Неволен страх се прокрадна в душата му, когато той замисли да наруши покоя на светилището. При това трябваше да бъде предпазлив. Индианците ревниво пазят своите гробища и ако хванат някого да нарушава покоя на техните прадеди, биха могли да убият виновника.
Но гаучото не се колеба дълго, а се заизкачва нагоре по първобитната стълба.
Луната вече клонеше към залез и покривът не пречеше на полегатите й лъчи да проникват на площадката. На тяхната светлина гаучото видя увита в разни тъкани човешка фигура. Наредените наоколо войнски принадлежности и отличителни знаци свидетелстваха, че покойникът е бил знатен тоба, може би и вожд. Тук имаше копия, щитове, ласа, боли. Някои предмети бяха на пода, а други висяха по гредите на покрива. Имаше също и седло, покривало за подлагане под седлото, стремена, юзди — всичко за коня на един гаучо. Само знатните индианци от пампасите и главно вождовете, имат такава богата амуниция и я заграбват от гаучосите по време на разбойническите си нападения.
Като гледаше тези трофеи, оръжието и ловните принадлежности, Гаспар се убеди, че това е гробница на вожд. Завършваха наредбата богати одежди, златни гривни, бисерни пояси, огърлици, украшения от пера. Освен това тялото на мъртвеца беше покрито от нозете до главата с богато обшита материя.
Всичко това ни най-малко не учуди Гаспар Мендес, който добре познаваше обичаите на индианците араукани, които имаха много общо с племената на Чако. Видя му се само глупав обичаят такива скъпи и разкошни предмети да се излагат на дъжда и лошото време. Гаучото се канеше да слезе на земята, но все го измъчваше някакво предчувствие. Той се спря. В това време луната надникна иззад облака и особено силно освети един предмет, който Гаспар веднага позна. Това беше една плъстена тиролска шапка, която някога бе носил Халбергер и която в знак на приятелство бе подарил на вожда Нарагуана. Ето го предчувствието! Гаспар дръпна покривалото от лицето на мъртвеца и видя Нарагуана!
Глава XLVII
ГАСПАР ЗАПОЧВА ДА ГУБИ НАДЕЖДА
— Нарагуана е мъртъв! — извика гаучото, като продължаваше да гледа безжизнения труп. — Това било значи! Нима е истина?
И Гаспар пак повдигана покривалото от лицето на мъртвеца. Луната силно освети набръчканото, изсъхнало от вятъра лице на Нарагуана. Кожата, изопната върху широките скули, беше хлътнала на страните. Лукавите някога, черни като въглен очи на дивака бяха затворени. Страшен като самата смърт беше мъртвият вожд на тоба, но без съмнение беше той.
— Да, той е! Изсъхнал като мумия. Много стар беше. Но, така или иначе, за нас неговата смърт е голямо нещастие.
Гаспар погледна към дървото, под което спяха неговите млади приятели и лицето му доби скръбен израз. Такова страдание, такъв ужас бе изразявало то само в момента, когато гаучото беше намерил в смрадликовата горичка трупа на своя убит господар. Този път Гаспар не изпитваше гняв и мъка, а имаше особено предчувствие. Завесата падна от очите му и той видя, че занапред юношите и него ги заплашва страшна опасност. Всичките им надежди бяха в Нарагуанаа но Нарагуана беше мъртъв и не можеше да направи нищо за тях.
„От него сега не можем да очакваме помощ!“ мислеше гаучото. „Освен него, няма кой да се погрижи за нас. Хиляди дяволи! Невесела перспектива за бъдещето! Сега разбирам всичко“ продължаваше той, като втренчено гледаше лицето на мъртвеца. „Той е умрял преди две-три седмици. С това се обяснява бързото бягство на тоба от единия град в другия. Пред смъртта болният вожд не е могъл да ни съобщи са своето преселване. Не можем да го обвиняваме за това. От сина му, безсърдечен и налудничав младеж, не може да се очаква нищо хубаво. Той обича Франсиска като същински дивак, до безумие. Толкова по-зле за нея, горкичката! Толкова по-малки за нас са шансовете да я освободим. Да, работата е лоша! Бащата е мъртъв и никой не е могъл да попречи на Агуара да докара тук пленницата си. Странно е само, че той е срещнал Халбергер тъй далече от къщи. Може би той е дебнел кога ученият ще излезе от фермата си. Но тогава наоколо из степта щеше да има следи, а аз не видях пресни дири дори към индианското село, освен отпечатъците от подкования кон. Никой не е приближавал към къщата. Освен ако някой е пресрещнал от другата страна на реката индианците? Трябва добре да проследим това, когато се върнем пак на брега. Но дали ще се върнем?… Сега това е повече от съмнително… Няма време за бавене“ каза си той на слизане от скелето. „Старият вожд няма да ни помогне. Прощавай, Нарагуана! Мир на праха ти! Лека нощ!“
Дори пред лицето на смъртта Гаспар не можеше да надмогне природната си склонност да се шегува; като се държеше здраво за стълба, той внимателно се спусна на земята. Стъпил на твърда почва, гаучото не бързаше да отиде под смокинята, където спяха Лудвиг и Сиприано.
— Жал ми е да ги тревожа — каза той. — Не ми се ще дори да им разправя това, което току-що узнах. Но няма как, налага се. Обстоятелствата се промениха, трябва и ние да променим плана си. Сега вече не можем да отидем в града, както смятахме. Не ни върви!
С тия думи той тръгна към клонестата смокиня, под която спяха юношите.
Глава XLVIII
ЛОШИ ВЕСТИ
Спеше всъщност само Лудвиг. Не може да се каже, че той по-малко от Сиприано съзнаваше опасността на положението; просто по-малко беше свикнал с пътуванията из пампасите, повече се уморяваше, пък и електрическият ток на химнотите беше подействал силно върху нервната му система. Сънят го беше надвил. Имаше и още една причина, която позволяваше на Лудвиг да спи. Той все така твърдо вярваше в приятелството на Нарагуана и се надяваше на успешен изход. Може би и сега сънуваше стария вожд, чиято близост и не подозираше.
Затова пък Сиприано не мигна. Той не лежа дълго, завит с наметалото си. Отсъствието на гаучото го учуди. Той се страхуваше да го повика. Можеха да чуят индианците, затова търпеливо зачака завръщането му. Когато Гаспар приближи до смокинята, видя очакващия го Сиприано.
— Къде беше, Гаспар? — попита го юношата.
— Ходих из гробниците.
— И какво, нещо неприятно ли видя?
— Защо мислите така, сеньорито?
— Защото имаш такъв вид.
На лунната светлина Сиприано беше видял тревожния израз на лицето на гаучото.
— Сигурно си открил, че ни застрашава опасност? Не крий от мене, моля те! — каза той, като видя, че Гаспар се колебае.
— Ще ви кажа всичко. Само че исках да го направя когато бъдем и тримата. Сега ще трябва да разбудим Лудвиг. Вие познахте — аз съм разстроен, защото узнах нещо неприятно. Всъщност, може би преувеличавам и работата съвсем не е толкова лоша.
Въпреки утешението на Гаспар, Сиприано очакваше най-лошото. Дощя му се по-скоро да узнае всичко и той започна да буди спящия Лудвиг.
Лудвиг не разбираше защо го будят. Тогава Гаспар дойде съвсем близо до тях, за да може да говори, без да повишава глас, и им разказа всичко.
Лудвиг и Сиприано в миг разбраха цялата трагичност на положението. Със смъртта на Нарагуана угасна и последната надежда. Сега тях самите може би ги застрашаваше смърт.
Въпреки това те не се предадоха на отчаянието. Трябваше да се обсъди по-нататъшният план за действие. Но нищо не им идваше наум. Гаспар пръв наруши мълчанието. Той обърна внимание на приятелите, че не са в безопасност. Един от конете се подплаши от прелетялата над него кукумявка, заудря с копита и тропотът му се разнесе високо из цялото гробище. Какво ли щеше да стане, ако той отговореше на чуващото се откъм града цвилене. Последствията можеха да бъдат най-плачевни. Индианците, разбира се, щяха да се учудят, като чуят конско цвилене от гробищния хълм.
— Трябва да завържем главите на конете и да ги отведем на противоположната страна на хълма — каза Гаспар. — В случай, чу ни подгонят, ще бъдем по-близо до пътеката, по която дойдохме. Завийте, господа, главите на конете с наметалата и ги заведете в храстите.
И тримата завиха главите на конете си.
— Така — продължаваше Гаспар. — Никой няма да ги закача в тези храсти. Нека стоят до утре. Но ако
