има някой индианец, че там има наблюдателен пост?… Всъщност, глупости! Без бинокъл те не могат да ни видят, а едва ли са толкова цивилизовани, че да имат такъв инструмент. Но все пак не е безопасно да останем тук. Колкото по-скоро се махнем, толкова по-добре. Да потърсим някъде прикритие. Ето, сам Бог ни праща подслон под онези дървета.
Дърветата бяха гъсто обрасли с храсти и представляваха сигурно място за нощуване.
След като навлязоха в горичката, конниците бързо започнаха да обсъждат по-нататъшния план на действие. Видът на хълма и споменът за онова, което беше разказвал старият вожд Нарагуана, ги убедиха, че се намират близо до града на тоба. Неволен страх ги обзе при влизането в града. Най-самоуверен от всички беше Лудвиг. Като не знаеше, че Нарагуана е умрял, той твърдо вярваше в неговото приятелство и не се съмняваше, че като узнае за предателското убийство на своя бял приятел и за отвличането на неговата дъщеря, вождът ще накаже злодеите, макар да са от неговото племе, и ще освободи Франсиска.
Лудвиг настояваше да отидат направо в града и да молят за помощ Нарагуана. Сиприано не гледаше така доверчиво на нещата. В неговите очи всички индианци бяха предатели и изменници, особено тоба. Образът на коварния Агуара стоеше пред него като жив.
Доверието към Нарагуана се беше разклатило и у гаучото. Той съветваше да не излизат от гъсталака, докато не се стъмни съвсем. Неговото мнение надделя. Пътниците не запалиха огън и се спотаиха в шубраците. Само ято бъбриви папагали ара цвърчаха в листата на палмите.
Глава XLIII
В СВЕЩЕНИЯ ГРАД
Слънцето залезе над равнината на Чако. Странно очертаният хълм хвърля дълга черна сянка. Върху спокойната и гладка като огледало повърхност на езерото се отразяват красивите палмови листа. Само големи мускусни патици, лебеди с черни шии и други водни птици нарушават покоя на сънното езеро. В по- плитките места, по островчетата, се разхождат като на кокили дългокраки фламинго и жерави.
Чудно живописни са околностите на Свещения град на тоба.
Ако някой влезеше в този вечерен час в града, би заварил и там картина на мирно спокойствие: децата играят пред колибите, девойките работят — едни плетат кошници, други рогозки от палмови влакна и люлки.
Мъжете на групи стоят на площада около „малоката“. Те обаче са съвсем малко. Повечето още не са се върнали вкъщи: препускат из равнината и прибират стадата си от овце, кози и крави. Тоба се занимават със скотовъдство. Ловът, както и набезите срещу врага и европейските колонии, са второстепенно занятие за тях. Те не могат да бъдат наречени диваци в същинския смисъл на думата. Когато Писаро покорил „децата на слънцето“ — така се наричали сами жителите на Перу, — перуанците избягали от жестокостта на испанците в Чако, където се заселили сред тоба и последните в известна степен се цивилизовали под тяхно влияние. Научили се да предат, да тъчат и да боядисват тъканите в разни цветове, да ги шият и бродират с различни фигури. Особено красиви са бродериите с пера. Грубите войници на Кортес и Писаро не могли да се начудят на красотата на тези оригинални индиански бродерии. От всички племена на Южна Америка тоба са най-изкусните майстори в тази туземна индустрия.
Не напразно толкова се безпокоеше Агуара, когато се връщаше в Свещения град заедно с Франсиска Халбергер. Оттогава бяха изминали три дни, а той все още не се беше успокоил. Макар че бе скрил от народа подробностите около смъртта на бащата на Франсиска, индианците все пак бяха узнали, че ловецът естественик е убит. Агуара им каза, както и на своята пленница, че убиецът е Валдес и че, защищавайки се от него, Халбергер е застрелял младия войн тоба. Дъщерята на Халбергер е доведена не като пленница. Нея ще я върнат у дома й при първа възможност.
Така се оправдаваше синът на Нарагуана пред тези, които го гледаха с укор.
Агуара не смееше да вземе Франсиска у дома си и никому не говореше за своите намерения. Той остави девойката у племенната гадателка Шебота с надеждата, че времето и старата магьосница ще му помогнат да постигне своето.
Агуара не бързаше да завладее пленницата си отчасти от страх да не бъде осъден от народа, отчасти, защото беше уверен, че няма никой да му я отнеме. Баща й беше убит, майка й и братята й — взети в плен от Валдес и откарани в Асунсион.
Агуара се ползваше с популярност сред младежите тоба и неговите спътници, които бяха видели убийството на Халбергер, мълчаха, също страхувайки се от гнева на старейшините.
При все това убийството на Халбергер възбуди слухове и подозрения, особено сред старците, приближени на стария вожд. Намериха се дори желаещи да разучат всичко по-подробно в Парагуай — нещо съвсем лесно, щом като беше сключен мир с парагуайците. Колкото и да е странно, някои смятаха да поискат от парагуайския диктатор предаването на сключилия мира пратеник.
Всичко това плашеше младия вожд. Буря надвисваше над главата му и гой, не без основание, се страхуваше да не заплати низката си постъпка със загубване на властта си.
Глава XLIV
ИНДИАНСКАТА КРАСАВИЦА
В същото време, когато народният гняв заплашваше вожда, неговата пленница бе застрашена от друга беда — ревността на една съперница, която замисляше да я погуби.
Нансена беше дъщеря на стар войн, който се ползваше с уважението на народа и беше приятел на покойния Нарагуана. Нейният баща беше умрял и беше погребан на хълма, там, където почиваше и прахът на вожда.
Въпреки бронзовия цвят на лицето си, Нансена беше красавица. Не една андалуска девойка би завидяла на хубостта на тялото й. Тази тиха вечер Нансена седеше на брега на езерото върху ствола на една отсечена палма. Тя беше облечена в живописната носия на индианските девойки.
Нансена се харесваше на Агуара още много преди той да стане вожд. Тогава той още не беше видял русата Франсиска и обичаше Нансена. Сега Нансена знаеше, че той вече не я обича и че ще вземе друга за жена.
Нансена седеше и мислеше за своята мъка. Внезапно тя скочи и от устата й се изтръгна вик, сякаш сърцето й се късаше.
Лицето й всъщност изразяваше по-скоро гняв, отколкото страдание. Тя изкрещя като млад женски ягуар, ранен от стрелата на ловеца. Нансена заговори. Странното е, че беше сама, а сякаш говореше с някого съвсем наблизо. Тя се обръщаше към божеството на езерото.
— Чуй ме, о дух! — викаше тя с вдигната глава и протегнала ръце над водата. — Кажи ми, истина ли е, че той ще вземе нея за жена?
Тя млъкна и се вслуша, но отговор не последва. Отговорът прозвуча в собственото й сърце.
— Разбира се, че е истина. Защо иначе ще я довежда тука? Той излъга старейшините. И мене ме е лъгал, когато ми се кле, че ме обича. Клетвопрестъпник! Друга ще направи той най-първата сред жените, а аз ще трябва да й се кланям и да й служа! Никога! По-добре да се удавя в това езеро!
Така мислеше и говореше индианската девойка, която едва бе навършила петнайсет години. Но любовта навсякъде си иска своето, без разлика на възраст, раса, съсловие; ревността — също. Страстта еднакво измъчва сърцето на дивачката и на знатната дама.
— Защо да не умра още сега? — продължаваше мрачно Нансена. — Какво да чакам още? Узнах всичко. Ще се хвърля от тази скала и всичко ще свърши. Няма повече да страдам.
На това място водата беше дълбока. Неведнъж се беше хвърляла Нансена оттук и беше плувала като наяда29. Но сега тя щеше да се хвърли, не за да изплува…
— Не! — каза тя решително и лицето й отново доби изражение на женската на ягуара. — Още не е време. Дъщерята на един воин тоба не бива да умира така. Тя трябва да отмъсти на този, който я е измамил. Нека умре най-напред изменникът, а след това ще умре и Нансена. За какво й е животът?
Но гневът й отново отстъпи място на болката. Нансена отпусна глава. Ръцете й безпомощно увиснаха. Цялата й фигура беше олицетворение на отчаянието.
Тя се готвеше да си тръгне, когато се чуха стъпки и към нея се приближи един младеж — брат й.
— Сестро, — каза той, като изпитателно се взираше в лицето й — някакви черни мисли ли те
