял, докато чичо ме взе при себе си, имаше езеро. В него имаше много змиорки. Ние, децата, често се забавлявахме, като хвърляхме в езерото кучета и прасета. Интересно ни беше да гледаме как животните, озовали се в неприятното общество, бягаха от водата на брега. Веднъж вкарахме в езерото една стара крава и я завързахме с въже за две дървета и на двата бряга така, че не можеше да избяга. Тя дълго скача под ударите на електрическите змиорки, докато най-сетне, загубила сили, залитна във водата и потъна. Никога няма да забравя нейния жален, пълен с укор поглед преди да потъне. А ние само се смеехме. Горкото животно! Сега разбирам какви мъки е преживяло.
— Това ли наричаш неприятен случай?
— Не. Аз и моите приятели бяхме наказани за нашата зла лудория.
— Кой ви наказа?
— Учителят. Кравата беше единственото му животно! Добре ни натупа той! Ще помня, докато съм жив. Настина онова наказание беше напълно достатъчно без сегашното допълнение.
Когато Сиприано завърши разказа си, Лудвиг помоли Гаспар да му опише змиорките.
— Електрическата змиорка прилича на обикновената — каза гаучото, — само че, при същата дължина, тя е много по-дебела. Гърбът й е тъмнозелен, а отдолу е по-светла, с тук-таме червеникави петънца като на гущер. Електрическите змиорки си менят цвета в зависимост от възрастта, а още повече от водата, в която живеят — според това дали тя е течаща или кално езеро, като онова, за което току-що разказа сеньор Сиприано. Има няколко вида такива змиорки. Най-опасни са тези, които ни нападнаха — с широка глава, голяма уста с остри зъби, плоска опашка и чифт перки до главата. Да не дава бог никому да срещне тия безобразни червеи във водата. Всъщност те не винаги са така зли. Когато минахме с господаря същата тази река, не видяхме никакви змиорки. Навярно са изплували от тинята след бурята. Може би има някаква връзка между мълнията и електрическите искри на змиорките. Днес сякаш бяха побеснели. И все пак ми се ще да опека една от тези бесни змиорки! — неочаквано завърши Гаспар.
— Слушай, Гаспар, те наистина ли се ядат? — недоверчиво попита пак Лудвиг. — Никога не съм чувал да се ядат или да се продават на пазара като другата риба.
— Стотици хиляди хора ги ядат. Не са малко местата, където много ги търсят. Ядат ги и бели, и червенокожи. Някои индиански племена ги предпочитат пред всяко друго месо, дивеч и риба и специално се занимават с улова им.
— И как ги ловят?
— Най-често с копие. Когато змиорките изплуват от тинята на повърхността на водата, дебнещите ги рибари забиват в тях копие, прилично на китоловен харпун. С ръце змиорките не могат да се ловят. Копието е вързано с връв, за да не се измъкне змиорката. Но ловецът трябва да внимава да не се намокри въжето: щом се намокри то, електрическият ток минава по него и удря рибаря. Чудно нещо — сухото въже не провежда тока, а мокрото е добър проводник.
— Това и баща ми ми го е казвал.
— Чудно настина — рече Сиприано.
— Ще ви кажа още нещо, което ще ви учуди още повече-продължи Гаспар. — Ще повярвате ли, че от такава змиорка могат да се получат искри като от прахан и огниво и да се запали огън! Казват, че някои риби съдържат фосфор. Но не всеки знае, че с помощта на електрическата змиорка може да се запали огън.
— Истина ли е това, Гаспар? — усъмни се Лудвиг.
— Истина е, сеньор Лудвиг, покойният ви баща направи този опит пред очите ми. Веднъж, когато бяхме с него на лов, намерихме в тинята на пресъхнало езеро една змиорка. Баща ви взе жица, с единия й край погъделичка змиорката, а другия пъхна в купчинка барут. Барутът пламна и запали сухите листа и съчки, приготвени за огън, на който след това опекохме и самата змиорка. Де да можехме и ние да опечем някоя змиорка на нашия огън!
Като свършиха беседата си за електрическата змиорка, приятелите се увиха в изсъхналите плащове. Беше се вече мръкнало. Жеравите не се върнаха. Пътниците си легнаха да спят с празен стомах.
Глава XXXVII
БЕЗ ЗАКУСКА
Приятелите спокойно спяха под рожковото дърво. Само Лудвиг сънува химнотите. Стори му се, че те го заграждат и го теглят към лепкавата тиня, където той се задушава. Събуди се с вик.
Другарите му спяха и не го чуха. Като се убеди, че това е сън, Лудвиг пак затвори очи и спа този път без кошмари, на сутринта и тримата се събудиха свежи и бодри.
Слънцето още не беше изгряло. В тропическите страни нощите са хладни и пътешествениците накладоха огън, за да се сгреят. За готвене нямаха нищо. Като се понагряха около огъня, те започнаха да мислят за закуска. По дървото имаше плодове, но нямаше в какво да ги сварят — котлето бяха загубили при преминаването на реката. Можеха да си опекат плодове в горещата пепел, но Гаспар все още не губеше надежда да намери нещо по-хранително. Сутрин най-лесно се бие дивеч и той очакваше, че все някоя птица ще попадне на прицела на пушката му или в примката на ласото му.
Той не се бе излъгал. Още щом първите лъчи на изгряващото слънце осветиха върховете на дърветата, Гаспар забеляза в далечината големи птици. Това не бяха жерави, а птици с още по-дълги крака и шии — щрауси.
— Чифт щрауси! — радостно прошепна Гаспар.
Лудвиг и Сиприано отидоха при него и започнаха да наблюдават приближаването на птиците към потока
