съм с очите си как няколко женски отиват през деня в едно гнездо, разбира се, за да снесат яйцата си. Наистина, женските много безгрижно пръскат яйцата си из саваната. Гаучосите смятат, че женските разхвърлят яйцата си, за да могат пиленцата, когато се излюпят, да си намерят храна. Впрочем, тези пръснати яйца никога не се намират разчупени, а винаги цели. Аз мисля, че птиците пилеят яйцата, просто защото наблизо няма гнездо или защото то вече е пълно. При това в гнездото обикновено седи мъжкият, който не допуска никого наблизо.
— Истина ли е, че мъжкият мъти яйцата? — попита Лудвиг.
— Истина е. Яйцата в гнездото достигат до петдесет. Това доказва, че една женска не може да ги снесе. Докато тя снесе последните, първите вече ще са развалени. Когато мъжкият седи в гнездото, той е зъл също като стара патица, която мъти, но е много по-опасен. Един гаучо поиска да изгони един щраус от гнездото, но бе отхвърлен с такава сила, сякаш го беше ритнало муле. А как свирепо съска щраусът, който мъти!
— Вярно ли е, че щраусите можели да плуват? — попита пак Лудвиг.
— Като лебеди. Какво говоря? Плуващият щраус съвсем не прилича на лебед. Той плува под водата, само шията и гърбът му се подават над нея. Ужасно смешно е, когато ято щрауси преплуват река. Изобщо, щраусът е интересна и същевременно много полезна птица; ние знаем това по-добре от всеки друг и трябва да благодарим на небето, че ни изпрати този щраус.
Ловът на щрауса, закуската и беседата край огъня отнеха твърде много време. Слънцето беше вече високо на небето. Когато свършиха угощението, приятелите започнаха да оседлават конете и да се готвят да продължат пътя.
Те помнеха, че целта на пътуването им не беше да се забавляват, а печална необходимост и затова бързаха. Остатъците от щрауса те привързаха вместо изгубения товар към седлото на Лудвиг; черния дроб и сърцето сложиха в листа от живовляк и също ги взеха със себе си… Гаспар уверяваше, че тези провизии ще им стигнат за два дни.
Уморени от борбата с химнотите, предишната вечер измокрените до кости пътници не бяха успели да разгледат местността и да открият следите на преследваните индианци. Даже Гаспар не бе направил това и то не защото беше забравил, а защото възнамеряваше да го направи на сутринта след нощната почивка. Сутринта те се бяха увлекли в лова на щрауса и едва сега, готови да продължат пътя си, отиваха да издирят следите на индианците отвлекли Франсиска.
Те изведоха конете от гората и се спуснаха към брега. Не стана нужда да търсят дълго. Освен следите на собствените си коне, веднага видяха познатите следи на индианския отряд. Но тези следи се виждаха само по склона на брега; по-нататък в равнината те изчезваха все под същия слой кал. Гаспар обаче не се отчайваше. Той радостно извика.
— Намерих пътя, по който са тръгнали червенокожите! — отговори той на въпроса на Сиприано за причината на радостта му. — Сега аз зная пътя им също тъй добре, както ако сам бях вървял с тях.
— Как го узна? — попита Сиприано.
— Елате тук! — повика гаучото младите хора. — Виждате, че копитата на конете са насочени надолу по течението на потока. Това доказва, че като са преминали потока, индианците са тръгнали по десния му бряг към реката, в която той се влива. Какво искаме повече? Ние можем да преследваме врага по-нататък.
Сиприано и Лудвиг бяха на друго мнение. Искаше им се поне да открият следите от понито на Франсиска и като оставиха гаучото при конете, отидоха да ги търсят. Скоро те наистина намериха няколко следи от копитата на кончето. Лудвиг ги следеше опечален, а от устата на Сиприано се изтръгна проклятие по адрес на похитителите.
Тримата яхнаха конете и тръгнаха надолу по течението на притока. Тук по брега следите пак бяха заличени от бурята. Но гаучото беше сигурен, че индианците са минали тъкмо оттук и покани приятелите си да го последват през равнината, покрита със селитра.
Слънцето вече се скриваше зад хоризонта, когато конниците достигнаха равнината. Очакваше ги нерадостна гледка. Вместо обичайната белоснежна покривка, сега и равнината беше покрита с пласт глина. От прокараната от керваните пътека нямаше и следа. Гаспар предполагаше, че тази пътека води от острия завой на реката на запад, но това беше само предположение. Надалече се простираше едно еднообразно, сиво, печално пространство. Никъде не се виждаше нито камък, нито дръвце, които да нарушават това еднообразие. Дори по брега на реката вече липсваха зелените храсти, върху които би могло да си почине окото, защото тук започваше блатото. На пътешествениците оставаше само едно — да вървят напосоки в безкрайната пустиня, накъдето им видят очите. Да тръгнат на път през нощта не ги блазнеше особено и те решиха да спрат да нощуват.
Нощта обаче не беше весела. Неизвестността ги тревожеше. А на Сиприано тази нощ се видя безкрайна. Не сънуваха нашите приятели, че занапред ги очаква сполука, че скоро ще намерят следите на индианците и няма вече да ги изгубят.
Глава XL
РАВНИНАТА
Станали на разсъмване, пътниците закусиха от месото на щрауса и тръгнаха на път.
При светлината на изгряващото слънце равнината изглеждаше все така безрадостна, както и при лъчите на залеза.
— За да излезем от това тресавище, трябва да вървим на запад — каза Гаспар. — Слънцето ще ни покаже пътя. Но трябва да бързаме. Ако останем три-четири дни в тази местност, ще умрем от жажда. В цялото това пространство няма прясна вода.
С тези думи гаучото подгони коня си, след него препуснаха и спътниците му. Те яздеха един до друг. В безкрайната пустиня, без път, без пътеки, хиляди конници биха могли да яздят безпрепятствено в редица. Те яздеха, като оставяха след себе си бели следи: копитата пробиваха горния тъмен слой на глината и откриваха скрития под него бял пласт селитра.
От време на време гаучото поглеждаше слънцето, за да се убеди, че върви в западна посока.
Така изминаха около десет мили. Гаспар започна да се вглежда, не се ли вижда напред дръвче, хълмче или скала. Но като си спомни изведнъж, че вървят по слънцето, вдигна очи към небето и се ужаси. Тъмен облак беше скрил светилото.
— Боже мой! — извика той. — Щастието ни измени!
— Какво има? — попита Сиприано. — Толкова ли много те изплаши това облаче?
— Ако слънцето не излезе иззад облаците, ние сме загинали. А аз съм почти сигурен, че облаците няма да се разнесат днес. Погледнете, те покриха цялото небе!… Ще объркаме пътя.
— Защо? — попита Лудвиг, който по-малко познаваше живота на пампасите.
— В пустинята няма пътища, млади господине. Е, кажете ми сега, къде е запад, север или юг?… Ето това е! Без слънце ние сме загубени като червеи, като слепи котета.
— Стига, Гаспар, — спря го Сиприано. — Съвсем не сме загубени. Може би ще се наложи да напредваме малко по-бавно и това е всичко.
Лудвиг и гаучото с учудване погледнаха спокойното, дори весело лице на Сиприано. Какво ли е намислил той?
— Погледнете оставените от нас следи по равнината! — каза Сиприано. — Нали образуват права линия?
— Да — отговори Гаспар, — и то благодарение само на слънцето. Ех, ако продължаваше да свети!… Но аз ви прекъснах, млади господине. Моля, говорете!
— Не виждам защо да не продължим да вървим по същата права линия — продължи Сиприано.
— Браво, сеньор Сиприано! — сети се изведнъж гаучото. — Виждам, вие излязохте по-прав от мене. Но аз съвсем не се сърдя. Напротив, гордея се с такъв способен ученик като вас.
Лудвиг гледаше двамата озадачен. Какво беше намислил Сиприано? Защо така се зарадва Гаспар? Най-после Сиприано му обясни идеята си.
— Ние можем да яздим един зад друг — каза той на Лудвиг. Последният ще насочва предните, като се води по старите следи. Благодарение на селитрата, тези следи се виждат на далечно разстояние и можем да държим предишната посока.
— Сиприано, ти си цял гений! — възторжено извика Лудвиг.
