въпроса, къде беше отишъл Руфино: дали обратно в Парагуай или в тяхната къщичка в саваната, за да довърши дяволското си злодеяние, започнало с убийство и което сигурно щеше да завърши с друго престъпление? Във всеки случай той нямаше да остави на мира семейството на Халбергер — в това девойката беше сигурна.
Ето и сега всички спяха, а черните мисли не даваха на Франсиска да мигне. Безпокоеше я отсъствието на Шебота. Вещицата никога не беше излизала през нощта от дома си. Защо тази нощ я нямаше толкова дълго?
Въпреки това девойката не се опитваше да бяга. Тя добре знаеше че няма да успее. Стопанката я нямаше вкъщи, но пред вратата, свит, седи човек. Той е също като нея — бял роб. Може би, било е време, когато той също така се е измъчвал, като нея. Робството го беше превърнало в безумен идиот. Сега той беше покорен на съдбата си. Беше верен роб на Шебота. Никое куче не пазеше така, както него.
Франсиска никога не се беше опитвала да подкупи пазача си, не се опитваше даже да прекрачи прага на колибата. Защо? Тя не би могла да намери пътя за къщи през пампасите. Тя дори и не помисляше за бягство.
И сега тя мислеше не за бягство, а за това, кой щеше да се покаже всеки момент през отворената врата на колибата. Ами ако това не бъдеше нито Шебота, нито нейният роб, а господарят на двамата — Агуара?
Досега младият вожд не я беше обиждал. Той винаги беше вежлив с нея и я уверяваше в приятелството си. Но нещо и подсказваше, че това е маска, която той един прекрасен ден ще захвърли. Въпреки протестите на Агуара, тя беше сигурна, че той има пръст в убийството на баща й.
Чуха се някакви стъпки. Франсиска скочи от мястото си и започна с ужас да се вслушва. Тя познаваше походката на Шебота и разбра, че не е тя. Кой можеше да идва в колибата по това време на нощта? Жилището на магьосницата се смяташе от тоба за свещено. Без да е повикан от нея, никой, освен Агуара, не смееше да престъпи прага на дома й.
Това изключение в отношението на Шебота към вожда плашеше Франсиска. Стъпките отвън сигурно бяха неговите. Неясен страх обзе девойката.
Сърцето й заби в гърдите. Стъпките все повече приближаваха, но това не бяха мъжки стъпки. Походката беше много лека. Това не беше Агуара.
Стъпките затихнаха и през отворената врата се чу мек женски глас. Непознатата разговаряше с пазача. Най-напред те си размениха обичайните поздрави, след това пазачът попита жената, какво иска.
— Трябва да поговоря с бялата девойка.
— Не може. Шебота не позволява на никой да идва тук.
— На мене Шебота ми позволи и дори ми заповяда. Тя ме изпрати с поръчка при пленницата. Самата тя е заета и не може да дойде сега.
— Може да казваш истината, но как да разбера? — недоверчиво се ухили пазачът. — Не казвам, че лъжеш, но нещо не ми се вярва. Шебота няма да взема да възлага поръчки на такава красавица.
— Но не ме ли познаваш?
— Ти си сестрата на Каолин, красавицата Нансена.
— Тогава защо не ми вярваш? Сестрата на Каолин няма да лъже. Защо мислиш, че те лъжа?
— Понякога именно красавиците лъжат! — въздъхна пленникът, сякаш си спомни нещо отдавна преживяно. — Не ти вярвам, макар че си красива, макар че си сестра на Каолин.
— Погледни това и ще повярваш.
Тя му показа страшната огърлица на магьосницата.
— Шебота ми даде това в знак, че е позволила, дори ми е заповядала да поговоря с пленницата.
При вида на отвратителната огърлица на магьосницата, недоверието на пазача изчезна, той знаеше, как Шебота ценеше тази огърлица и как ревниво я пазеше, като я даваше само в крайни случаи, за лични изгоди. Пленникът не запита защо я е дала на Нансена, а само кимна с глава към вратата и каза:
— Върви.
Глава LIV
СПАСИТЕЛКАТА
Франсиска достатъчно разбираше езика на тоба, за да се досети по разговора на Нансена с пазача, че девойката иска да говори с нея. Чудно й беше, че Наисена е дошла толкова късно през нощта и не можеше да се сети защо. Тя няколко пъти беше виждала Нансена, но никога не беше говорила с нея. Сестрата на Каолин сякаш я избягваше и никога не беше ходила в дома на Халбергер. Когато се срещаха, на Франсиска й се струваше, че Нансена я гледа недружелюбно. Между другото на девойката никога и на ум не й беше идвало да обиди с нещо сестрата на Каолин, който беше такъв добър приятел с нейния брат. Като си спомни сега сърдития поглед, с който я беше удостоявала Нансена, Франсиска не очакваше нищо добро от нейното посещение.
Ето защо много се учуди, когато не видя на лицето на влязлата никакъв Враждебен израз. Напротив, Нансена мило и покровителствено се усмихна на пленницата. Наистина, ревността на индианката сякаш се изпари пред жалкия и безпомощен вид на съперницата й. Мисълта, че ще се отърве от нея завинаги също я вълнуваше.
— Искаш ли да бъдеш свободна? — попита тя и в гласа й прозвуча желание и власт да освободи пленницата.
— Защо питаш? — недоверчиво я погледна Франсиска.
— Затова, защото Нансена може да ти даде свободата, ако поискаш.
— Дали искам! — извика девойката. — Ти подиграваш ли се с мене? Разбира се, че искам. Но как ще ме освободиш?
— Нансена ще те върне на твоите бели хора.
— Те са далече от тук. Да не би да ме заведеш чак при тях?
— Не. Но ти се лъжеш. Твоите приятели са близо. Те те чакат.
За миг в очите на пленницата заблестя отдавна угасналият пламък на надеждата. Но недоверието отново я завладя.
— За кого говори Нансена? — попита тя.
— За твоя брат, белия юноша, за твоя братовчед и гаучото, който ги е довел тук. И тримата те чакат близо до града, на отвъдната страна на хълма. Нансена говори с тях и обеща да те заведе.
— Бяла сестро! — каза младата индианка с тон, който не позволяваше да се усъмни някой в нейната искреност. — Не бъди толкова недоверчива. Нансена ще удържи на думата си. Тя ще те предаде на твоя брат и на приятеля ти, който те очаква с такова нетърпение.
Пленницата учудено погледна своята освободителка. Наистина ли Нансена е отгатнала тайната й? Как? Дали не й я е доверил Сиприано, с когото тя се е видяла и говорила? Франсиска беше забравила, че индианката няколко години беше живяла близо до тях. И ето, макар да не беше ходила у дома им, със свойствената й прозорливост беше разбрала, че между нея и братовчеда й съществува чувство по-нежно от роднинското.
Междувременно Нансена започна да я подканва да бяга по-скоро, напомняйки й отново за скъпия човек, който я чака.
Франсиска не чака да я уговарят дълго.
— Аз ти вярвам, Нансена — каза тя. — Ти ме нарече твоя бяла сестра. Не би говорила така, ако ми желаеше злото. Готова съм да те следвам навсякъде.
Франсиска протегна ръка на Нансена. Индианката я хвана и вече се канеше да излезе през вратата, когато изведнъж си спомни за пазача. Лицето й се помрачи. Мина й мисълта, че той ще им попречи да избягат.
Франсиска разбра колебанието й. Тъй като знаеха, че пазачът може да ги подслушва, те започнаха да се съвещават шепнешком.
Нансена, като по-опитна, реши да излязат без да се крият, уж със съгласието на Шебота. Ако ги спреше, щяха да се опитат да избягат. Зад вратата се чуваше тежкото дишане на роба — той страдаше от астма — и стъпките му. Невъзможно беше да се бавят повече.
Уловени за ръце, девойките прекрачиха прага.
