връв, а главата й омота с пончото си. Сега тя не можеше да вика. След това гаучото я привърза с края на ласото през кръста о стълба на една от гробниците. Лудвиг и Сиприано не можеха да разберат защо прави това. Нансена стоеше свободна до Лудвиг и не проявяваше ни най-малък страх.
Говорещият доста сносно езика на тоба Гаспар на своя ред се доближи до Нансена.
— Ти ни познаваш и тримата — каза й той. — Ние също знаем всичко, дори и най-съкровената ти тайна. Чухме твоя разговор с Шебота, чухме как тя те лъжеше. Тя можеше да удържи само едно от обещанията си — да умъртви тази, която ти смяташ за своя съперница.
Младата девойка потрепери при тези думи.
— Ти с негодуване отхвърли нейното подло предложение-продължи Гаспар. — Поне видяхме и чухме всичко. Аз ще ти предложа нещо друго, Нансена, което ти, надявам се, няма да отхвърлиш.
Нансена слушаше мълчаливо.
— Ти можеш да се избавиш от съперницата си другояче, като действаш по право и справедливост. Помогни ни да я отведем, така че Агуара да не може да я намери.
— Да, помогни ни! — умолително каза Сиприано. — Не ни отказвай, Нансена, — помоли и Лудвиг. — Тя ми е сестра! Спомни си, че ти самата имаш брат!
Още щом Гаспар заговори, девойката, със свойствения на нейната раса инстинкт, разбра какво искат от нея. Тя сама с радост би им помогнала, но все пак се престори, че не разбира.
— Как може да ви помогне Нансена? — попита тя.
— Помогни ни да я освободим от плен. Тя е затворница, нали? — каза Гаспар.
— Да.
— Къде? — продължаваше да разпитва гаучото.
Сиприано с ужас очакваше отговора. Той се страхуваше, че тя ще отговори: „В шатрата на вожда“.
— При нея — посочи Нансена вързаната Шебота. — На нея й е поръчано да пази бялата пленница.
— Чудесно! — извика Гаспар. — А докато Шебота е тук, никой ли не пази пленницата?
— Пазят я, за жалост! — отвърна младата индианка.
— Кой? — попита Гаспар.
— Белият роб. Той отдавна живее при нашето племе. Доведоха го някъде от юг. Той прислужва на Шебота и пази в нейно отсъствие бялата пленница.
— Добре — зарадва се гаучото. — Върви ни! — каза той полугласно на другарите си. — Надявам се, че този бял не е станал още съвсем индианец. Щом той е роб, ние ще го пуснем на свобода или ще го вземем със себе си. Нали, Нансена?
— Да.
— Ти съгласна ли си да ни помогнеш?
— Съгласи се! — помоли я и Сиприано.
— Сестро моя, Нансена! — каза Лудвиг.
— Страх ме е, че тя ще ми отмъсти — посочи Нансена старата магьосница.
— От нейното отмъщение няма какво да се страхуваш. Ако искаш, Шебота…
— И косъм няма да падне от главата ти — намеси се Гаспар — тя ще бъде далече. Тази достойна жена ще направи дълго пътешествие с нас, ако ти само се съгласиш да освободиш бялата девойка от плен. Съгласна ли си?
Като узна, че ще отведат вещицата, Нансена се съгласи. Техните интереси съвпадаха с нейните. Те щяха да вземат със себе си съперницата и тогава Агуара може би щеше да се върне при нея.
Нансена разказа подробно какво ставаше в селището и къде беше скрита пленницата.
На изпращане Гаспар й каза:
— Кажи на белия роб, който пази пленницата, че и двамата са свободни. Той вече не е роб на Шебота. Също такива бели като него ще дойдат, ще го вземат и ще го отведат в родината му, където и да се намира тя. Аз съм сигурен, че с това ще го подкупим.
— Не зная — усъмни се Нансена.
— Защо мислиш, че няма?
— Белият роб не е с всичкия си ум. Освен това той се страхува от Шебота. Всички се страхуваме от нея. Шебота на излизане му е заповядала да пази пленницата и той за нищо на света няма да бъде непослушен. Не зная дали ще ми позволи да говоря с нея.
— Виж ти! — учуди се Гаспар. Робът е безумен. Тогава кажи му, че си дошла по поръчка на Шебота.
— Все едно, няма да ме пусне.
— Какво да правим тогава? Всичките ни планове рухват.
Гаспар се удари по челото. Хрумна му щастлива идея.
— Зная какво ще направим! — каза той и преди Лудвиг и Сиприано да успеят да го попитат, изчезна между гробниците.
Като отиде при завързаната за стълба Шебота, той бързо сне омотаното около главата й пончо и напипа на шията й нещо като броеница — това беше огърлица, направена от човешки зъби. Вещицата я носеше, за да внушава повече страх. Гаспар се сети, че тази огърлица може да му свърши работа против самата вещица.
След като взе огърлицата, гаучото пак уви главата на старицата с пончото и каза на Нансена:
— Вземи това и го покажи на малоумния роб. Ако не е съвсем лишен от разсъдък, той ще повярва, че идваш от името на Шебота и ще те пусне при пленницата. Как ще действаш по-нататък, ти сама знаеш.
Нансена взе страшните мъниста. Тя беше сигурна, че тази принадлежност на вещицата ще подейства на роба.
Без да каже нито дума, девойката се обърна и тръгна с бърза плавна походка по пътеката.
Приятелите гледаха след нея, докато изчезна в тъмнината. Те нито за минута не се съмняваха, че тя ще изпълни обещанието си. Личните й интереси я караха да действа заедно с тях.
Глава LIII
ИЗМАМЕНИЯТ ТЪМНИЧАР
Дълбока нощ. Луната се беше скрила. В града цареше безмълвие. Всички спяха. Огньовете в колибите бяха угаснали. Улиците пустееха.
Само в колибата-пещера на Шебота мъждукаше свещ от восък от диви пчели с фитил от палмово влакно. Колибата беше прислонила едната си страна към склона на хълма. Тя почти не се виждаше от гъстите дървета. Свещта димеше. Червеникавият й пламък осветяваше страшните предмети на демонологията: кости от черепи на маймуни, препарирани змии, гущери и други влечуги, зъби от алигатор и ягуар, зурла от тапир и мравояд, множество различни птици, насекоми и риби.
Всички тези атрибути бяха наредени край срещуположната страна на вратата, така че не само влизащите в колибата, но и минаващите край нея да могат да ги видят. За да внуши още по-голям страх у суеверните диваци, Шебота беше поставила сред тази колекция човешки череп.
Червеникавата светлина на свещта, която осветяваше цялата тая дяволия, осветяваше и прелестното личице на Франсиска Халбергер.
Шебота беше излязла и девойката остана сама. Тя седеше на ниския бамбуков креват, отпуснала глава на ръцете си. Златисти коси се спускаха между белите й пръсти и се смесваха с кожата на голям пампаски вълк, постлана вместо дюшек.
Свещта догаряше и от време на време припламваше с пращене. Франсиска беше все така печална, както тогава, когато я взеха в плен. Тя беше станала още по-бледа и изразът на лицето й беше още по- безнадежден. Почти не беше спала от деня, когато излезе с баща си в степта, до деня, в който я доведоха в колибата на Шебота. Черните мисли и сега я измъчваха и не й даваха да се забрави за дълго в съня. И сънищата й бяха тежки. Тя често сънуваше баща си, на земята, в предсмъртна агония. Над него, сякаш самият сатана, стоеше с окървавено копие Валдес.
Бъдещето също я плашеше. Тя се страхуваше и за себе си, и за останалите вкъщи майка и брат. Мислеше и за милия Сиприано, когото обичаше също тъй нежно, както и той нея.
Тежко беше на душата на Франсиска, когато мислеше за тях. Тя видя как приятелски беше говорил Валдес с индианците и беше уверена, че всичките й близки ги заплашва опасност. Често си задаваше
